Георги Русафов
Пленницата на орлите и нейните приятели

Преди много, много години в една далечна страна, дето слънцето също както у нас изгрява от изток и залязва на запад, живеели баща и син. Докато синът бил малък, и той като тебе, мое момче, дърпал опашката на мързеливия котарак, шарел с очи, за да види къде баба му е скрила гърнето с меда, и препускал като конче из алеите на градския парк. Но когато порасъл и му дошло време за женитба, бащата го повикал при себе си и му рекъл:

— Сине мой, зад седем широки реки, зад седем високи планини, зад седем просторни гори — като вървиш все нататък, дето залязва слънцето — има едно пусто поле. В средата на полето вишат клони към небето седем вековни дъба. Шест от тях са по-малки и заобикалят от всички страни като верни стражи седмия дъб, чийто клони разговарят с облаците. Там някъде — най-горе, при облаците, сред гъстата шума на дървото — има едно гнездо-кула. В него седи заключена девойката Лия… Някога Лия беше твое другарче. Вие се родихте в един и същи ден и до третата си година раснахте почти заедно. Майките заедно ви хранеха, заедно ви извеждаха на разходка, едни и същи приказки ви разказваха, едни и същи песни ви пееха… Но веднъж — тогава Лия и ти бяхте навършили точно три години, — когато майките ви извели на полето, над него се извили орел и орлица. Те се спуснали като куршуми от небето и грабнали малката Лия. Сетне отлетели с нея към полето на седемте дъба, дето я заключили в гнездото-кула, за да им бъде като дете, тъй като били прокълнати и си нямали орлета… Майката на Лия плака много. Тогава твоята майка й обеща, че като пораснеш, ти ще я освободиш. Това време дойде, сине! Хайде, приготви се за далечен път и върви да изпълниш обещанието на покойната ти майка — върни свободата на заключената девойка и я вземи за невеста!…

Синът обичал татко си, почитал паметта на майка си, затуй още същия ден се приготвил за път. После оседлал най-бързия кон от бащината му конюшня, скрил в пазвата си кесията с жълтиците, които му дал на прощаване бащата, и тръгнал.

— Па из пътя не вземай всекиго за дружина! — подвикнал след него татко му. — Побратими се само с оня, който пръв ти помене името на пленницата!

— Добре, татко! — кимнал с глава младият човек и препуснал.

Препускал ден, два, три… Преплувал с охраненото конче една широка река, прехвърлил една висока планина и на седмия ден замръкнал в една стара, просторна гора. През цялото време не спрял при нито един човек, не заговорил нито с една жива душа. Но когато вече се канел да си легне, той не се стърпял и въздъхнал:

— Ех, колко по-лек щеше да бъде пътят ми, ако си имах другар — ще си побъбрим, залъка ще си поделим и току-виж, че вечерята ми станала по-сладка! А и когато единият спи, другият ще пази, та и сънят ми да е по-спокоен!…

Едва изрекъл това, и пред него изскокнал един заек.

— Добър вечер, непознати момко! — поздравил заекът. — Чух те, че въздишаш за другар и дойдох да ти предложа дружбата си. Хайде, вземи ме за побратим и ще видиш, че няма да съжаляваш!

— А какво можеш ти, заю? — попитал момъкът.

— Всичко, всичко, от което има нужда в тия пущинаци пътник като тебе… — отговорил гордо заекът. — Първо: имам невиждана сила — с един удар на лапите си повалям мечка, а за вълците и да не говорим… Те свиват опашки само като чуят името ми! Второ: не знам що е страх — всички горски животни треперят от мене! Трет… Но какво ще ти разправям повече, вземи ме за другар и ще видиш останалото!

Младият човек се зарадвал от сърце, че си е намерил такъв юначен другар, забравил поръката на баща си и веднага поканил заека да седне до него, за да вечерят. Хапнали, пийнали, побъбрили си и легнали да спят. А на другия ден рано-рано препуснали дружно към втората гора.

