Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974

История

  1. — Отделяне като самостоятелно произведение (беше при № 3539)
  2. — Добавяне на сборника „За Голчо от Голтупан и други весели приказки“ като № 3539

Преди много, много години в една просторна гора шетал страшен вълк, голям злосторник. Всичко живо в леса пищяло от него. Днес сърна — крепнала се кротичко на някоя поляна да се напасе тревица — с един скок ще повали. Утре дива коза — отбила се на потока да си сръбне бистра водица — без милост ще погуби. Друг път някоя още по-голяма беда ще стори… Така не минавало ден този зъл пакостник да не разплаче с нещо горския свят.

Додеяло на животните да търпят вълчите злини, па се събрали да помислят какво да сторят, какъв колай да намерят, за да се отърват от злодея. Мислили, мислили — тоя рекъл едно, оня предложил друго — накрая вкупом дружно решили:

— Отсега нататък всеки от нас ще бъде нащрек за всички, че открай време се помни: „В кошара, дето кучетата са будни, вълчи крак диря не оставя!“

Каквото наумили животните, още същия ден го сторили.

Поставили край бърлогата на вълка постове — дългоухи зайци, пъргави катерички и тънконоги сърни — със строга поръка да не изпускат от очи злодея. И когато на пладне сивият ненаситник се измъкнал от леговището си, из цялата гора от уста на уста се понесъл тревожен шепот:

— Бягайте, братя и сестрици, спасявайте се кой как може — вълкът излезе от леговището си и тръгна на лов!

При тази вест лесът изведнъж опустял.

Мигом изчезнали незнайно къде зайците. Завчас се скрили сред непристъпните скали сърните, елените, дивите кози. Потулили се низ потайни кътчета и останалите животни… Само птиците в клоните на дърветата, които вълкът не могъл да достигне, останали по местата си. И щом зърнали да минава под тях гладният настървен хищник, всички писнали като из едно гърло над главата му:

— У-у-у… зъбат разбойник!… У-у-у… сив злодей!

Объркан от птичата врява, отчаян от пустата гора, вълкът подвил опашка и скоро-скоро се сврял отново в леговището си — гладен, настръхнал, зъл.

— Ех, на светлото не ми провървя, но като се стъмни, ще изляза пак и ще си хапна за трима! — утешил се по едно време той и зачакал нетърпеливо да падне нощният мрак.

Ала и през нощта се случило същото.

И така се занизали ден след ден, нощ след нощ…

Вълкът отслабнал, измършавял. Краката му започнали да се сплитат и да треперят от глад. От изнемога пред очите му взели да трептят посред бял ден алени искрици… Накрая — като видял, че за него няма да има вече живот в тази гора с нейните сдружени животни — сивият злодей решил да се пресели в друг лес.

Една заран изпосталелият гладник се измъкнал тихомълком от леговището си и с клюмнала глава запреплитал крака към полето — на път за друга гора. Но не щеш ли, едва оставил зад гърба си недружелюбния лес, на пътя му се изпречила една мецана.

— Къде си подранил така рано, побратиме! — спряла мецаната мършавия горски беглец.

— Тръгнал съм, сестро, да се заселя в друга гора, дето нито са ме виждали, нито са чували нещо за мене, че тука ми излезе лоша слава и всичко бяга от името ми като от чума! — изплакал вълкът на един дъх пред горската баба болката си.

Сетне дума по дума сивият страдалец разказал на мечката всичко, което препатил през последните дни, откакто животните в гората се сговорили да се пазят дружно от него. Мечката през цялото време го слушала мълчаливо — нито веднъж не го прекъснала.

Едва когато вълкът завършил с тежка въздишка разказа си, мецаната му рекла:

— Я си отвори устата, побратиме!

— Че какво ще видиш в устата ми! — удивил се вълкът на това неочаквано мечешко желание. — Уста като уста!…

— Има какво да видя, побратиме, има… — настояла горската баба. — По нея ще позная какъв късмет те чака в новата гора.

Зарадвал се гладникът, че може би мецаната ще му предскаже скорошна богата трапеза, та веднага разтворил огромната си челюст. Тутакси в раззинатата уста на горския разбойник блеснали големите му вълчи зъби — остри, гладни, стръвни… Мечката ги погледнала оттук, почукала ги оттам и накрая въздъхнала дълбоко:

— Ох, побратиме, напразно ще биеш пътя до другата гора!…

— Защо? — ревнал разочаровано вълкът.

— Защото не си оставил в старата гора старите си зъби, братко! А докато те са в устата ти, и триста гори да смениш, навсякъде ще те посрещат по старому… като вълк!

Край