Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


Преди много, много години на един лъв, който в онуй далечно време бил всепризнат повелител на всички животни и птици по земята, се родил син. Когато лъвчето станало на девет дни, лъвицата майка отишла при лъва и му казала:

— Съпруже мой и татко на най-милото, най-умното, най-красивото лъвче във вселената, няма да има по-щастлива майка от мене, ако подариш на нашия син един златен кафез с най-сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света… Кафеза с птичетата ще сложим над леглото му, та те всеки ден да приспиват и будят сина ни с песните си. Така нашето свидно чедо ще расте ден след ден сред музика и песни, както подобава на един истински благороден принц!…

Щом чул желанието на височайшата си съпруга за височайшия им син, лъвът тутакси се прозинал с гръмовен рев, което на лъвския дворцов език значело:

„Волята ти за нас е закон, госпожо!“

Сетне ударил с могъщата си опашка три пъти по златния гонг зад златния му трон, което пък било знак за прислужниците, че трябва начаса да се явят при него, за да чуят царската му повеля.

— Излезте веднага с един златен кафез пред нашия дворец и кажете на първата птица, която зърнат там очите ви, че ние сме й заповядали да обиколи ако ще и цялата земя, но след три дни и три нощи да ни донесе в кафеза за възлюбения ни син половин дузина от най-сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света!… Не стори ли това в речения от нас срок, на четвъртия ден нашия палач ще свари от нея супа, до която няма да се докоснат нито нашите божествени уста, нито устата на височайшата ни съпруга, а всичко ще бъде дадено за храна на свинете ни! — изревал лъвът над прислужниците си, когато те застанали със смирено наведени глави в подножието на трона му. — Хайде, маррррш!

Първата птица, която прислужниците зърнали навън, била една черна като въглен врана, кацнала да си отпочине на фенера току пред двореца.

— Хей, рошава врано, слезни веднага при нас, има царска заповед за тебе! — викнали в един глас прислужниците към крилатата поданничка на всемогъщия лъв, зарадвани до немай къде, че толкова скоро са намерили това, което им поръчал господарят.

И нали я викали по царска повеля, враната мигом слязла при тях. Сетне — като чула поръката на лъва и като разбрала каква участ я чака, ако не изпълни заповедта му — грабнала златния кафез и размахала чевръсто криле. Полетяла към гори и пущинаци, към планини и полета да търси навред по широкия свят най-сладкопойните птичета за сина на своя повелител…

Враната се спряла най-напред на една горска поляна. Там, пръснати като житни зрънца по клоните на един разцъфнал глогов храст, опиянени от слънчевата пролетна утрин, писукали до прегракване ято сиви врабчета — неспокойни, гълчаливи.

— Чакай да послушам песните на тези грозници, да не би пък случайно те да са най-сладкогласите… — рекла си враната и кацнала на едно дърво, което вишело клоните си току над храста с врабците.

Но още щом чула тяхното неспирно „джив-джив“ и пискливо „чик-чик“, тя цяла настръхнала от възмущение, дигнала се от дървото, размахала яростно криле и побързала да се махне по-далече от глоговия храст с пискливите врабци, като дълго-дълго мърморела сърдито:

— Не, това не са никакви певци, а позор за благородния ни птичи род!… Да бягам по-далече, колкото се може по-далече от тези креслювци, че ще повредят музикалния ми слух с тяхното ужасно „джив-джив“ и „чик-чик“. А какво ще правя без нежния си слух; нали заради него лъвът избра мене да намеря за синчето му най-сладкопойните птичета на света!…

Сърдитата врана спряла повторно чак в един шумак, където два коса унесено си подсвирквали. Игривите звуци звънели в шумака, сякаш се изливали от невидими сребърни флейти. Ту се извисявали нагоре като моминска песен на седянка, ту притихвали като сподавен шепот на луди-млади, ту изведнъж започвали да бълбукат ситно-ситно в притихвалия лес като ромон на разпенен бистроструен ручей.

Всички останали живинки мълчали, прехласнати в щастливото надпяване на младите косове. Единствена враната се наежила сърдито, разтворила тъмния си клюн и изгракала недоволно:

— Хлапаци!… Надули без всякакъв срам гърлата си и викат ли, викат, сякаш се намират на селски мегдан. Хич и нехаят, че при тях съм дошла аз, удостоената лично от божествения ни господар пратеничка да намеря за сина му най-сладкогласите певци… Ох, и тука не ми провървя късметът, и тука не случих!

