Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Георги Иванов Русафов. Чудният пръстен

За ранна и средна училищна възраст

 

Редактор: Цветан Ангелов

Художник: Борис Ангелушев

Художествен редактор: Петър Василев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

Метранпаж: Траян Михайлов

Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“, София, 1956 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1956 г.

История

  1. — Добавяне

Виждаш ли тази къщичка, дето се е свила под клонестия бряст като забравена гъба? Някога, мое момче, тук живеела една бедна вдовица. Всеки ден от тъмни зори до късна нощ тя тъкала хорски платна и плела чужди чорапи, за да изхрани себе си и единствената й рожба — Димчо.

Димчо оправдавал майчините грижи — расъл за радост и утеха на майка си. Денем скитал из гората, берял гъби и ягоди или мъкнел съчки за огнището, а вечер присядал край майка си да й помага. Сучел цеви за совалките и мотаел прежда за чорапите…

Когато в късна нощ, капнал от умора, Димчо заспивал, майката пристъпвала на пръсти до одъра му, галела го мълчаливо с коравата си десница, притваряла очи и се унисала в мечти за по-добри дни. В тях тя виждала сина си порасъл, задомен за най-работната мома в селото, а себе си — щастлива майка на щастлив син.

Ах, сладки мечти за по-добри дни, родени в късни нощи, когато очите тегнат от умора, а не искат още да се затворят, кое бедняшко сърце не е люляно от вас!…

Но един ден, когато Димчо бил вече голям и — а-ха! — майчините мечти щели почти да се сбъднат, момчето изведнъж отсякло:

— Мамо, приготви ме за дълъг път… Решил съм да тръгна по широкия свят — да си търся щастието!

Майчиното сърце трепнало при тия нечакани думи. Главата й се замаяла от тях. Два реда топли сълзи рукнали от очите и.

— Къде ще ходиш, бе Димчо? На кого ще ме оставиш, като нийде никого си нямаме?… Ето на, порасна, отмяна чакам да ми доведеш, а ти… по далечни пътища искаш да се запилееш!

Но всичко останало напразно. Нищо не помогнало.

След три дни — въпреки майчините молби и раздумките на близки от селото — Димчо заминал. Нарамил захвърлената на тавана бащина гурбетчийска торбичка, сбогувал се топло с другари и дружки, целунал майка си и изчезнал зад хълма — по сивия път, който отвеждал далече, далече… към непознати чужди краища.

Майката останала самичка в къщи.

В първите дни тя плакала много, сълзите издълбали още много нови бръчки по кахърното й лице. Но лека-полека привикнала, болката от раздялата претръпнала и една вечер старата жена си легнала в леглото с примирена въздишка:

— Ех, нека пък поскита! Може да е за добро… Само да ми се върне жив и здрав! И дано се опази от лоши другари!…

След тая вечер никой от селото не видял вдовицата повече да плаче.

Същия ден Димчо замръкнал до една крайпътна чешмичка. Бил вървял много дни, извървял много път. На много чужди порти чукал за работа, но още не бил намерил онова, което търсел… И сега сърцето му — притиснато от мъка — болеело по родния край, по изоставената майка, по седенките и тихия кът на бащиното огнище, останало далече, далече. Неотронени сълзи сграбчили гърлото му и самотното момче заплакало. Плакало дълго. Плакало и тогава, когато ненадейно някой спрял зад него и една корава ръка погалила кротко главата му.

Младият човек вдигнал очи и видял до себе си един белобрад старец. Той го гледал с топъл поглед, в който трепкала закачлива усмивка:

— Сигурно е голяма мъката ти, момко? От цял час те гледам, че рониш сълзи… — рекъл старецът и седнал до слисаното момче.

Изненадан, Димчо не отговорил нищо.

— Хайде, разкажи ми защо плачеш! Когато сърцето довери някому болката си, олеква му! — добавил непознатият и пак сложил коравата си ръка върху меката коса на младия човек.