Докато вървели из родната гора на заека, той бил горд и наперен. Но щом излезли от нея, заекът изведнъж започнал да се озърта плахо ту напред, ту назад, да изостава или да се преплита с клепнали уши все в краката на коня. Момъкът обаче бил погълнат от мисли по девойката Лия и не забелязал нищо от промяната в поведението на заека…

Както и да е, криво-ляво те преминали заедно втората широка река, прехвърлили втората висока планина и след още седем дни спрели във втората просторна гора.

На пръв поглед гората била като всяка гора — с високи дървета, с бистри извори, с прохладни тучни полянки, покрити с цветя и боровинки. Но все пак в нея имало нещо, което накарало безстрашното сърце на заека да замре и зъбите му да затракат от… да, да — от страх! Накъдето и да се обърнел, юначният спътник виждал все святкащи свирепи очи и озъбени вълчи муцуни…

— Ти какво, побратиме, май че взе да познаваш що е страх? — обърнал се момъкът към заека, когато го видял как се свира с настръхнала козина в краката на коня и шари с обезумели очи на всички страни. — Не бой се, щом сме двама, не е страшно! Ще запалим огън, докато единият спи, другият ще пази и поддържа огъня и виж, че сме осъмнали здрави и читави!…

— Ккка-кввво при-казззваш, по-по-бррра-тиме! Мене ли да ме е страх! Не ме раз-сссмивай! Нали зззнаеш, че не поз-зззнавам що е ссстрах! Но май тука е ссстуден-шшшко, та зззатова тррре-пе-рррря… — отвърнал с разтракани зъби безстрашният побратим на младия човек.

— Добре, добре! Тогава да запалим по-бързо огън и да лягаме за спане, че утре рано ни чака дълъг път… Кой ще пази първи тази нощ?

Било ред на момъка да стои на пост, но заекът побързал да го замени:

— Най-добре легни и тази нощ ти да спиш пръв, а аз ще пазя… Тия приятели, дето святкат наоколо с очи и зъби, като видят какъв юнак е на пост, скоро ще се наврат в мишите дупки на гората! Тогава ти ще можеш да бдиш спокойно до сутринта…

Момъкът бил грохнал от дългия път, затова приел с радост замяната. И щом легнал, веднага захъркал. Но някъде към полунощ го събудило силното цвилене на кончето му. Младият човек рипнал мигом на крака и се огледал да види побратима си. Ала от заека нямало нито следа!… Вместо него към загасналия огън, дето цвилело кончето, се промъквал страхливо един гладен проскубан вълк.

Не било трудно за младия пътник да разбере какво се е случило — заекът е тракал, тракал със зъби край огъня, юнашкото му сърце се е свивало от страх, най-после той не е издържал и е дал воля на краката си, които са го понесли към родната гора…

— Не съм загубил много! — махнал с ръка момъкът. — И без това да си на път със страхлив другар, все едно, че си без другар!

Сетне той прогонил гладния хищник и побързал да напусне по-скоро негостоприемната гора…

Препускал пак сам ден, два, три… И след нови седем дни навлязъл в трета обширна гора. Щом конят му спрял на една тучна поляна и момъкът слязъл от седлото, пред младия човек застанала една лисица.

— Ах, какво щастие! — извикала радостно лисицата. — Срещнах още една самотна душа в този пущинак — тъкмо Дружина за мене! Искаш ли ме, момко, за другар?

— Кой бяга от дружина? — обърнал се момъкът към горската жителка. — Но да не излезеш и ти като първия ми побратим: остави ме сам насред пътя при първата опасност?!

— Айййй… какво говориш, брате! Нима има такива другари по света? — възмутила се лисицата. — О, аз кожата си давам, но другаря си не оставям! Така съм възпитана от малка в лисичето училище.

Огорчението на момъка от постъпката на заека било още голямо, но пък и самотата много му тежала, затуй забравил отново поръката на баща си и склонил:

— Добре, стани ми другар!

Сетне те наклали огън, сготвили си ядене и двамата славно се нахранили.

