Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


Една лятна утрин от Кокошарево — хей онуй селце, дето е клекнало като кокошка на полог сред букака на планината — за близкия градец тръгнал керван от дванадесет натоварени с дърва гласовити магарета, водени от дванадесет отбор момци. В града момците до обед продали дървата, почерпили се в един хан със спечелените пари, па яхнали магаретата и с песни и закачки поели весели и щастливи за село. Яздили колкото яздили, насред пътя на един от тях текнало да преброи дружината. Броил, броил, всякога забравял да преброи себе си и магарето, което яздел, та все прочитал в кервана само единадесет момци, яхнали единадесет магарета…

— Стойте, братя, че голяма беда ни е сполетяла! — викнал накрая той с все гърло.

— Какво е станало? — стъписали се момците.

— Тази сутрин излязохме от село дванадесет мъже с дванадесет магарета, а сега се връщаме по домовете си единадесет ездачи, яхнали единадесет магарета… Някой от нас е загинал, братя, заедно с магарето си по пътя! — простенал същият момък.

— Не думай, бре, това не може да бъде! — запънали се другарите му.

— Ако не вярвате мене, проверете сами… И както били яхнали магаретата, момците започнали да се броят. Броили колкото броили, всеки пропускал да преброи себе си и своето магаре, затуй накрая всички навели съкрушено глави и всички въздъхнали жално-милно в един глас:

— Прав си, братко, май че най-добрият, най-достойният между нас е станал жертва на вълка единак, който отколе броди из нашите гори!…

Сетне момците сритали магаретата и закретали опечалено към Кокошарево. Яздели, час по час въздишали тежко-тежко, подсмърчали жално и един през друг се надпреварвали да говорят за изчезналия другар.

— Ако си бяхме отваряли добре очите, сега най-храбрият момък от селото ни нямаше да лежи мъртъв на пътя, повален и разкъсан от вълка… — не могъл да се успокои оня, дето пръв открил, че един от дружината им не е между тях.

— И то какъв вълк, майко мила! — подел веднага след него друг момък. — Очите му налети с кръв, устата му зее като пещ, а зъбите му големи, голеееми като тесли!

Още не довършил той, обадил се трети момък:

— Само храбрец като нашия другар може да излезе срещу такова чудовище самичък…

— И то с голи ръце! — допълнил четвъртият.

— Малко го познаваш ти него, брайно! — сопнал му се петият момък. — Без да му мигне окото, той бе готов да се бие сам с голи ръце дори с цяла глутница такива вълци!…

— Затуй изглежда не ни се е обадил, когато са го нападнали деветте настървени зверове — надявал се е, че и без нас ще се справи с тях! — чукнал се по челото шестият момък.

Без да се усети, седмият магаретар прибавил към глутницата още една дузина вълци. Осмият тутакси след него закръглил броят на вълците на тридесет. Деветият набързо повалил половината от тях. А десетия и единадесетият момък оставили на полесражението от стоте вълка, които нападнали изчезналия момък, един-единствен вълк: „голям колкото магаре, зъл като стършел“.

— И всички деветдесет и девет убити вълка, братя, нашият загинал храбрец погубил с една ръка, защото с другата през цялото време на боя държал юлара на магарето си… — пояснил накрая като очевидец дванадесетият момък от гълчаливата магаретарска дружина.

Така след всяка дума момците от славната дружина се опиянявали един други все повече и повече от подвига на своя загинал другар, та достигнали Кокошарево с горди от безумната му храброст сърца. Но току преди да влязат в селото, някой от момците изведнъж се досетил, че загиналият герой е едничка опора на старите си родители. Това изпълнило сърцата на всички отново с жал и магаретарската дружина нахълтала в мирното селце с гръмогласни проклятия към кръвожадните вълци, погубили другаря им, и със сърцераздирателни вопли за горката участ на старите му родители, останали без единствения си син…

Сепнати от проклятията и воплите, които всеки миг проехтявали все по-гръмогласно и по-сърцераздирателно над селото, жителите на Кокошарево излетели като подплашени котки от домовете си. Огледали се, зърнали отдалече разбълнуваната дружина и хукнали със свити сърца да пресрещнат момците.

