Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


Живял някога един хитрец, голям ленивец. Колкото повече този човек ненавиждал работата, толкова повече обичал хубавичко да си похапва и юнашки да си посръбва. Но отколе е знайно, че за доброто ядене и пиене трябват и добри пари. А нашият мързеланко отдавна бил омръзнал на цялото село с просията си, та вече никой не му давал нищичко даром. Всички искали от него най-напред да им свърши някаква работа, па сетне да му начетат каквото е заслужил. Затуй ленивецът се излежавал гладен с дни под върбовите сенки край селската река и от сутрин до вечер все мислел и мислел какво да стори, че хем да не работи, хем кесията му винаги да е пълна.

Блъскал така главата си дълго време, докато накрая се провикнал:

— Ще се провъзглася за лечител!… Лечителите, кажи-речи, нищо не вършат, а с пари си играят — работа таман за мене!

И както решил, така направил.

Още същия ден хукнал по добри приятели и не ги оставил на мира, докато не си изпросил от тях една голяма кожена чанта. („Не момее иначе, какъв лечител ще бъде за хората без чанта!“) На другия ден пък се затворил в къщи и от тъмно до тъмно оцветявал чиста кладенчова водица и стривал на прах сухи бурени. („Така де, нали трябва с нещо да лекувам болните!“) А на третия ден преобърнал цялата къща наопаки, за да намери очилата на покойния си дядо, макар че очите му били силни като очите на ястреб. („И без очила не може, нали по тях светът ще ме познае, че съм учен човек!“)

Така за три дни ленивият хитрец сторил всичко, което мислел, че трябва да стори, за да се обяви за лечител.

— А сега, крачета мои, отнесете ме по-бързо далече от близки и познати, където никой не ме е виждал и никой не е чувал нищо за мене!… — рекъл си той на четвъртата заран и още в тъмно напуснал родното си село.

Вървял колкото вървял, отминал девет села, отседнал чак в десетото. Чуждо, далечно село — без близки, без познати люде в него. Там се настанал в един хан, поръчал на ханджията да разгласи из селото, че е дошъл нечуван и невиждан враг на всички болести, па зачакал като паяк в паяжината си да го повикат при болните.

Случило се тъй, че и в това село, както навсякъде по измъчената земя, болните люде били повече, отколкото здравите — с бистра водица да ги цериш, и водата не би стигнала за всички! Затуй — веднага щом ханджията разпръснал новината за вълшебния лечител — страдалците започнали на тумби на тумби да се тълпят при самозванеца и да го молят за помощ.

Хитър и сладкодумен, той начаса ги замайвал с медени приказки, наливал ги с оцветена водица, тъпчел ги с буренаците си и всички оставали доволни от него. Славата му от ден на ден ставала все по-голяма и по-голяма, започнали да го търсят от съседните села, взели да го викат при болни чак от града. И заедно със славата, всеки ден набъбвала все повече и повече и празната му доскоро кесия.

Това щастие, сипнало се като че ли от небето върху измамника, замаяло главата му. Той се възгордял, започнал да хвърчи на високо. И минало-неминало месец време, повикал отново ханджията, па му казал:

— Не прилича на такъв прославен лечител като мене сам да си върши цялата работа — намери ми помощник!

Ханджията, който отдавна завиждал на самозванеца заради леснията, с която оня вадел грошовците от болните хорица, и тайничко мечтаел да види на неговото място своя син, щом чул желанието му, начаса подскочил от радост:

— Че да ти дам за помощник моя син, ваша милост, по-верен момък от него за тая работа няма да намериш никъде из нашия край!… Момчето ще ти слугува даром, пък и аз няма да ти взема нищо за храната и подслона, докато живееш при мене, ако го изучиш добре на златния си занаят!

Думите на ханджията допаднали на измамника и той веднага се съгласил:

— Добре, човече, иди да приготвиш богата черпня, че от днес синът ти става помощник на най-прославения лечител по света!…

Същия ден — някъде по мръкнало, когато вече привършила богатата гощавка, която ханджията дал заради сина си — в хана дотичала жената на един заможен селянин, прочут като голям лакомник. Предната нощ той бил на гости при добри приятели, където си хапнал за петима и пийнал за шестима, та сега не могъл да си намери място от болки в стомаха. Затуй изплашената жена начаса тупнала в краката на прославения лечител и започнала да го моли:

— Ти баща, ти майка, ела веднага у дома, че горкичкият ми стопанин от заранта се превива като грешен дявол от болки!… На много люде си помогнал, помогни и нему — ще те възнаградим щедро!

Поласкан от думите на жената и помамен от обещанието й за щедрата награда, измамникът скочил веднага, поръчал на ханджийския син да вземе чантата с лекарствата и двамата скоро-скоро се изгубили в тъмата към дома на страдалеца. Самозванецът размахвал гордо-гордо празни ръце напред, а помощникът му с тежката чанта пъшкал на три крачки след него.

