Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


Живяла някога в едно село бедна женица. Имала си тя на света само един син, затуй го гледала като писано яйце. Съседите наричали синчето й Готованко, а майката го зовяла — Шекерчето на мама. Не давала тя на своето Шекерче работа да похване. Бдяла прашинка да не падне върху него. И момчето расло в бедния си дом като калугер в манастир — от бели зори до късна вечер се излежавало под дебелите сенки и чакало да се върне майка му от работа, за да го нахрани, та сетне пак да легне за нощен сън. Станало мъж като канара, а все тъй си я карало — всичко искало наготово да му дадат.

— Съседке, не е ли време момчето ти вече само да види как се изкарва хлябът? — взели съседите все по-често и по-често да подсещат майката.

— У-у-у, пък вие какви ги приказвате — нека си поживее детето! — отвръщала на всички трудолюбивата майка. — За работа никога не е късно, а докато съм жива, няма да оставя Шекерчето си гладно!…

Но не щеш ли, един ден майката легнала и вече не станала. Събрали се добрите съседи, подредили я, погребали я. И Готованко останал сам — нямало повече кой да се грижи за него, нямало кой да го храни.

Всички помислили, че сега вече той ще се сепне, ще заработи. Ала не станало така. Нали у дома все още се намирало това-онова за ядене — защо да се трепе без време с работа! И Готованко не помръднал пръста си, докато не излапал всичко де каквото имало в къщи и по двора за лапане. Едва когато в курника не останала нито една кокошка и в нощвите нито шепа брашно, Готованко се прозинал и рекъл с дълбока въздишка:

— Е-е-ех, няма що, трябва да се поразтъпча по света, за да науча как се изкарва хлябът, иначе лошо ме чака!

И както наумил, Готованко така направил.

Запретнал една ведра утрин крачоли и тръгнал, накъдето му очите видят. Вървял, колкото вървял, стигнал до една воденица. А пред нея седял воденичарят и сладко, сладко си похапвал, бяла погача с прясно сирене…

— Ето човек за мене! — зарадвал се Готованко, веднага щом зърнал воденичаря. — Той ще ме научи да си правя хляб като неговия… Едва ли ще да е трудна работа!

Отишъл при воденичаря.

— Какво те носи насам, момко? — посрещнал го оня.

— Тръгнал съм по света да се науча как се изкарва хлябът… — отвърнал Готованко и дума по дума му разправил неволята си, която го сполетяла, откакто умряла майка му; накрая се помолил. — Научи ме, човече, да си правя и аз хляб като твоя — бял, сладък!… Докато съм жив, ще ти остана благодарен за добрината!

— Бива, момко, защо да не те науча! — съгласил се веднага воденичарят, па начаса започнал да учи Шекерчето на мама как се стига от зърното до хляба: — Първо трябва да изореш земята…

— И веднага ли ще ям хляб? — светнали тутакси очите на изгладнелия момък, който не свалял поглед от бялата погача на воденичаря.

— Много бързаш — засмял се ситият човек. — След като изореш земята, трябва да засееш браздите…

— И готово — вече ще ям, нали? — грейнал отново Готованко.

— Почакай! Почакай!… Зърното ще преспи в земята цяла зима, напролет ще покълни, ще се извисят класове, през лятото класовете ще узреят…

— И тогава ли ще ям? — прекъснал го пак нетърпеливият Готованко.

— Още не!… Ще ожънеш класовете, ще ги свържеш на снопи, снопите ще струпаш на кръстци, за да не ги отнесе вятърът. Слънцето ще ги изсуши…

— Е-е, сега няма какво повече да правя — ще ям!

— Почакай още мъничко!… Ще превозиш снопите на хармана, там ще ги овършееш, ще почистиш зърното, ще го докараш при мене на воденицата да се смеле, па след туй…

— Край на теглото — ще ям! Ура-а-а!… — изкрещял Готованко и разтворил гладната си уста така, сякаш бялата погача вече я била допряла.

Но воденичарят и този път го спрял:

— Много бързаш, момко, потърпи още мъничко!…

Сетне продължил да нарежда:

— Ще откараш брашното в къщи, ще го замесиш, ще си направиш питки като моята, ще напалиш пещта и когато тя се нагрее добре, ще хвърлиш питките в нея да се изпекат, а след туй — лапай, колкото ти душа иска!

Като изрекъл това, воденичарят погледнал весело момъка — очаквал той да се разиграе от радост, че най-сетне е стигнал до хляба. Ала чудна работа — вместо да се зарадва, Готованко навел тъжно глава и дълбоко се замислил. Мислил, колкото мислил, накрая въздъхнал:

— Не, воденичарко, отказвам се от хляба — няма да ми е сладък!

— Че защо?! — опулил очи воденичарят. — Преди малко говореше друго — ще ям, та ще ям!