Тоя път милувката на старческата ръка припомнила на Димча за ласката на майчината ръка. И неусетно — като потопил поглед в ласкавите очи на стареца — сърцето на момчето се разтворило като цветна чашка при слънчев лъч и доверило всичко на непознатия беловлас човек. Момъкът му разказал, че е единствен син на бедна вдовица. Не скрил и това, че против майчината воля е тръгнал по широкия свят да гони щастието. Оплакал му се още, че досега всички, на които се е молил за работа, са го пропъждали. И накрая изхлипал:

— А всичко това ми тежи много, дядо! Тежко ми е, че не послушах майка си. Но още повече ми тежи, че сега трябва да се върна при нея с празни ръце!…

През цялото време старецът слушал мълчаливо, внимателно. Само сегиз-тогиз поклащал бялата си глава. А когато Димчо свършил, той хванал и двете му ръце, обгърнал го целия с дълбокия си поглед и запитал:

— Ще останеш ли доволен, ако научиш нещо, което ще те направи щастлив за цял живот?

Очите на момчето се избистрили.

— Искам! — почти извикал Димчо и спрял грейнал поглед върху непознатия старец.

— Добре! — рекъл белобрадият, бръкнал в пояса си и извадил оттам един прост, целият ръждясал, железен пръстен. После добавил: — Вземи този пръстен. Той е направен от най-обикновено желязо. Сложи го сега върху показалеца на дясната си ръка и утре продължи пътя си. Недей се връща още в къщи, а върви все напред по този път!… Ще минеш отново през много села и градове. Търси си работа по тях. На места ще те посрещнат както досега — със зло. Но другаде ще ти дадат работа и ще бъдат добри с тебе. Обаче ти трябва навсякъде да правиш добро — да помагаш на слабите и нещастните! Разбра ли?

— Разбрах.

— След всяко истинско добро, което направиш на другите, този пръстен ще губи от ръждата си и ще става все по-светъл и по-светъл… Най-после — ако вървиш все по пътя на правдата — един ден той ще се превърне в чисто злато и ще грейне на ръката ти като звезда. Знай, че в този ден си открил една голяма добродетел!… Придържай се, синко, в нея и ще бъдеш щастлив за цял живот!

Старецът се изправил. Момъкът също станал. Сложил ръждясалия железен пръстен на показалеца си и изгледал с безгранична благодарност непознатия човек.

— Благодаря ти много, дядо! Стопли ти с надежда сърцето на скитника, а то както се бях отчаял… Това никога няма да забравя. И поръката ти ще изпълня точно. Нали за това съм тръгнал по света, щастието да гоня…

Добрите очи на стареца се усмихнали.

После той бръкнал пак в пояса си, извадил сега оттам една мъничка кратунка и я подал на Димча с думите:

— Вземи, сине, и тази кратунка. Напълни си я с вода от чешмата, но не пий сега от нея! Пий от кратунката само тогава, когато ти потрябва голяма сила, за да надвиваш ония, които правят хората нещастни. А по дългия път към щастието, който ще поемеш утре, това често ще ти се налага да правиш!

Момчето взело кратунката от ръцете на стареца и веднага се навело над чешмата, за да я напълни. Когато се изправило с пълната кратунка в ръце, от стареца вече нямало следа — той бил изчезнал ненадейно, както ненадейно се появил при Димча…

На заранта Димчо се събудил рано, наплискал хубаво лицето си с ледените струи на чешмата, преметнал торбичката си през рамо и поел отново по непознатите прашни друмища.

Вървял, вървял — стигнал едно голямо село. На пръв поглед то било село като всички села. Къщичките му били малки, чистички, кацнали в широки дворове. Край тях зеели обори, плевни. И все пак имало нещо чудно в това село. Колкото и да се взирал, Димчо не можал да види в него нито една жива душа. Върху димящите бунища в дворовете не кукуригали ранобудни петли, не ровели чевръсти кокошки. От кошарите и плевните не долитало блеене на агънца, нито мучене на крави. Край голямата чешма, която бликала насред селото, нямало нито една девойка с бели менци, нито един момък с накривен калпак. Пусто било и под сянката на двата чинара пред кметството, където обичали да седят на сладък разговор старците от селото… Навсякъде царяла тишина, пустота, мъртвило.

Къде ли са хората, добитъкът, птиците? Нима всичко в това село е измряло?

Изведнъж Димчо трепнал — видял най-после една жива душа в селото. Тази жива душа бил един старец, който сплитал крака накрай село под бремето на тежък товар.

