Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


На Сашко Хр. Ганов

Една пролет — малко преди Гергьовден — баба Кротуша се замислила:

„Идва голям празник — с какво ли да нагостя тоя ден моя старец? Хората тогава ще поставят на софрите си кой печено агънце, кой изпържена в масълце кокошчица, ние само със сухи корички хляб ли да минем? Не бива, трябва да сторя нещо, за да зарадвам стопанина си!“

Мислила така, колкото мислила, накрая решила:

— Ще взема вретеното и кълбенцето с изпредената прежда, ще продам всичко на пазара в града, със спечелените пари ще купя една качулата кокошчица, която ще ни снесе за празника едно прясно яйчице и с него ще подсладим и ние както всички люде сухите си залци!…

Речено-сторено.

Грабнала на другата заран баба Кротуша вретенцето и кълбенцето, па закуцукала още в тъмно към града — чак на пазарището се спряла. Там продала стоката си за няколко гроша и с тях купила една ярчица. Чудо кокошчица била — очите й като сини мъниста, перушината й като коприна, а на главата качулката й стояла като същинска корона.

Запреплитала баба Кротуша старите си крака с ярчицата към село и през цялия път си хортувала:

— Ех, остана дядото без нови чорапи за зимата, но затуй пък ще го зарадвам с тази хубавица!… Още утре ще й направим двамата с него курник, аз ще й наглася там полог и всеки ден ще започна да вадя от полога по едно беличко, пресничко яйчице. А има ли у дома яйчица — сбогом, гладорийо!

Така — весела и щастлива — баба Кротуша не усетила кога стигнала с ярчицата при своя старец. Ала още зърнал-незърнал както трябва кокошката в ръцете й, дядо Горун начаса попарил радостта на старицата:

— Браво, бабо, браво, хубаво си сторила, дето си купила кокошка за празника!… Утре рано-рано ще й тегля ножа и на Гергьовден двамата с тебе ще се нагостим и с кокоша чорбица, и с печенко… Болярско ядене!

Щом чула думите му, баба Кротуша тозчас се хванала за главата:

— Ти чуваш ли се какво приказваш, бре старо! — изплакала тя. — Ще излапаме кокошката за един ден, а после камъни ли ще ядем?

— А ти какво искаш да правим с твоята хубавица? — озъбил й се на свой ред дядо Горун. — Да я държим за украшение ли? Не, само тая работа няма да я бъде, сполай ти за такава чест!

И сърдитият старец зачукал с бастунчето си към улицата. Но бабата го настигнала, спряла го, па започнала сладко-сладко да нарежда:

— Не гълчи тъй, дядо!… Ярчицата ще ни снася всеки ден по едно яйчице и аз всеки ден ще ти натъкмявам богата трапеза — ту варено яйце, ту яйце на очи с масълце, ту бъркано яйчице, ту яйчице, запържено с пресен лучец!… Малко ли е това?

Дядо Горун я слушал, сърцето му потрепвало от сладост при споменаването на всяко ядене, което сладкодумната баба Кротуша изричала. Ала нали си бил малко чепат, накрая пак отсякъл:

— Нищо не признавам — ако твоята хубавица не снесе до утре заран едно златно яйце, веднага ще й тегля ножа, че аз обичам само златни пържени яйца!… Толкоз!

Не щеш ли, кокошчицата на другия ден взела, че наистина снесла едно златно яйце. И така отървала ножа…

Дошъл Гергьовден. Навсъде из селото замирисало на печени агнета, на богати трапези. Запретнала ръкави и баба Кротуша да натъкми сладка софра за своя старец… Наклала огън, сложила тиганчето на огъня. Сетне взела снесеното от качулатката яйце и — златно-незлатно! — чукнала го върху камъните на огнището, за да го счупи и излее в тиганчето. Но златното яйце рекло само „зъннн!“ и си останало здраво-здравеничко. Чукнала го втори път по-силно, пак същото — яйцето си стояло все цяло-целеничко. А в туй време масълцето в тиганчето на огъня пращяло, сърдело се, че още му не дават да изпържи златното яйце.