— Какво се е случило? Каква беда ви е споходила, та сте се разревали като пеленачета!… — започнали да разпитват посрещачите, веднага щом наближили дружината.

— Нещастие! Голямо нещастие сполетя цялото село, народе! — ревнали в отговор още по-гръмко и по-безутешно младите хора, докато слизали кой от кой по-съкрушен от магаретата си. — Тръгнахме за града дванадесет момци с дванадесет магарета, а погледнете сега — връщаме се единадесет… Дванадесетият — най-добрият, най-храбрият момък от селото ни! — загина по пътя, след като сам с една ръка погуби деветдесет и девет вълка от стоте, които го нападнаха!

Удивени от необикновената вест, възхитени от чутовния подвиг на своя млад съселянин, посрещачите останали няколко мига мълчаливи. Сетне се спогледали с грейнали от възторг очи, па като разтворили уста, започнали на свой ред с пълен глас да прославят и оплакват героя, непожалил живота си, за да покрие с вечна слава селцето им.

Врявата продължила дълго, дълго…

В туй време между магаретата, които единствени в селото стояли безучастни към радостната врява, се завъртяло едно момиченце. Мъничко, с големи любопитни очи, то взело да брои магаретата. Броило, броило — преброило край разплаканите батковци ни повече ни по-малко от дванадесет мълчаливи дългоухи марковци.

— Мамо! — дръпнало тозчас момиченцето полата на майка си. — Тука има дванадесет магарета…

— Млък! — срязала го майката. — Такъв нечуван герой от селото ни е загинал, за да ни прослави по целия свят, а ти си наумила да ме занимаваш с някакви си нищо и никакви магарета!

— Но, мамичко… — не мирясало момиченцето — щом тука са дванадесет магарета, значи трябва да има и дванадесет батковци, дошли с тях!

Тези думи достигнали до ушите на майката. И като се отдръпнала от ликуващата тълпа, тя взела да брои като дъщеря си магаретата. Броила, броила — изброила също дванадесет магарета, клюмнали дълги уши край опечалените момци.

— Какво е това чудо, хора! — викнала сетне майката към гълчаливия народ. — С нашите юначни момчета са се върнали дванадесет магарета, дали и стопаните им не са толкова?

Хората отново се смълчали, накрая се спогледали:

„Май че такава ще излезе работата: нали всички магаретари влязоха в селото, всеки яхнал магарето си!“

След малко пред омърлушените кокошарци застанал сам кметът на селото и започнал да брои с кметките си очи първо магаретата: „Едно магаре, две магарета, три магарета…“ — преброил и той като майката и дъщеричката й също дванадесет магарета. След туй обърнал удивения си поглед към техните смълчани стопани, па взел да брои и тях: „Един магаретар, двама магаретари, трима магаретари…“ — преброил нито повече, нито по-малко, а точно дванадесет момци с клюмнали носове.

— Даааа… край дванадесетте магарета има дванадесет магаретари: това и децата могат да видят! — отдъхнал си накрая кметът. Сетне почесал мъдрата си кметска глава и отсякъл важно: — Туй нещо значи, народе, че нашият храбрец е победил и последния вълк, па се е върнал здрав и жив при нас!…

Кокошарци посрещнали думите му с нов залп от радостна врява.

— Ураааа! — викали до прегракване младите заедно с цялата славна магаретарска дружина. — Храбрият ни другар е отново при нас!

— Милият, победил е всичките двеста вълци, които са го нападнали, и побързал да си дойде по-скоро пак в село, за да зарадва старите си родители! — подсмърчали умилените жени.

— И сега светът ще разбере какви мъже ражда нашето село!… — сучели свирепо дългите си мустаци бащите на момците. — Шега работа ли е това, народе, да избиеш до крак с една ръка триста звяра и да се върнеш отново в село жив и здрав, цял-целеничък!…

На другия ден щастливото село дигнало в чест на героя нечуван и невиждан празник с богата гощавка, която продължила три дни и три нощи. Сетне от поколение на поколение старите кокошарци предавали на младите кокошарци дивния разказ за юначния момък от селото им, който погубил с една ръка хиляда вълци и пак се върнал жив и здрав в Кокошарево, за да прослави навеки името му по цял свят…

Край