Още докато вървели по пътя за дома на болника, хитрецът успял да поразпита за туй-онуй бъбривата жена на лакомника и от дума на дума разбрал откъде са дошли болките на мъжа й. Ала като влязъл у тях, уж нищо не знаел, той пак дълго-дълго го почуквал тук и там, обръщал го ту по корем, ту по гръб и едва след това се изправил над него, поклатил укорно глава и му рекъл строго:

— Виждаш ли докъде те е довела лакомията, безразсъдни човече? Ял си без мяра, наливал си се с вино като продънена бъчва и сега животът ти виси на косъм. Добре, че ме повикахте навреме!

Сетне — като се убедил, че е изплашил здравата страдалеца и той от страх няма да се посвиди да го възнагради богато — самозванецът извадил от чантата си пълна шепа стрити бурени, па му поръчал:

— Три дни и три нощи няма да слагаш в устата си нищо друго освен праховете, които ти давам!… Послушаш ли ме, на четвъртата заран ще се събудиш здрав като мечка, ала погазиш ли съвета ми, чакай само беда!…

Както му поръчал измамникът, болникът два дни и две нощи гълтал геройски само буренаците му и нищо друго нито хапнал, нито пийнал. Но на третия ден жена му отишла на бостана и за беда донесла оттам една голяма любеница. Още щом я зърнал, изгладнелият човек се разтреперал от желание да си хапне любеничка. И когато жената разрязала сочния плод и цялата стая дъхнала на сладост и свежест, лакомникът не изтраял — захленчил жално-милно:

— Жено, умирам от глад!… Ако не ми дадеш друго да хапна, дай ми да изям поне едно резенче от любеничката!

— Хубава работа, мъжо! — ужасила се жената. — Нима забрави какво ти каза лекарят — хапнеш ли нещо друго освен праховете, дето ти е дал, ще се разболееш от зле по-зле… Не, няма да ти дам нищо, че не искам децата ми да останат сиротинчета без време!

Но изгладнелият като вълк лакомник не се изплашил от думите й, а продължил да хленчи още по-жално, още по-милно:

— Смили се над мене, жено, дай ми поне само едно мъничко парче, едно съвсем мъничко резенче, колкото да си наквася устата — къде ще познае оня, че съм ял, ако изям едно резенче любеница!

И се молил така дълго, дълго.

Накрая жена му дигнала ръце, отрязала един резен и му го дала. Лакомникът тутакси го захапал и не го изпуснал от устата си, докато от него не останало само тъничка кора, която захвърлил в залисията си под кревата. Не щеш ли — от любеницата ли, от бурените на измамника ли, или от гладуването! — болките му през нощта се повторили с още по-голяма сила и той с мъка дочакал утрото, когато жена му пак изтичала до хана и отново довела самозванеца.

Щом влязъл при страдалеца, измамникът най-напред го разпитал дали не е ял, или пил нещо друго освен бурените. Ала колкото изтънко да подпитвал, нито болният, нито жена му поменали нещо за резенчето любеница. Затуй пък от зорките очи на хитреца не убягнала спаружената кора, захвърлена под кревата. И като се досетил от нея какво е станало, той се изправил с целия си ръст пред леглото на лакомника, погледнал го укорно през дядовите си очила, па викнал гръмогласно:

— Пада ти се да страдаш, нещастнико, като не ме слушаш!… Аз ти поръчах три дни и три нощи да не слагаш нищо друго в устата си освен моите чудодейни прахове, а ти вчера какво си направил?!… Ял си, и то…

— У-у-у, какво говориш, твоя милост!… Нищо не е ял човечецът, само праховете гълта, знам това… — излъгала изплашената жена.

— Право ти дума жената, нищо не съм ял… — подкрепил я с плачлив глас и лакомникът.

— Ял си, ял си, ще ти кажа дори какво точно си ял — е-хе, не току-така по-велик лечител от мене няма! — надул се до пръсване от гордост измамникът, па изревал победоносно над главата на страдалеца: — Ял си лю-бе-ни-ца, нещастнико!… Лю-бе-ни-ца!

Мъжът и жената занемели като ударени от гръм — така силно ги изумило, че те нищо не споменали на лечителя за изяденото от болника резенче любеница, а той сам познал всичко. И щом измамникът напуснал дома им, жената изхвръкнала начаса от къщи и хукнала да обикаля селото, за да разкаже навред за станалото чудо у тях.

В туй време, докато вървели към хана, синът на ханджията, който бил не по-малко изумен от мъжа и жената, попитал:

— Учителю, как позна, че оня е ял любеница, нали никой не спомена нищо за това?

— Е-хееее, ако не можех да позная такава проста работа, щях ли да бъда такъв прославен лечител, какъвто съм сега! — отговорил важно самозванецът.

Сетне дума по дума разказал на своя помощник как видял захвърлената под кревата на болния повехнала любеничена кора и как от нея се досетил, че оня е нарушил поръката му. Накрая го поучил:

— Добрият лечител трябва да си отваря очите на четири, нищо да не пропуска от погледа си, иначе не струва пукната пара, всички ще го лъжат!

И синът на ханджията запомнил добре този урок…

Минало време.