С два-три скока на пъргавите си крака младият човек настигнал стареца.

— Да ти помогна ли, дядо?

Старецът се спрял, оставил товара си на земята, изправил бавно прегърбената си снага, изгледал учудено с хлътнали очи непознатия младеж и въздъхнал тежко:

— Ох, синко, моята е свършена вече и никой с нищо не може да ми помогне, току ти бягай овреме от тази прокълната земя, докато не е дошъл арапинът с братята си, че съвсем зян ще си отиде младият ти живот!…

— Какъв е този арапин, какви са тези негови братя и каква работа имат те с товара ти? — запитал учудено Димчо.

— Тя е дълга и широка история, ама като си рекъл да питаш, да ти я кажа, че да я разказваш и ти по света…

И старецът — като се оглеждал плахо ту настрани, ту нагоре, ту надолу — разказал шепнешком:

— Живееше си селото ни криво-ляво добре. Но преди три години тук долетяха на кочии, карани от бесни коне, един черен арапин и неговите девет братя. Три дни и три нощи ядоха и пиха разбойниците — изядоха до крак добитъка, кокошките, овцете; изпиха до капка виното ни. Накрая подбраха всичко младо със себе си — робство да им робува. Оставиха само нас — старците и бабите — да се мъчим тук със земята. И ние чоплим нивите, поливаме ги със сълзи и пот, но щом овършеем житото, те идват отново и ни обират храната до зърно. За нас оставят само сламата и корените. Тежко и горко на оня, който скрие нещо за себе си — веднага го посичат!… Преди два дена изедниците ни изпратиха вест, че тази нощ ще дойдат да вдигнат всичко, що са родили тая година нивиците ни. Затова селото е пусто. Всички отидоха на Оброчището — то е-хей горе на оная висока поляна, — за да стоварят там мъката си… Натам съм тръгнал и аз!…

Докато старецът разказвал, Димчо неусетно вдигнал товара му от земята и лека-полека двамата наближили Оброчището. Когато стигнали там, младият човек казал на омърлушените хора:

— Хайде, дядовци, подберете бабите и се приберете по домовете си, а мене оставете сам да посрещна черния арапин с неговите девет братя! Какво ще си поговориме с тях, ще научите утре — сега ми дайте само един по-здрав кривак!

Старците намерили на Димча един дрянов кривак и се пръснали послушно към селото. Между това мръкнало. На Оброчището станало тъмно като в рог. Човек да ти бръкне в очите, няма да го видиш! Но някъде към полунощ небето изведнъж пламнало, засияло, като че ли на някой от близките върхове били запалили грамадни купи сено… После се разнесъл трясък, загромоляло, затрещяло и миг след това на високата поляна пред самотния младеж спрели десет чифта запенени коне. От ноздрите им излизали пламъци, а от копитата им изхвърчали искри. Конете били впрегнати в десет железни колесници, като във всяка от тях седял по един арапин.

Но какви арапи били това, майко мила!…

Очите им — налети с кръв — горели в нощта като разпалени пещи. Долните им бърни — дебели и увиснали — откривали страшни, остри като тесли зъби. А ръцете им, грамадните им ръце — ах, за тях по-добре да не разказваме!

Щом конете спрели на Оброчището, от първата колесница веднага скочил най-старият от десеттях страшни братя. Когато видял, че поляната е пуста и край зърнената грамада се разхождал само един младеж с дрянов кривак, арапинът ревнал като хала върху момъка:

— Кой си ти, нещастнико? Къде са другите ми роби?… Отговаряй веднага!

В първия миг Димчо се изплашил. Никога не бил виждал такъв страшен човек — сега какво да прави! Но после долепил бързо до устните си мъничката кратунка, която му дал при чешмата край пътя чудният старец, глътнал от нея три глътки и тозчас усетил, че цялото му тяло се изпълнило с непозната, огромна сила.

О, не само тези арапи — сто пъти повече да излязат сега срещу него, пак няма да го изплашат!