Докато вечеряли, лисицата току издигала лапи към небето и се провиквала с овлажнели от умиление очи:

— Боже, боже, колко съм щастлива, че не съм вече сама!… И какъв само другар ми изпрати небето — за чудо и приказ! Ох, дали ще мога да му дам това, което заслужава!…

А когато след вечерята младият човек повдигнал дума кой пръв да пази, докато другият спи, лисицата просто се задъхала от благородно негодувание:

— И таз хубава, пътниче! — викнала тя и се хванала за главата. — Та бива ли и реч да става за това — разбира се, че аз ще трябва да бъда на пост тази нощ, и то до сутринта!… Иначе как: ти цял ден си препускал из урви и сипеи, остава сега и на пост да стоиш, докато аз ще хъркам, след като със седмици съм се излежавала под сенките на този пущинак… Не, не, аз такова безсърдечие няма да допусна! Хайде, лягай си по-скоро и хубавичко се наспи, че утре нали ни чака дълъг път…

И докато момъкът се приготвял за сън, лисицата пак не преставала да го отрупва с топли грижи. Настлала под него сух горски мъх, подгънала грижливо завивката му, сложила под главата му ароматни треви, за да бъде по-сладък сънят му. С една дума — държала се с него така, както майка със син. Но когато най-после младият човек, замаян, от толкова неочаквана нежност, заспал с щастлива усмивка, лисицата изведнъж се преобразила.

Ласкавите пламъчета в очите й веднага угаснали и в погледа й се разгорял хищен блясък, с който започнала да поглежда често-често кончето, което си хрупкало кротко край своя господар. А след това се измъкнала незабелязано от малкия лагер и потънала дълбоко в тъмната гора. Вървяла, вървяла — стигнала до един малък дол, където бълбукало бистро поточе. Там лисицата застанала на една височинка, вирнала глава на север и извикала в зловещо притихналата нощ:

— Лисици, вълци, братя и сестрици, събирайте се всички в долчето, ей сега ще ви доведа тука кончето!…

Повторила същото на юг, на запад и на изток.

След това пак припнала към мястото, дето младият човек продължавал да хърка безгрижно, упоен от сладкия мирис на дъхавите треви, които грижливата лисица му била наслагала под главата.

Щом стигнала дървото, под което спал умореният пътник, тя се навела над него, приближила си ухото до устата му, уж че той й казва нещо, после се отправила направо към кончето. Погалила го с лапата си и му заговорила с меден гласец:

— Добричкото, кротичкото конче на кака, да вземеш да ритнеш тази кака по муцуната, та да се преметне девет пъти и пак да кажеш, че й е малко, като е такава забравана!… Така де — погрижих се за стопанина и си помислих, че кой знае какво съм направила! А кончето, милото конче, което цял ден е носило стопанина си на гърба, съвсем го забравих, оставих го да дъвчи тази суха трева, когато гората е пълна със сочна тревица, и трябваше морният пътник да ми напомни за това… Какъв срам! Но хайде, мое конче, хайде, какина душичке, ела кака да те заведе при тучна тревица и бистра водица, за да си хапнеш и пийнеш до насита, та утре да препуснеш по-бързо от вятъра!

Кончето тозчас тръгнало послушно след лисицата.

Тя го завела направо в дола, дето вече чакала изгладнялата тайфа. И щом кончето навело глава над първата туфичка тревица, от всички страни върху него се нахвърлили настървените хищници…

Между това морният пътник, упоен от миризливите треви, които лисицата сложила под главата му, продължавал да спи, без да подозира нищо от това, което ставало около него. И спал дълго, дълго… Пробудил се едва на десетия ден към пладне.

— Ах, здравата съм се успал! — сепнал се той, когато видял колко високо над него е слънцето. И тъй като не знаел колко дни е спал, добавил с упрек към себе си: — Сега трябваше да съм към края на гората, а аз още се излежавам в началото й!

И бързо рипнал. Погледнал за коня си, потърсил с очи и лисицата. Но не видял нито коня, нито новата си познайница. Навсякъде тегнела само зловеща тишина. И сърцето на младия човек се свило — клъвнало го лошо предчувствие.

— Не, тя не може да направи това! Нали беше така добра, нежна… Не, не, сигурно двамата са отишли на водопой! — опитал се изплашеният човек да отхвърли лошите си мисли, като си припомнил грижите на лисицата за него, преди да заспи, сетне хукнал обнадежден към дола, отдето се чувало глухото бълботене на горския поток.