Баба Кротуша се объркала. Повъртяла се, повъртяла, па като видяла, че сама и до вечерта няма да надвие на упоритото яйце, повикала на помощ дядо Горун:

— Помогни ми да счупя яйцето, дядо, че обед наближава, масълцето в тиганчето отколе пращи, ще прегори, а проклетото златно яйце не ще и не ще да се счупи!…

— Така ли! — настръхнал гладният старец. — Дай ми да го оправя аз този твърдоглавец!

Грабнал златното яйце от ръцете на бабата, замахнал и го блъснал с все сила в камъните на огнището. Но яйцето пак рекло „зъннн!“ и си останало отново цяло-целеничко. А масълцето в тиганчето пращяло ли, пращяло.

Разярил се още повече дядо Горун, изтичал до дръвника на двора, върнал се с брадвата в ръце и изревал грозно над златното яйце:

— Ей сегичка ще те видим няма ли да се счупиш, твърдоглавецо!… О-ох, такива работи на дядо ти Горун не минават!

Веднага след туй налютеният старец стоварил със страшна сила тежката брадва върху упоритото яйце. Ала пак се случило същото: яйцето рекло отново само „зъннн!“ и си останало както преди здраво-здравеничко. Така изминал час, минали два часа, през което време дядо Горун не преставал да сипе без отдих удар подир удар върху златното яйце, но то все нехаело и нехаело, сякаш сърдитият дядо не го блъскал с брадвата, а го галел нежно с ръце. Накрая капналият от умора и глад старец го грабнал и захвърлил през прозореца на двора, като въздъхнал тежко:

— Не мога повече, отказвам се да ям златно пържено яйце…

Същия миг бабината Кротушина качулата кокошчица изхвръкнала от полога и гергьовското пладне начаса екнало от бодрото й кудкудякане:

Кудкудяк, куд-ку-дяк! —

Вчера снесох,

днеска пак, днеска пак!…

Кудкудяк, куд-ку-дяк! —

Днеска снесох,

утре пак, утре пак!…

Баба Кротуша се досетила какво е станало и изхвръкнала като момиченце на двора. А когато се върнала при дядото, в ръцете й се белеело едно още топличко бяло яйчице… Без да се бави, тя чукнала яйцето, бялата му черупка мигом се пукнала и бабата го изсипала в топлия тиган върху сърдитото масълце, което тозчас запращяло доволно, щастливо.

— Хайде, заповядай на гергьовска гощавка, дядо! — подвикнала усмихнатата до уши баба Кротуша на дядо Горун веднага щом сложила на софрата изпърженото яйце до ръжената погача и двете глави лук.

Дядо Горун се примъкнал до натъкмената софра, мрачен и нахмурен като градоносен облак. Но още след първия залък тутакси забравил горчилката от поражението си в битката със златното яйце и започнал да лапа тъй сладко, както не бил ял кой знае от колко години. През това време баба Кротуша го гледала с умилени очи и час по час го подканяла:

— Хрусни си и от лучеца, дядо, той прави пърженото яйце три пъти по-благо!… Да ти чупна ли още едно крайшниче от погачката, с яйчицето тя се услажда, като че ли е намазана е медец!

Едва когато дядото полял сладкия си обед с пълна кратунка студена кладенчова водица, бабата му подхвърлила хитро:

— Е, дядо, видя ли, че щом е за ядене, по-сладко яйчице от бялото яйце няма — златното блести, ала не засища!

Дядо Горун избърсал оросените си мустаци и за първи път, откакто бил женен за баба Кротуша, се съгласил с нея:

— Права си, бабо… Затуй утре ще намеря златното яйце, ще го продам на пазара и ще купя на твоята качулатка герданче от сини мъниста, та да ни снася все такива яйчица, като това, с което днес подсладихме и ние като вси люде гергьовската си трапеза!…

В същото време на двора, сякаш слушала дядовата Горунова похвала, кокошчицата на баба Кротуша продължавала да кудкудяка тъй звънко, тъй щастливо, че цялото село кънтяло:

Кудкудяк, куд-ку-дяк! —

Днеска снесох,

утре пак, утре пак!…

Край