— Кой съм аз, ще разкаже на тебе и на братята ти ей тази тояжка — Димчо хванал здраво с двете си ръце дряновия кривак. — А ако искаш да знаеш защо съм тук, ще ти кажа направо, че съм дошъл да ви науча повече да не грабите чуждата мъка!…

При тия смели думи арапинът изревал така силно, че калпакът на момчето отхвръкнал от главата му като грабнат от вихрушка. Но Димчо не се помръднал. Само стиснал по-здраво кривака в ръцете си. И когато разяреният арапин замахнал с тежкия си боздуган върху младия човек, Димчо вдигнал кривака, дряновицата изпищяла във въздуха и се стоварила със страшна сила върху издигнатата десница на нападателя. Същия миг дръзката ръка увиснала като пречупено крило и боздуганът се търкулнал в краката на момъка. Такава участ постигнала и останалите арапи, които се притекли да помогнат на брат си.

А когато Димчо замахнал отново с кривака, за да довърши нападателите, те паднали в краката на храброто момче и захленчили в един глас:

— Пощади ни живота, незнайни юнако! Искай каквото искаш от нас, всичко ще ти дадем, само не ни убивай… Роби ще ти станем, със злато и богатство ще те отрупаме, но помилвай животеца ни!

Димчо отпуснал кривака.

— Богатство като вашето аз не ща — рекъл им той. — Него ще си вземат тези, от които сте го заграбили… Нито пък ми е потрябвал животът ви! Искам само да ме заведете при вашите роби, да им върнете свободата и това, което сте взели от тях, а вие да се запилеете там, дето ви е мястото — вдън горите Тилилейски! И никога вече да не се мяркате пред хората… Съгласни ли сте?

— Съгласни сме… всичко сме съгласни да сторим, само пощади животеца ни — отвърнали съкрушено победените разбойници.

След малко Димчо и арапите отлетели на колесниците към Железните планини, дето били техните дворци. А на заранта, когато старите хора от ограбеното село се изкачили на Оброчището, за да видят какво е станало с непознатия момък и храницата им, очите на всички се просълзили от радост.

Там те намерили не само непокътната храницата си, не само изпотрошените арапски боздугани, не само усмихнатия непознат юнак, но и това, което дори в най-дръзките си мечти не смеели да помислят — цялата им млада челяд, която преди три години била отвлечена в робство, сега ги чакала свободна и щастлива край младия човек!…

— Мамо!

— Дъще, жива бях да те видя!

— Татко!

— Жив ли си ми, синко!…

О, то било радост, то било прегръдки и… сълзи, потоци от щастливи сълзи!

Димчо прекарал при щастливите хора девет дни и девет нощи. През цялото време те яли, пили, веселили се. А на десетата заран въпреки молбите на стари и млади — момъкът нарамил торбичката си, накривил калпак и отново запрашил по широкия свят. Всички го изпратили с цветя и подаръци далече от селото.

Щом се видял сам, Димчо веднага спрял очи на пръстена. По него вече нямало ръжда, целият блестял от чистота, но златен още не бил станал.

— И това ще стане!… — рекъл си уверено младият човек и закрачил още по-бодро по непознатия път към нови далечни страни.

Вървял, вървял — един кишав ден стигнал в голям град. По високите здания, по острите кули, които заобикаляли царския дворец, Димчо веднага се досетил, че това е столичният град на страната. Улиците и заведенията гъмжали от народ, но — чудно! — на всички хора главите били клюмнали, като че ли някъде са ги били, били, а след това изхвърлили на улицата.

Димчо се отбил в една къща. Още от вратата попитал стопанина:

— Какво става с този град? Защо хората са така тъжни? Загрижени?

— Личи, човече, че си странник — отговорил стопанинът на къщата. — Иначе как може да не си чул нищо за опасността, която е надвиснала над страната ни!

— Каква опасност?