Но щом наближил дола, очите му веднага зърнали опръсканата със засъхнала кръв трева… И цялото коварство на лисицата му станало ясно.

Той навел глава и се върнал съкрушен под дървото, дето преди да заспи, безгрижно си хрупкало любимото му конче и дето с толкова коварни грижи го замаяла новата му познайница… Страшна мъка задавила гърлото на младия човек. И той захлупил очи в утъпканата трева.

Мъчно му било за любимото конче. Гнетяло го и коварството на лисицата. Но от всичко най-много му тежало това, че вече едва ли ще може да стигне пеш до гнездото-кула, където седи заключена и чака освобождение девойката Лия…

— Нима, на тоя свят човек наистина вече не може да разчита на верен приятел!… — изхлипал момъкът и раменете му се разтърсили от глухо ридание. — Татко, татко, добре ми каза ти да не взимам всекиго за дружина… Но защо, защо не те послушах, защо не потърпях още малко без другар!…

Той щял да прекара така — с похлупени на тревата очи — кой знае докога, ако по едно време не усетил, че някой го дърпа нежно за раменете. Щом се обърнал, видял, че до него седи една маймуна.

Тя го гледала усмихнато.

— Горе главата, момко! — рекла маймуната, когато видяла скръбните му очи. — Тук отчаянието, братко, не помага. Отчаяният човек в гората е загубен човек! Запомни това добре.

— Какво!… — рипнал веднага младежът и в погледа му засвяткали гневни пламъчета. — Да не си дошла и ти да ми предлагаш дружба? Ако това те е довело при мене, махни се веднага… Стига ми вече, дето ме измамиха двама!

— Знам, знам! — прекъснала го спокойно маймуната. — Единият, заекът, надут самохвалко, те изостави насред пътя при първата опасност. А другият — лисицата — те приспа със сладки думи, примами кончето ти далече от тебе, разкъса го с приятелите си и се изгуби без вест като първия ти побратим… Така ли е? А знам и нещо, което ти дори не подозираш!

— Какво е то? — попитал младият човек все още с недоверие към маймуната.

— Ти мислиш, че снощи си заспал и само след една нощ си се пробудил… Така ли е?

— А как иначе?

— Това не е вярно! Ти си спал на това място без пробуждане цели десет денонощия… И само поради това можах да те намеря веднага тука, иначе ти кой знае къде щеше да се луташ сега и къде напразно щях да те търся аз!… Ще откажеш ли накрая, че преди да те намеря, най-много те тревожеше мисълта как да се добереш пеша до гнездото-кула, за да освободиш годеницата си — девойката Лия?

При последните думи сърцето на младия човек трепнало радостно и по отчаяното му лице пробягнал руменецът на надеждата.

— Но коя си ти? — извикал той вече без гняв. — Да не те е изпратила Лия?

— Позна! А сега седни да ти разкажа коя съм и защо дойдох при тебе. Сетне, ако искаш, тръгни с мене, ако не — прогони ме!…

Момъкът седнал послушно до маймуната.

Тогава тя му разказала:

— Аз живея в последната гора до пустото поле, дето се издигат седемтях самотни дървета с гнездото-кула на старите орли. Щом сутрин орлите отлетят на лов, веднага издебвам гарваните от шесттях дървета, които заобикалят средното дърво, и се изкачвам на върха му — при гнездото-кула, за да си побъбрим с девойката Лия. Когато орлите ги няма, тя седи заключена в кулата. Но там има едно малко прозорче, през което ние си говориме. През същото прозорче Лия ми даваше и от плодовете, които орлите й носеха от Острова на портокалите… Понякога при нас се отбиваше и вятърът Планинец. Той ни разказваше какво е видял и чул по широкия свят. О, колко неща знае Планинеца!… Преди един месец той разказа на Лия за тебе — че си тръгнал от нейната родина, за да я освободиш от гнездото на орлите, и да я вземеш за невеста. Оттогава той всяка сутрин спираше за малко при Лия и все й разказваше докъде си стигнал и какво ти се е случило из пътя. Така ние научихме за първия ти побратим, както и за коварството на лисицата… Щом чу, че са те оставили без кон, Лия ме изпрати веднага да дойда при тебе, за да ти помогна да стигнеш по-скоро до нея…