— Така е, ама като се размислих, разбрах, че хлябът не е храна за мене — къде мога да дочакам аз от зърното да стане погача!… Я по-добре ме насочи към нещо, с което по-бързо и по-лесно да се нахраня, че свят ми се вие от глад!

Сега на свой ред се замислил воденичарят.

Мислил, мислил, па станал, посочил на Маминото шекерче хълма, дето се зеленеел срещу воденицата, и попитал:

— Виждаш ли оня баир?

— Виждам го.

— Е, там е лозето на един работлив стопанин. Тази година то е натегнало от плод — все такова едно жълто, едро, медено грозде!… Само прескочи плета, после късай и яж, късай и яж, докато душата ти каже: „Стига!“ — няма да ореш, няма да сееш, няма да жънеш, няма да вършееш, няма питки да месиш, няма пещ да разпалваш!… Светнали очите на гладника, избоботил радостно:

— Прав си, воденичарко, това е храна само за мене! Късмет съм имал, че те заговорих!… Голям късмет!

Сетне Готованко запретнал крачоли и заситнил бързо-бързо към лозето. Щом стигнал там, веднага прескочил плета и полетял с протегнати ръце към първата сведена от меден плод гижа. Но направил-ненаправил десетина крачки и — щрак! — хлопнал капан, захапал здраво крака на неканения гостенин.

— Оле-лееее!… Отиде ми крачето!… Помощ… помоооощ! — ревнал с цяло гърло Готованко.

Чули го от колибата двамата мустакати синове на стопанина, грабнали по една дрянова сопа, изтичали при него и размахали сопите по охранената гърбина на Маминото шекерче.

— Какво търсиш тука, крадецо, защо си дереш гърлото?

— Ох, добри хора, рекох да си похапна грозденце, а то… беля! — захленчил жално-милно в отговор гладникът.

— Така ли! Грозденце значи си рекъл да похапнеш!… Ами копал ли си лозето? Плевил ли си го? Пръскал ли си лозите? Рязал ли си ги?… — започнали да нареждат мустакатите мъже и след всеки въпрос стоварвали по една сопа върху гърбината на Шекерчето.

— Оле-леееее!… Няма вечеееее!… — отворил още по-голямо гърло Готованко и взел да се мята като риба на сухо ту наляво, ту надясно, ту напред, ту назад.

Накрая успял да измъкне крака си от капана и — бит-пребит — хукнал презглава направо към воденичаря…

— Е, момко, похапна ли си от гроздето, хареса ли ти? — посрещнал го оня.

— Лоша работа, воденичарко!… — изпъшкал пребитият Готованко. — И гроздето не ми е по вкуса!

— Защо? — изумил се воденичарят.

— Защото в лозето има капани и пазачи… Един капан едва не ми откъсна крака, а пазачите само дето не ме премазаха от бой! Не, не ми се яде вече грозде, братко — на пъти ме към по-лесна храна, където няма да има капани и пазачи със сопи!…

Воденичарят пак се замислил. След туй отново погледнал нагоре, погледнал надолу, па посочил на Маминото шекерче друг хълм:

— Виждаш ли дървото на онзи баир?

— Виждам.

— Току под него има кошара. Вътре сега блеят затворени две стада шилета с ей такива дебели опашки. Овчарите са извели овните и овцете на паша в гората — жив човек няма около кошарата!… Е, иди в нея, метни на рамо едно по-едричко шиле, заколи го, хвърли го в пещта и сетне яж, колкото ти душа иска!

Светнали пак помръкналите очи на Готованко. Забравил болката в крака си, претръпнала начаса битата му гърбина и без много-много да му мисли, закуцукал бързо-бързо към хълма с кошарата… Щом наближил срутения плетник, който заграждал от всички страни затворените душички, агнетата помислили, че се връщат овчарите, и блейнали в един глас:

— Бееееее!… Бееееее!… Бееееее!

Но на Готованко се сторило, че викат него: „Чакаме те-бееееее!… Чакаме те-бееееее!…“ Зарадвал се, викнал:

— Ида! Ида!

Същия миг се засилил да прескочи плета. И макар да бил тромавичък, прескочил го леко като захвърлен от силна ръка камък. Ала щом тупнал на другата страна, сякаш изпод земята пред него изскокнали три рунтави озъбени овчарски кучета.

— Баф!… Аф!… Ррррр! — рипнали дружно кучетата върху настървения гладник.

Готованко се вкаменил от страх. Затракал със зъби, ударил на молба:

— Ама аз… аз… рекох само едно агънце да си взема… едно-едничко!… Моля ви се, мили кученца, не ме хапете!… Аз… аз… няма вече!

Но къде ти разбира куче от дума, за да се трогне и от молба!

Оголили още повече зъби ония ми ти кучета, започнали да го хапят по краката, по ръцете, навсякъде по тялото му — где както им падне. И Готованко накрая — изгубил ума и дума от страх и болки — започнал само да се мята ту наляво, ту надясно, ту напред, ту назад, като очите му бягали все към плетника. И щом се докопал до него, мигом се прехвърлил на другата страна… Сетне — беж, крачета, да бягаме, че бежанова майка не плаче! — търтил през глава към воденицата.