— Тя, момко, не е за приказ, ама като си рекъл да питаш, ще ти разкажа, та да се посмееш, макар че на нас от това по-леко няма да ни стане…

И стопанинът започнал да разказва:

— Преди около месец време гост на нашия цар беше царят на съседната страна. Както му е редно, домакинът дал на гостите богат пир. Яли хората, пили — всичко вървяло добре както при люде, които, ако не знаят друго да правят, поне умеят славно да се веселят. Но не щеш ли — това било по средата на пира, — ставайки от масата, нашият цар залитнал и настъпил опашката на любимата хрътка на неговия гост, която оня водел навсякъде със себе си. Кучето изквичало жално. Стопанинът му рипнал, хванал нашия цар за яката, раздрусал го хубавичко и му изкрещял, че трябва веднага да се извини на песа, иначе лошо ще бъде за цялата страна… Но ето ти нова беля — нашият цар се запънал и не само, че не се извинил на кучето, а взел, та го ритнал и по муцуната! Тогава гостите се вдигнали и си заминали сърдити за тяхната страна още същата вечер…

— Е, голяма работа станала: сърдит поп, празна му торбата — и толкова! — Изсмял се весело Димчо. — Струва ли си за такова нещо да оклюма глава цял народ?

— Чакай, момче, не бързай! Нашият народ още не е оглупял толкова, че да увиси нос заради сръднята на разни ми ти там побояли от леност царе… — прекъснал го приказливият човек. — Но нали знаеш приказката за атовете и магаретата? Е, та такава стана и нашата работа — сритаха се големците, а сега народът пати!… Чуй! Преди няколко дни оскърбеният цар изпратил пратеници при царя ни — да му обадят, че той ще прости обидата, нанесена на неговата хрътка, ако нашият цар му даде за жена дъщеря си. Иначе ще нагази в страната ни с войниците си и ще подложи на сеч и огън всичко… Страшно! Но видиш ли, нашият цар нито даде дъщеря си, нито събра войска, за да посрещне достойно врага, а изплашен се заключи с царедворците в най-непристъпната кула и оттам височествата се готвят да гледат веселба!… Разбра ли сега защо е тъжен народът, момко — няма си закрилник! А вестители вече обадиха, че тая сутрин неприятелските войски са преминали нашата граница и са подложили на сеч и огън всичко по пътя си…

Като чул тия думи, Димчо се сбогувал набързо със стопанина на къщата и хукнал с всички сили към площада, дето се тълпял най-много народ. Там той си отбрал дружина от сто сърцати младежи. Наредил им всеки да се въоръжи с по един тежък дрянов кривак, после яхнали по един кон-вихрогон от напуснатата конюшня на царя и след час сърцатата дружина препуснала към границата, където били преминали враговете.

Препускали без отдих ден, два, три.

На четвъртия ден, когато вече припадала непрогледна нощ, дружината на Димчо достигнала хребета на един висок баир. В долината горели големи огньове. И край всеки огън шетали въоръжени, до зъби войници. Младите хора веднага се досетили, че това е лагерът на неприятелската войска, и спрели конете.

— Момчета, разпределете се на десет групи по десет човека и заобиколете безшумно лагера от всички страни — разпоредил се Димчо. — Но запомнете добре: никой няма да напада, докато не чуе моята команда! Чуете ли да ви свирна три пъти, пак няма да нападате, а само ще се развикате, колкото ви глас държи: „Напред, братя, сечете до крак враговете!“… Които от войниците хукнат да се спасяват с бягство, оставете ги да си вървят по домовете… Ще налагате с криваците само ония, които рекат да се съпротивяват!

Каквото поръчал Димчо, това направила дружината му — момчетата обкръжили лагера като с жив плет и зачакали. А Димчо пропълзял в самия лагер и достигнал незабелязано до най-големия огън. Там била палатката на царя. В това време, опиянен от лесната победа над мирното население, той пирувал със своите царедворци.

Както пиели и се веселели, из мрака пред тях изведнъж изскокнал един строен младеж с красиво лице, опърлено от ветровете на много друмища. Димчо. Той застанал мълчаливо пред трапезата на пируващите и ги загледал със смръщени очи. Кривакът потръпвал крепко в силната му десница.

Пръв царят видял стройния момък.

— Хей, скитнико, кой ти разреши да дойдеш тука, дето имат достъп само моите царедворци и генералите ми? — викнал гневно той.

— Тук аз съм у дома си, при моите братя и сестри — отвърнал му спокойно Димчо. — Но ти и шайката ти какво търсите тука, в чуждата земя?

Царят се издул като мехур от гняв.