— Но как ще вървя сега, когато нямам кон? — извикал пак отчаяно младият човек. — Ах, тази проклета лисица! Защо… защо така глупаво се оставих в ръцете й!…

— Който е тръгнал на път, ако иска да стигне далече, не гледа назад! — прекъснала оплакванията му маймуната и станала. — Хайде сега да вървим, че още много път ни чака до Лия.

И те тръгнали.

Вървели, вървели — на другия ден стигнали един град, където ставал голям пазар на коне. Маймуната останала да чака извън града, а момъкът отишъл на пазара да си купи нов кон.

Преди да тръгне, маймуната го посъветвала:

— Като влезеш в града, още отдалече ще видиш да стърчи едно високо геранило. Там чакат купувачи три коня. Единият е бял като сняг и веднага лови очите на всички, които го видят. Но ти го отмини — той не е кон за нас. Малко по-далече от него е вторият — той е черен като нощ, косъмът му лъщи като кадифе и не едно юнашко сърне въздиша край него от желание да го яхне. Но ти отмини и този кон. Току под геранилото ще видиш едно малко слабичко конче. То едва се държи на краката, си и всички, които го видят, отвръщат очи от него. Но ти дай на продавача, колкото ти поиска, и точно това конче си купи — ще видиш, че няма да съжаляваш!

Момъкът изпълнил съвета на маймуната.

И наистина не сбъркал.

Щом стигнал с кончето до мястото, където чакала маймуната, то изведнъж се обърнало към момъка и проговорило с човешки глас:

— Момко, бръкни в лявото ми ухо. Там има един лешник. Вземи го и го счупи на слънце между два камъка!

Младият човек послушно изпълнил заповедта.

Когато счупил лешника, от него изпаднало едно мъничко, като бобено зърно седло с още по-мънички златни стремена. Но щом върху него паднали първите слънчеви лъчи, седлото започнало да се увеличава и скоро пред смаяния поглед на младежа се превърнало на голямо, копринено седло, украсено със златни и сребърни плочки.

— Махни сега дрипата от гърба ми и сложи на нейно място седлото! — обадило се пак кончето.

Момъкът пристъпил да изпълни и тази заповед. Но щом се обърнал към кончето, ахнал от нова изненада… От малкото слабичко конче, което едва се държало на краката си, нямало нито следа. Вместо него пред слисания младеж цвилел и потупвал нетърпеливо със златните си копита един дивно хубав жребец…

След като се съвзел от изненадата си, момъкът натъкмил седлото, метнал се върху гърба на вихрогона, взел до себе си маймуната и пришпорил пъргавото животно. Същия миг вихрогонът отлепил крака от земята и полетял като пролетен вятър над гъстата вековна гора. А когато стигнали до четвъртата широка река, жребецът се засилил и само с един скок се намерил от другата страна на реката. Така — като препускали без почивка два дни и две нощи — на третия ден те замръкнали в последната гора, където била междата, от която започвало полето със седемтях самотни дървета.

Шестте по-малки дървета, които заобикаляли като пръстен седмото дърво, били почернели от накацали по тях гарвани.

— Тези са стражите на орлите — пошепнала маймуната на момъка. — Когато стопаните не са в гнездото, гарваните летят над него и не пропускат жива душа да се спре горе, при Лия. Допускат от време на време само мене да си поговоря с нея, тъй като им нося мишки от гората.

Момъкът видял в здрачината и средното дърво, на което някъде в облаците се белеело гнездото-кула. И мигом в младите му гърди пламнал неудържим жар час по-скоро да се изкачи горе, да разбие стените и да освободи девойката Лия — обречената за него невеста. Но за щастие маймуната била наблизо и го отклонила от безумното му желание.