И враната отново разперила криле, отново литнала по широкия свят да търси на друго място най-сладкопойните птичета за лъвския син. Летяла и се спирала навсъде, дето чуела птиче чуруликане, но нито един крилат певец в леса не можал да я възхити. Затуй, когато вече преваляло първото денонощие от тридневния срок, който й дал лъвът, тя решила да напусне гората и да опита щастието си в полето… И на втория ден заранта осъмнала върху клоните на една стара круша сред голяма нива, засята с пшеница.

Било ведро пролетно утро.

На длъж и на шир край крушата, полюшвано от утринния ветрец, се вълнувало зеленото море на изкласилата нива. А високо над него, сред синята коприна на модрото пролетно небе, трептяло засмяното слънце.

Изведнъж в пшеницата изпърпорила ранобудна чучулига. Птичето прозвъняло като стрела край враната и се устремило право нагоре — към небесната синевина, към топлото дневно светило. Сетне се крепнало като заковано в златната мрежа на слънчевите лъчи и от висинето над полето се сипнали възторжените звуци, с които чучулигата поздравявала всяка утрин изгрева на слънцето.

Те зазвънели в небесния простор, сякаш там горе невидима ръка раздвижила безброй сладкогласи камбанки. Сетне се втурнали в луда надпревара към зеленото ширине, като че ли над житата се ливнал златен дъждец. И цялото поле начаса притихнало, заслушано в сладката песен на чучулигата. Дори утринният ветрец се спотаил сред изкласилата нива.

Но враната — ах, нашата строга врана, нашата безкрайно строга критичка на птичите песни, не харесала и този възторжен химн на сладкопойнината към животворното слънце!

— Не, и туй не е песен за двореца!… — изгракала тя недоволно и макар да била капнала от умора, дигнала се от крушата и полетяла отново да търси по-достойни певци за първородния син на лъва.

Летяла ту над високо изкласили ниви, ту над ширни тучни ливади с цъфнали треви, ту над просторни китни гори, ту над бодливи шубраци. И както преди, щом чуела нейде птиче чирикане, начаса се спирала да го послуша с надежда, че най-сетне там ще открие истинските сладкопойници. Ала все не могла и не могла да одобри нито една песен, все не могла да хареса нито един крилат певец.

На едно място чула да се надпяват до премала ято сладкогласи скорци — отминала ги със сърдит грак.

На друго място се спряла да послуша две пъстропери кадънки — избягала и от тях с недоволно мърморене.

На трето място заварила дружина щиглеци, които чупели кръшни гласове в сладкозвучен хор — враната не харесала и тяхната песен.

Не я възхитила и дивната песен, която изливал над гнездото си по заник слънце в една люлякова горичка щастлив славей.

Така — като летяла неуморно от едно място на друго място, от едно птиче сборище до друго птиче сборище — враната не усетила кога отлетял като че ли с нейните криле и вторият ден от определения й срок, без да намери нейде достойни певци за лъвското синче.

На другия, третия ден, се случило същото. И когато вече догаряло заревото на този последен ден от срока, който й дал лъва, за да изпълни тежката си задача, враната въздъхнала примирено:

— Ох, разбира се, че няма да ме отмине сатъра на палача!… Но по-добре да загина, отколкото да погубя сама славата си на музикална птица, като отведа в двореца на нашия повелител креслювци, вместо истински певци!

Веднага след туй тя размахала криле към своето гнездо, за да се прости с рожбите си, преди да отиде на смърт… Като усетили отдалече познатия нежен полъх от крилете на майка си, която не били виждали толкова дълго време, вранчетата тутакси се разписукали:

— Мама си иде!… Нашата мила мамичка се завръща — вече няма да гладуваме, няма да се плашим от страшния бухал!

Този радостен грак отекнал в сърцето на враната тъй сладко, звъннал в ушите й тъй мелодично, че тя занемяла от щастие, окаменяла като омагьосана от умиление.

— Майко мила, каква стара глупачка съм била!… — викнала накрая тя така гръмко, че чак дърветата наоколо потреперали. — Три дни обикалях като луда по гори и полета, по шубраци и усои; три дни слушах какви ли не креслювци с надежда да открия най-сладкопойните птичета за синчето на нашия повелител, а те били в моето гнездо!