— Какво-о-о!… Кой си ти, дето се осмеляваш да говориш така на мене?! На мене, който… — ревнал със страшна сила разгневеният владетел. Сетне той се обърнал към царствената си свита: — Какво стоите като пънове? Вържете го! Веднага го вържете и още сега го изпечете на огъня пред очите ми!… Веднага-а!

От всички страни наставали едри, дебели, охранени мъже. Запретнали ръкави и тръгнали към Димча. Всички бързали и се надпреварвали кой пръв да извие ръцете на смелия младеж. Но най-напред ситнел с късите си крачета един дебел като малка подвижна бъчвичка голобрад мъж.

— Ей сега, ваше величество, ще извия сам нахалната шия на тоя потуранко! — мърморел той, докато се клатушкал към Димча и запретвал широките ръкави на мантията си.

Той бил маршалът на царския дворец.

Димчо го изчакал спокойно да се приближи до него. След това забил кривака си в земята, запретнал и той ръкави, навел се, хванал подвижната бъчвичка за късите крака и я завъртял леко над главата си, като че ли била натъпкана с пух. Чул се писък и маршалът тупнал на трапезата — точно пред своя повелител. После над главата на Димчо се завъртял един генерал, последвал го царедворец, и пак генерал, и пак царедворец…

Ненадейно се разнесло трикратно остро изсвирване. С това царят призовавал войниците си на помощ. Но в туй време се получило нещо, което дори Димчо, залисан във веселата разправа с царските генерали и царедворци, съвсем не очаквал.

Като по даден сигнал от всички страни на лагера гръмнали страшните викове на момците от сърцатата дружина на Димча:

— Напред, братя! Затрийте до крак враговете!…

Този вик, изтръгнат неочаквано от сто юнашки гърла, проехтял от страшно по-страшно. Сякаш ненадейно върху вражеския лагер били връхлетели хиляди дяволи.

Няма що — дружината на Димча добре вършела работата си!

В първия миг лагерът стихнал, като че ли всички в него изведнъж измрели. След това от четирите страни писнали първите изплашени гласове:

— Бягайте бе, не виждате ли, че ще ни избият до крак!… Оле-ле-е-е!

И само подир миг във вражеския стан настъпила страшна суматоха: вдигнала се олелия до небето, дръннали захвърлени оръжия, затрополили бягащи крака…

Когато на заранта изгряло слънцето, лагерът бил вече пуст. От вражеската войска не останал там нито един войник, нито един генерал. Всички спасили кожите си с позорно бягство. Не успял да избяга само техният цар — хората на Димча го намерили скрит в едно празно буре.

— Пощади ме, човече! — паднал той разтреперан в краката на Димча, щом момчетата го измъкнали от бурето. — Искай каквото ще искаш, всичко ще получиш, само остави живота ми!… Злато, диаманти, слава, дори любимата си хрътка ще ти дам, но не ме погубвай!

— Златото, диамантите и другите ти богатства ще си ги вземат ония, от които си ги заграбил, а черната ти слава и кучетата запази за себе си, само час по-скоро да се запилееш с тях вдън горите Тилилейски, че иначе лошо ти пише… Хайде марш! — отвърнал Димчо.

Между това в лагера неусетно надошли от опожарените села и градове, през които била минала чуждата войска, хиляди мъже, жени, деца, старци и баби. Всички носели със себе си най-скъпото, което били успели да спасят — подарък за Димчо и неговата сърцата дружина. И всички се надпреваряли да канят непознатия освободител в тяхното селище — гост да им бъде. Но той прекарал с щастливия народ пак само три дни и три нощи, през което време хубаво се повеселили. А на четвъртата утрин се сбогувал с народа и смелите момчета, пожелал им да пратят и техния цар в горите Тилилейски и поел отново самичък по други непознати пътища.

Когато се закрил от изпращачите си, Димчо тозчас погледнал пръстена. Сега той блестял, светел на показалеца му, но златен още не бил станал и още не бил засиял като звезда.

— И това ще стане… и като звезда ще грейне! — казал си уверено момъкът, закрачил бодро-бодро из прашния друм. — Нали земята не свършва тук, все ще извърша някъде и по-голяма работа…

И наистина колко широка, колко необятна била земята! Зад всеки връх — по-широка, по-безкрайна равнина. Зад хоризонта на всяка равнина — по-висока, по-могъща планина!

