Георги Русафов
Юнаци

На една висока поляна до гъста тъмна гора преди много години имало четири кошари. Стопаните на кошарите си живеели мирно, сговорно. Денем пасели стадата по лъките и тучните ливади. А вечер — веднага щом мръкнело — овчарите се събирали на едно място, наклаждали буен огън и до късна нощ прекарвали край него, унесени в сладки приказки.

Веднъж най-старият от овчарите — както се били разприказвали за туй, за онуй край топлата жарава на огъня — току рекъл:

— Какво ли ще правим, братя, ако сега от гората излезе вълк и налети на овците ни?

Тримата му по-млади другари тозчас настръхнали като петлета. Очите им засвяткали храбро. Главите им под рунтавите калпаци се завъртели заканително. И устата на всички избоботили страховито в един глас:

— Ех, де да имахме тоя късмет!

Сетне тримата момци започнали да се хвалят в надпревара:

— Аз ще го настигна с три-четири скока, ще прекърша като топла погача гръбнака му с гетата си и от кожата му ще си направя нов кожух за зимата! — рекъл единият от тях.

— Никакъв кожух няма да правиш! — възпротивил се вторият младок. — Кожата на вълка ще опънем на най-личното място пред гората за поука на другите вълци, ако рекат да дойдат пак насам!

А третият, най-младият от овчарите, разперил ръце, като да спре другарите си, сякаш те били вече хукнали подир вълка, и викнал гръмко:

— Оставете го, братя, на мене! Аз ще го хвана с голи ръце, ще извия врата му като на петровско пиле и ще го сваля в селото жив, та мало и голямо да види какви юнаци сме!…

Не щеш ли, още не бил заглъхнал юначният вик на третия момък, и кучетата край кошарите сепнали нощната тишина с тревожния си лай. Миг след туй от гората изтичал един голям вълк. Пакостникът потънал в една от кошарите и докато храбреците да се опомнят, той излетял оттам с най-охранената овца на дебелия си врат и се изгубил с нея в тъмния лес.

Юнаците — изумени от внезапното нападение — се размърдали едва тогава.

Скочили на крака, пръснали се по кошарите. Бавили се там, колкото се бавили, накрая пак се събрали край огъня, като всеки стискал в десницата си заканително някакво оръжие. Първият от младоците поклащал свирепо една брадва, другият — вила, третият — кралимарковски дрянов кривак. Но и тримата — щом се намерили на сигурно до огъня — погледнали еднакво страшно към леса и викнали еднакво бойко в един глас:

— Напред, братя, да отървем овцата и да накажем разбойника!

След туй размахали свирепо оръжията си и се люшнали дружно към гората. Ала щом стигнали на десетина крачки до нейната пълна с тайни межда, преследвачите току млъкнали и запрели.

Спогледали се. И оня, дето се канел да си направи кожух от вълчата кожа, се обадил тихичко:

— Бре, полудяхме ли, та сме тръгнали по туй темно-темнило в гората, какво ще намерим в тъмницата там!… Я да почакаме да съмне, пък тогава ще дадем на вълка да разбере кои сме!

— Прав си, братко, така ще направим! — съгласили се веднага с него останалите двама юнаци.

Сетне тримата младоци се върнали при огъня, разположили се край жаравата и зачакали да се раздени. А като съмнало, на свой ред се обадил овчарят, дето искал да опъне вълчата кожа пред гората:

— Ако навлезем така в леса, злодеят може да ни издебне някъде между дърветата и да ни погуби нахалост до един. Затуй нека първен изсечем гората, па след туй на чистичко да хванем разбойника!

Храбреците се съгласили без много спор и с това предложение. Размахали брадвите, започнали да повалят дърво след дърво. Така към пладне стигнали до една малка горска полянка. И там какво да видят: на тревата лежали оглозганите кости, рогата и копитата на отвлечената овца, а от злосторника — ни следа!

— Брейййййй, подушил е страхливецът, че идем, и е офейкал!… Язък! Селото не можа да види какви юнаци сме! — изпъшкал момъкът, дето искал с голи ръце да извие врата на вълка и да го отнесе жив в селото.

— Не се кахъри за това — обадил се зад гърба му най-старият овчар, оня, дето първи попитал какво ще правят, ако изскочи от гората вълк. — Останките на изядената овца ще покажат най-добре на всички какви юнаци сте!…