След туй щастливата майка се втурнала бурно при гълчаливите си рожби и дълго ги прегръщала, милвала. Сетне ги натикала чевръсто до едно в златната клетка, която й дали при тръгването прислужниците на лъва, па полетяла гордо-гордо право към двореца, за да ги поднесе в дар на малкия принц…

Като поставила кафеза със своите вранчета над леглото на заспалото лъвче, макар да била много уморена, враната не се прибрала в гнездото да си отпочине, а кацнала на едно дърво, опряло клоните си току до прозореца на спалнята, където лъвчето похърквало блажено. И загледана с умилени очи към рожбите си, тя се унесла в сладки мечти:

„Ще съмне, първите лъчи на слънцето ще погалят клетката с рожбите ми и те начаса ще надуят сладкогласите си гърла. Целият дворец ще екне от дивната им песен… Ще се събуди лъвът, ще се събуди лъвицата, па дълго-дълго ще се чудят откъде се е взела тази нежна музика в двореца им. Накрая двамата ще хукнат като омагьосани към покоите на синчето им, откъдето иде песента… «Ах, милата врана, лишила се е от децата си, за да направи щастлив сина ни! — ще викне удивената лъвица, когато познае рожбите ми. — Награди я щедро, съпруже мой, че по-сладкопойни птичета не съм чувала нийде по света!» Лъвът ще изпрати прислужниците си да ме повикат и когато застана смирено при него, ще ме попита: «Кажи каква награда искаш за щедрия дар, който донесе на нашия син; каквото пожелаеш, това ще получиш!» Всяка глупава птица на мое място ще поиска от повелителя ни да я провъзгласи за първа между пойните птици. Но аз ще бъда по-скромна и ще си пожелая само да ме назначи за придворна дама, за да се грижа за музикалното възпитание на принца и да бъда по-близо до рожбите си, които ще станат царски певци!“

Ала едно мечтала враната през нощта, друго й донесло утрото!…

Когато съмнало и първите слънчеви лъчи затрептели като зайчета по прозорците на покоите, в които спяло безгрижно лъвчето, дворецът наистина екнал. Но залите му не се огласили от нежна птича песен, а се разтърсили от оглушителния грак на пробудените вранчета и отчаяния рев на изплашеното лъвче.

— Оле-лееее, мамо, спаси ме, шест страшни чудовища искат да ме лапнат!… Оле-лееее!… Помооооощ! — ревяло до посиняване лъвчето, като гледало големите човки, зинали страшно над главата му.

Миг след туй треснали тревожно врати, затропали забързани стъпки. Сетне и вранешкият грак, и ревът на лъвчето потънали в гороломния рев на разярения лъв:

— Кой нещастник е решил да се прости без време с живота си, та е домъкнал тука тези крилати чудовища да плашат височайшата ни рожба!…

Тутакси се обадили цяла дузина услужливи гласове:

— Враната ги донесе снощи, господарю!… Сега тя чака навън, хей на онуй дърво пред двореца!

— Така ли, значи останала е да се порадва на делото си! — ревнал още по-страшно лъвът. — Карррауууул, доведете ми веднага тази нещастница да я предам още сега на заколение!

И преди враната да се окопити, царските стражи я смъкнали от дървото и начаса я отвели при повелителя на всички животни и птици.

— Ти ли, глупачке, донесе тези плашила тука да разплакват чедото ни? — викнал грозно лъвът над главата й.

— Аз, господарю!… Ваша повеля изпълних — нали искахте да донеса на божествения ви син най-сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света! — отвърнала гордо враната. — Ето ги!

— Какви най-сладкопойни, най-сладкогласи птичета бълнуваш, нещастнице, не ги ли чуваш как страшно грачат?! — ревнал още по-грозно лъвът. — Палачат, само палачът ще ти даде да разбереш…

Но враната все едно, че не чула нищо от лютата закана. Загледана като омагьосана към своите пилета, тя на един дъх разказала как три дни напразно търсела навред по света истински певци за лъвчето, докато накрая ги намерила в своето гнездо. Лъвицата през цялото време я слушала с умилени очи и като разбрала, че думите на враната не достигнали до сърцето на лъва, горещо му се помолила:

— Съпруже мой и татко на най-милото, най-умното, най-красивото, най-смелото лъвче на света, прости на нещастната майка — трябва да видиш рожбите й с нейните очи и да ги чуеш с нейните уши, за да я разбереш!…

Щом чул молбата на височайшата си съпруга, лъвът начаса дигнал глава и целият дворец потреперал от гороломния му рев. А ние вече знаем, че на дворцовия лъвски език това значело:

— Волята ти за нас е закон, госпожо!… Така мъдрите думи, излезли от сърцето на едната майка, спасили другата майка. И враната напуснала недокосната двореца на лъва, заедно с шестте си гласовити рожби — всички здрави-здравенички, всички цели-целенички…

Край