И колко мъка, колко страдание и неволя имало по нейната дивно красива снага! Радостта мъничка като сълза, а неволята — океан. Добрината плаха като сърна, а алчността — дръзка като вълк!

Димчо вървял по измъчения свят много дни. Цели три години не спрял за дълго на едно място. През това време свалил от троновете им девет царе. Пратил вдън горите Тилилейски мнозина изедници. Изпълнил с радост сърцата на народите от много страни. Извършил още много, много добрини… А видите ли — пръстенът му все още не грейвал като звезда, все още си оставал железен! Вярно, вече блестял върху показалеца на десницата му, от първата ръжда отдавна не била останала нито следа, след всеки подвиг на момъка той ставал все по-светъл и по-светъл, но желязото си оставало желязо, пръстенът все още не грейвал на показалеца му като звезда…

И Димчо започнал все по-често и по-често да се пита:

— Кога най-после ще открия святата добродетел, за която ми каза старецът в оня ден!… Какво наистина трябва да направя, за да стане пръстенът ми златен?…

Редом с нетърпението в сърцето на момъка се промъкнала и една друга болка — мъката по далечното родно огнище.

Ах, тази болка по родния край, тази сладка мъка по най-хубавия кът на земята, където за първи път си изрекъл думичката „мамо“, където в спомените всичко е по-хубаво от най-хубавия сън и по-вълшебно от най-вълшебната приказка — кое гурбетчийско сърце не се е свивало от нея!

Спомените за родния край — за селцето, сгушило се между двата хълма; за бялата схлупена къщурка, свила се като гъбка под големия бряст; за мама, която чака в нея сама като кукувица завръщането на единственото си чедо; за дървения одър, на който е сънувал най-сладките си детски сънища — започнали често, често да спохождат и Димчо.

Много пъти той си лягал на открито в полето. Завит само с абичката си, мъчел се да не мисли за нищо друго освен за хорската неволя, но загледан в някоя звезда, из гърдите му току изведнъж изхвръквало:

— Какво ли прави сега мама? Не гледа ли и тя същата звезда през малкото прозорче и дали не пита: „Знаеш ли къде е моето чедо, звездичке?“

И след това цялата нощ мислите на момъка хвъркали все нататък — към малката къщичка под бряста, към самотната мама…

Друг път вървял из непознати села. Срещал грохнали от тегло мъже, без време остарели от непосилен труд свои връстници, прегърбени жени с гълъбови очи и си мислел как да помогне на тия хора. Но пак из гърдите му току излитало:

— Горката мама! Дали и тя сега не се заглежда във всеки странник с надежда, че ще зърне в него своето чедо?!

И отново мислите му през целия ден се губели все нататък — към малката къщичка под бряста, към самотната мама…

Това продължило много дни и много нощи.

И всеки ден, и след всяка нощ копнежът му по родния край, по самотната мама ставал все по-голям, все по-неудържим.

Най-после Димчо не изтраял.

Веднъж — това било в първите дни на четвъртия месец от четвъртата година на скитничеството му — той махнал решително с ръка и поел с бързи крачки назад: към малката къщичка под бряста, към мама…

Ех, как леко се върви към дома, дето знаеш, че те чакат мама, свидни другари, мили дружки!

Вървял леко към дома и Димчо. Само една-едничка мисъл помрачавала голямата му радост от това, че всяка стъпка го приближавала все по-близо и по-близо до родния край.

Пръстенът!…

Докато младият човек крачел по обратния път към родното село, мисълта за железния пръстен не излизала от ума му.

— Толкова добрини направих, толкова подвизи за доброто на хората извърших, а защо пръстенът не стана златен, не грейна като звезда, за да ми открие голямата добродетел, която ще ме направи щастлив за цял живот, както ми беше обещал добрият старец?!… — вайкал се Димчо. — Какво ли още трябва да направя, та да стане това?

После започвал горчиво да се упреква:

— Ех, Димчо, Димчо… май сгреши ти, братко, че хукна като дете за дома при първата мисъл за майка си! Скита, скита, губи се цели години от дома, остави майка си през това време да се мъчи сама, а сега се връщаш при нея с празни ръце… Хубаво я нареди ти, братко, няма що!