— Жалко ще бъде за девойката Лия и за тебе, момко — рекла тя, — ако сега, след като си преминал толкова труден път, загинеш мърцина от ноктите и клюновете на орлите! Та те само да те зърнат, че отиваш през полето към техните дървета, веднага те разкъсат на парчета!…

— Но тогава какво да правим? — попитал отчаяно нетърпеливият младеж.

— Тая вечер точно това ще обмислим — какво да правим, — а утре, като съмне, ще изпълним намисленото… Хайде сега ела да си поговорим!

И маймуната отвела момъка и вихрогона дълбоко в гората, където се потулили на едно скришно място и дълго-дълго си говорили. Някъде към полунощ към тях се отбил и Планинеца.

— Гарваните оставете на мене — предложил услугите си той, когато чул плана им. — Щом ги видя, че са се струпали върху коня, така ще ги духна, та да отлетят чак до Зеленото езеро! А то не е близо — докато се върнат, вие с девойката ще бъдете вече в съседната гора, където те нямат власт да летят. Но има нещо друго, с което не виждам как ще се справите…

— Какво е то? — запитали разтревожено в един глас тримата верни приятели на Лия.

— Не знам как ще отключите желязната врата на гнездото-кула, за да изведете на свобода девойката — отвърнал загрижено Планинеца.

— Че защо ще трябва да отключваме вратата? — извикала с облекчение маймуната. — Нима ние с момъка не можем да разбием с общи усилия някоя от стените на кулата!…

— О, ако това беше така лесно, нямаше ли отдавна сам да съм свършил тази работа! — въздъхнал тежко вятърът. — Но на света, приятели мои, няма сила, която може да помръдне стените на кулата… А вратите могат да се отварят само с две ключета, две съвсем мънички ключета, изковани от диамант. Едното от тях орелът носи непрекъснато на шията си. Другото орлицата изпуснала още преди двеста години в тръстиките край Диамантеното езеро и сега никой не знае къде се намира това ключе. Нали заради него орлите хранят тези черни лентяи, гарваните, за да пазят гнездото им, когато са на лов все се страхуват, че някой може би е намерил второто ключе, ще ги издебне някога, ще отключи желязната врата и ще отвлече любимата им пленница… Да, момко, без това ключе напразно си бил пътя дотука!

Момъкът и маймуната навели съкрушено глави. Настанала тягостна тишина. Но изведнъж вихрогонът радостно изцвилил:

— Момко — обърнал се той към омърлушения младеж, — бръкни в дясното ми ухо и извади оттам друг лешник. Струва ми се, че в него е ключето, за което говори Планинеца…

Младият човек скочили с разтреперани от вълнение ръце бръкнал в дясното ухо на вихрогона. Извадил оттам още един лешник, който поразително приличал на първия, дето било седлото, и веднага го разчупил. Щом се разтворили черупките, наоколо светнало, като че ли в ръката на момъка, където изпаднало ключето, пламнал буен огън…

— Да, да, това е същото ключе! — извикал Планинеца. — Сега вече девойката Лия ще може да излезе от кулата! Но разбира се, работата няма да стане лесно, затова сега лягайте да спите, че утре ни чакат големи грижи — сили на всички ще трябват!

След малко момъкът, маймуната и вихрогонът заспали сладък сън. Останал да бодърствува само Планинеца.

Нощта минала спокойно.

Но щом съмнало, веднага проличало, че денят ще бъде напрегнат…

При първите слънчеви лъчи всички рипнали. Маймуната изтичала до междата, откъдето започвало полето на орлите, и скоро се върнала с радостната вест, че стопаните на гнездото-кула са отлетели вече за далечен лов. После, без да се бави, тя се изкачила на най-близкото високо дърво и оттам се провикнала:

— Сестрици, палави душици, тичайте до една насам!…

Същото тя повторила от още две-три по-далечни дървета.

Тогава от всички страни на гъстата гора към момъка и вихрогона започнали да се стичат на тумби, на тумби малки пъргави маймунки. И техният поток не спрял, докато всичко наоколо не почерняло от лъскавите им космати гърбове.

Между това чудни работи станали и с вихрогона.