Един кишав есенен ден до самозванеца пратили хабер да иде при друг болен, който живеел в по-далечно село. Навън ръмял дъждец, пътищата били разкаляни и прославеният лечител го домързяло да иде толкова далече, затуй решил да изпроводи при болния своя помощник, сина на ханджията.

— Ти отдавна вече се учиш и служиш при мене, виждал си много пъти как лекувам болните, та се надявам да не ме посрамиш, когато идеш сега сам при този болен човек… — потупал той ласкаво по рамото прислужника си, щом оня се приготвил за път.

— Няма, няма да те посрамя, учителю, много съм видял от тебе, всичко съм запомнил добре и вече много знам! — отвърнал самонадеяно поласканият момък, докато нарамвал тежката чанта с илачите на учителя си.

— Добре тогава, на добър ти час!

И синът на ханджията, прилежният помощник на прославения измамник лечител заминал с вирната глава към далечното село да лекува там самичък непознатия болник…

Когато влязъл в стаята на болния — една бедна окадена одаичка, — оня лежал превит на две върху одъра и пъшкал от болки в стомаха.

— Казвай веднага какво си ял вчера, нещастнико! — запитал пратеникът на самозванеца още от вратата, както бил запомнил, от учителя си.

— Нищо не съм слагал в устата си цяла неделя, твоя милост, освен няколко корички хлебец, омекнали в млечице, което жената измоли от комшиите — отвърнал с отпаднал глас човекът от одъра.

— Хм, ще видим дали е така… — поклатил заканително глава достойният помощник на още по-достойния лечител. — То само от хляб и млечице стомах не боли!

Сетне сложил важно ръце на хълбоците си и започнал да шари със зорки очи навред около страдалеца. Но колкото и да се взирал тук и там из бедната одаица, той не могъл да зърне в нея нищо съмнително — нито кокалче от прасенце, нито костичка от кокошка, нито семка или кора от какъвто и да е плод. Накрая — все по примера на славния си учител — помощникът на самозванеца надникнал под одъра на болника. И там — о, ужас! — прилежният възпитаник на измамника лечител видял един магарешки чул.

Това било достатъчно за ханджийския син да реши, че е ударил и неговият час да се прослави като учителя си… Отишъл до одъра, надвесил се грозно над стенещия човечец и ревнал върху него с цяло гърло:

— Как няма да си болен, нещастнико, как няма да те боли стомахът, ненаситнико, когато си изял цяло ма-га-ре!… Чуваш ли, цяло ма-га-ре, дори кожата му ти се е досвидяла да оставиш в лакомията си; и нея си излапал като ламя!…

Мъжът и жената се видели в чудо.

Хванали се за главите, заговорили в надпревара на ханджийския син:

— Чакай, бе човече, какво магаре бълнуваш, че съм изял!… Ние сме хора бедни, смирени, освен коприва, гъби, боб и хлебец друга храна, кажи-речи, у нас не знаем… — замънкал болният от одъра си. — Вярно е, че си имаме едно магаренце, но как ще го изядем, горкото, когато то ми е дясната ръка — дръвца от гората с него си нося, на работа по селата заедно с него ходя!

— Така е… — Притекла му се на помощ жената. — Ако заколим магарето, нали няма да имаме съчка у дома огнец да си стъкна, чорбица да сваря, вода за прането си да стопля…

Но помощникът на измамника лечител бил неумолим. Навел се под кревата, измъкнал оттам магарешкия чул, тръснал го тържествено насред одаичката, посочил го с изопнат показалец на слисаните хорица, па викнал с ликуващ глас, колкото сила имал:

— А това какво е?

— Ами чулът на магаренцето ми, твоя милост… — отвърнал болникът, все още не разбрал защо му го сочи оня.

— Не лъже стопанинът ми, чулът на магаренцето е… — обадила се и жената в подкрепа на мъжа си. — Снощи го прибрах от двора да не го мокри дъждът!

Тогава достойният помощник на предостойния си учител разперил съкрушително ръце срещу слисаните люде и отсякъл:

— Така-а-а, признавате си: изяли сте магарето, а само чула сте му оставили!… Е-хеее, мене не можете да ме излъжете, не току-тъй съм ученик на най-прославения лечител в света!…

Едва сега домакините проумели що за лечител е влязъл в дома им.

— Прав си, твоя милост, имал съм късмет, че си дошъл да ме лекуваш ти, помощникът, а не господарят ти… Иначе, току-виж, оня ме набедил, че съм излапал и къщата си, нали хей там се търкаля една счупена керемида от нея! — залял се от смях болникът, забравил съвсем болките в гладния си стомах.

Жена му пък хванала надулия се от гордост ханджийски син за яката, отвела го до вратата и без да му каже дума, го изхвърлила с един силен ритник на двора, където го посрещнало с весел рев магаренцето им, което цяло-целеничко и живо-живеничко си хрупало там ръжена сламица…

Случката в дома на бедния човек се пръснала още същия ден из цялото село. Бъбриви хора я разнесли по съседните села. И така само за три дни новата слава на измамника лечител и неговия глупав помощник нашумяла из целия край, като им затворила завинаги вратите на всички домове.

Край