Когато наближил чешмата, дето за първи път видял белобрадия старец, сърцето на Димчо се свило още по-силно:

— Ами ако старецът е там!… Ле-ле, с какви очи ще го погледна, като види, че се връщам, без да съм открия святата добродетел, която се обрекох да намеря?! Та къде остана обещанието ми!

А старецът наистина бил там.

Той седял на същия камък, където някога проливал горчиви сълзи младият човек, и гледал мълчаливо в далечината на прашния друм. Но щом зърнал Димча, старецът веднага скочил и тръгнал да посрещне младежа, сякаш само него чакал.

— Е, синко, наскита ли се по света? — протегнал той усмихнато ръка на смутения младеж. — Хайде, ела да поседнем и да ми разкажеш как прекара, що видя по широкия свят… Намери ли щастието?

Димчо седнал ни жив, ни мъртъв от срам до стареца. Но скоро топлият поглед на стария човек разтворил отново сърцето му както при първата им среща и момъкът на един дъх му разказал всичко — от раздялата до новото виждане. Накрая промълвил с наведена глава:

— Добре гоних щастието, дядо, но не го догоних… Не изтраях! Тъгата по родния край надви, мъката по мама излезна по-силна и на̀, връщам се у дома, преди да съм открил оная добродетел, която ми обеща тогава ти, не дочаках пръстенът да стане златен…

И посочил на стареца показалеца на десницата си, където блестял очистеният от ръждата железен пръстен.

Но вместо да го упрекне, белобрадият се усмихнал, разгледал пръстена, погалил Димча по изруселите от слънцето коси и отвърнал топло:

— Нищо, синко! Това не е беда… Послушай докрай сърцето си и се върни у дома, може би там ще откриеш това, което не си намерил досега по широкия свят!…

После старият човек станал, отишъл на пътеката, която се извивала по хълма над изворчето, и се изгубил, без да се сбогува. След него Димчо се наплискал от бистрите струи на чешмичката и закрачил отново към дома.

Сега вече с по-леко сърце…

Била късна есен.

Вдовицата от самотната къщичка под стария бряст се канела да запали газеничето, за да хване отново хурката, когато един морен и прашен пътник почукал тихо на малката вратничка.

— Кой ли е? Дали не е… — рекла си тя и обзета от сладко предчувствие, се затекла да отвори.

Газеничето останало незапалено.

— Димчо! Синко!…

— Мамо!…

Само това могли да изрекат устните след дългата раздяла.

После майката и синът се прегърнали и дълго, дълго хълцали мълчаливо един другиму на рамото…

Тая нощ двете щастливи сърца не заспали.

Димчо разказал дума по дума на майка си всичко, което направил и препатил през годините на раздялата. През цялото време майката галела прашните му коси с коравата си, напукана от труд ръка и го слушала с преливащо от радост и щастие сърце. Радвала се, че чедото й е пак при нея, че синът й се е завърнал жив и здрав, но от всичко най-щастлива я правело това, че той заминал добър, през всичкото време на скитничеството си е бил добър и се е завърнал още по-добър…

— Мамо, нали ми се не сърдиш, че се завърнах без печалба при тебе?! Всичко, което изкарвах, раздавах на другите, на ония, които се нуждаеха повече от мене… А по света, мамо, имало толкова много хора, които чакат подкрепа, че за мене не остана нищичко! Нали не ми се сърдиш, мамо?

Така завършил разказа си Димчо и потопил изпълнен с молба поглед в очите на майка си. При тия думи майчиното сърце премряло от щастие и две сълзи на тиха радост капнали от сияещите й очи. Една от сълзите се търкулнала и опарила показалеца на Димчовата ръка — точно там, където бил пръстенът. И чудото, което момъкът чакал повече от три години, станало — железният пръстен изведнъж грейнал като звезда и облял със сияйната си светлина цялата бедна стаичка…

Вик на неудържима радост се изтръгнал от гърдите на момъка.

Най-после — у дома — той открил оная голяма добродетел, която така дълго търсел по света: трябва да вършим онова, което дава радост на майчиното сърце!…

И от тая вечер Димча чакаха само хубави дни.

Край