Щом започнали да идват маймуните, той се търкулнал на тревата и започнал целият да трепери, като разтърсван от треска. А когато се изправил отново на крака, от снажния вихрогон нямало вече нито следа — на негово място пред слисания младеж стояло пак мършавото слабичко конче, което той купил от пазара…

— А сега на работа! — изкомандувала маймуната.

При тия думи кончето се заклатушкало с олюляване към полето на орлите. Когато стигнало там, то тръгнало направо към седемте самотни дървета, над които се виели с крясък цял орляк гарвани. Но едва направило-ненаправило стотина крачки и се строполило като мъртво на сухата трева.

В същия миг маймуната изтичала от гората и започнала да вика с всички сили към гарваните:

— Мърша-леш!… Мърша-леш!…

Щом чули тоя зов, гарваните се спуснали с хищен грак върху кончето и се налепили като чички по мършавата му кожа. Тогава дошъл редът на Планинеца. Като видял, че лакомите птици са се струпали до една върху кончето, той изхвръкнал от клонаците на дърветата, дето дебнел спотаен, нахълтал в голото поле, отишъл съвсем близо до черните разбойници и надул могъщите си гърди:

— Фффу-ууу-ууу!… Фффу-ууу-ууу!…

Извила се невиждана и нечувана вихрушка. Тя скупчила на топка гарваните, повлякла ги със себе си нагоре към облаците, след това ги разпиляла на малки групички и ги погнала надалече. И те скоро съвсем изчезнали зад хоризонта.

Тогава в пустото поле веднага нахълтала цялата палава дружина на маймуната. Пъргавите животни се спуснали към седемте дървета и чевръсто се покатерили към гнездото-кула.

Когато стигнали върха, тяхната водачка се хванала здраво за най-близкия клон до гнездото и увиснала надолу. Като се вплела в нея, примера й тутакси последвала втора маймуна. После трета, четвърта, пета… Така за късо време телата на маймуните образували от върха на средното дърво до земята една чудновата жива стълба.

По тази стълба момъкът лесно се изкачил до гнездото-кула, дето с разтупкано от вълнение сърце го очаквала девойката Лия. Но не по-малко бил развълнуван и младият човек, затова щом стъпил на площадката пред вратата на кулата, мигом пъхнал диамантеното ключе в мъничката ключалка на голямата желязна врата.

Чул се страшен трясък, като че ли се срутила наблизо планина. И тежката врата бавно, бавно се разтворила. От вътрешността на гнездото бликнала ослепителна светлина и огряна от нея, на входа се показала в цялата си красота девойката Лия, любимата пленница на орлите…

Когато момъкът, девойката Лия и маймуната слезнали на земята, при тях дотичало мъничкото мършаво конче.

— Момко — обърнало се кончето към младия човек, — дръпни три пъти силно ушите ми!

Момъкът хванал конските уши.

Дръпнал ги силно и мигом на мястото на мършавото конче застанал пак вихрогонът, който с един скок прехвърлял най-широките реки…

Девет дни по-късно — след като преминал от полето на орлите седем просторни гори, седем високи планини и седем широки реки — вихрогонът спрял в родината на младите хора. На гърба му се усмихвали три щастливи същества — освободената девойка Лия, нейният годеник и вярната им приятелка, маймуната.

— Сега сте вече в родината си, можете да стигнете и без мене до къщи — обърнала се маймуната към щастливите годеници, като скочила от коня.

— Как!… Нима няма да дойдеш с нас и да останеш в нашия дом! — викнала изненаданата Лия. — О, ела!… Там ние ще те храним само с мед и сладкиши, ще те сложим да спиш на пух и коприна, ще те…

— В гнездото-кула, мила Лия — прекъснала я маймуната, — ти имаше и мед, и копринени постели, и плодове чак от Острова на портокалите… Но нали с радост напусна всичко, защото на света има нещо, от което няма по-сладко?! Защо сега искаш да лишиш мене от него?…

После маймуната скочила на близкото дърво. Махнала за сбогом към младите хора. И след миг — докато Лия разбере какво става — тя се изгубила в горския гъсталак, щастлива, че е помогнала на любимата си дружка да получи най-сладкото на света — свободата.