— Какво стана, момко, къде ти е агнето? — посрещнал го воденичарят.

— Вълци да ги ядат, воденичарко, и агнетата, и шилетата, и овцете, и овните! — изсумтял Готованко. — Не ги ща нито печени, нито варени!

— Защо?

— Остави се, братко — пазят ги такива зли кучета, че едва се отървах жив от острите им зъби!… По-добре ми кажи къде има някоя друга лесна храна — ама без капани, пазачи и кучета!

Замислил се за трети път воденичарят: към каква лесна храна да насочи този гладник!… Мислил, мислил, оглеждал нагоре, поглеждал надолу, накрая върху трети хълм видял наредени стройно три редици кошери, па тутакси се обърнал към Готованка:

— Виждаш ли пчелина хей горе под горичката на оня баир?

— Виждам го!

— Е, момко, там вече ще можеш спокойно да похапнеш… Знам, че в пчелина няма нито капани, нито пазачи, нито кучета. Иди, отхлупи капака на кой да е кошер, избери си от него по-пълна пита мед и — да ти е сладко!

Засияли пак очите на Маминото шекерче. Медец — славна работа е това!… Забравил отново болката от капана в крака си, белезите от дряновите сопи по натъртената си гърбина, раните от кучешките зъби и защрапал още веднъж бързо-бързо — сега към пчелина на третия хълм.

Щом наближил кошерите, Готованко отдалече дочул безгрижното бръмкане и жужукане на трудолюбивите крилати работнички:

— Бръмммм!… Жжуужж!… Бръмм!… Жжжуужжж!…

И както при агнетата, така и сега при пчелите, му се сторило, че те него викат, него канят: „Бържжжже!… Бържжжже!… Бържжжже!“

Затуй подскочил от радост като яре и се провикнал с пълен глас:

— Ей сега!… Ей сега ще дойда!

Сетне с два-три скока се намерил при първия, най-близкия кошер.

Като не подозирали нищо от намеренията му, пчеличките продължили да вършат безгрижно работата си. Кацали от цвят на цвят. Влизали претоварени с нектар и прашец в кошерите. Излизали оттам разтворени и пак мигом литвали към други цветя е още по-звънко бръмкане, с още по-весело жужукане.

Красота — да легнеш сред кошерите, па да не станеш! Над тебе слънце и песен, около тебе — аромат и цветя! Ееееех, Готованко; еееех, Мамино шекерче, намери си най-после късмета и ти, братко!

Но когато момъкът отхлупил капака на един от кошерите и измъкнал отвътре най-пълната пита, тази мирна картина изведнъж се променила… Най-напред кротките пчелички забръмчали страшно. Сетне се събрали на купчина като градоносен облак и с яростно жужукане връхлетели върху похитителя на мирния им труд.

Налепили се по косматите му крадливи ръце, накацали по лицето и гърдите му, забили като по команда навсъде по него острите си люти жила…

— Оле-лееее!… Помоооощ! — ревнал начаса Готованко и изпуснал питата.

Ала вместо помощ за него от съседните кошери излетели нови облаци разярени пчели в помощ на пчелите от нападнатия кошер. И Готованко разбрал, че трябва сам да си помогне — плюл си на петите и вдигнал пушилка право към реката, където се бухнал в най-дълбокия вир…

Било вече по здрач, когато Готованко, отекъл като мехур от лютите жила на пчелите, се престрашил, излязъл от реката и закретал унило към воденичаря.

— Е, момко, личи си, че славно си похапнал от медеца!… — посрещнал го в здрачината воденичарят. — Два пъти по-дебел си станал!

— Мани, мани, воденичарко, не ми трябва ни меда, ни жилото на пчелите! — изпъшкал страдалецът. — Докато съм жив, няма вече да се сетя за мед!

— Защо, бре момко?

— Че я виж на какво ме направиха жилата на пчелите!…

Едва сега воденичарят се вгледал по-добре в момъка, видял подпухналото му лице, зърнал отеклите му ръце, разбрал какво е станало и прихнал:

— Що да ти правя, братко!… Такава е тя лесната храна — за нея или в капан ще те хванат, или със сопи ще те наложат, или кучетата ще те изпохапят, или с жилата си пчели ще те нажилят!…

След туй, като помислил малко, воденичарят изведнъж предложил:

— Я остани, момко, при мене — помощник да ми бъдеш! Ще видиш, че ако си гледаш добре работата, нито със сопи ще те налагат, нито кучета ще те хапят, нито пчели ще те жилят, а всякога сит ще бъдеш… Хайде, като за начало иди насечи дръвца за огнището, че да си направим качамак за вечеря!

Готованко нищо не казал. Само навел глава и тръгнал послушно към дръвника, дето под току-що изгрялата луна блестяла брадвата…

Край