Георги Русафов
Как Голчо се оправдал

Един горещ летен ден, като се връщал от пазар, Голчо от Голтупан свърнал с куцото си магаре в една крайпътна горичка. Вързал там Марко Дългоухи за едно дърво да пасе, а сам полегнал на сянка да си почине. След малко в същата горичка се отбил друг пътник. Той бил облечен в скъпи дрехи, яздел охранен жребец и отдалече се виждало, че е богат човек.

Без да поздрави, без дума да продума, богатият слязъл от коня си и го повел към същото дърво, дето било вързано магарето на бедняка.

— Стой, човече! — викнал уплашено след него Голчо. — Не води кончето си при моя магарец: добичето ми има лош нрав, може да се случи беда с жребчето, ако го оставиш близо до него!…

Богатият пътник дори не трепнал от Голчовите думи, сякаш не говорели нему, а на съседните дървета. И като че ли напук взел, че вързал кончето си съвсем близо до магарето на Голчо. Сетне извадил от дисагите си богата закуска, избрал най-дебелата сянка далече от сиромаха и се разположил на нея да похапне.

Минало, колкото време минало, изведнъж откъм пътя се разнесъл вик:

— Брей, хора, какво сте се разположили на сянката като във владишки дворец, а не гледате добичетата си — не виждате ли, че се изпотрепаха!

И наистина, когато стопаните на куцото магаре и охранения жребец погледнали към дървото, дето били вързани животните, видели с настръхнали коси, че те се ритат и хапят така настървено, сякаш несговорни братя делели горичката. Богатият рипнал и с два-три скока стигнал до жребеца си. Но било вече късно — магарето на Голчо през туй време успяло да ритне тъй зле охранения жребец, че той опружил крака на тревата и след малко издъхнал…

— Ей, дрипльо — обърнал се за първи път с човешка реч богатият пътник към Голчо, — видя ли каква беда стори на кончето ми твоето краставо магаре?… Триста жълтици злато съм броил за добичето си — да знаеш, кокалите ти ще изгният по занданите, докато ми се отплатиш!

И още същия ден дал Голча под съд…

— Кажи сега защо си довел тоя човек тука? — запитал съдията богатия, когато той и Голчо се изправили пред него.

— О, съдниче — викнал страшно богаташът, като раздрал ризата си, — краставото магаре на този дрипльо уби коня ми! Чудно жребче беше: породисто, отгледано, а косъмът му — черен като нощ. Триста жълтици злато за него още като малко съм броил!… Ако има справедливост, накажи голтака така, че да помни, докато е жив, своята нехайност!…

След като изслушал обвиненията на богатия, съдията се обърнал към Голчо:

— Е, разкажи сега и ти как стана тая работа! Но Голчо не отвърнал нищо. Гледал упорито съдията в очите и все мълчал като риба.

Съдията повторил въпроса си, потретил го. А Голчо все не обелвал нито дума, нито звук — гледал съдията право в очите, пулел се и мълчал, мълчал. Накрая оня изгубил търпение и креснал на богатия:

— Защо си ми довел този ням човек? Как да го съдя такъв!…

— Не е ням, преструва се голтакът… — рекъл да се защити богатият. — Когато бяхме в горичката, дето стана нещастието, той говореше… Охо, и още как говореше — цялата гора кънтеше от гласа му!

— И какво ти каза?

— „Стой, човече, викаше ми с цяло гърло, не води кончето си при моя магарец: добичето ми има лош нрав, може да се случи беда с жребчето, ако го оставиш близо до него…“

— Да не си сънувал, че ти е викал такова нещо? — попитал хитро съдията. — Помниш ли добре?

— Че как да не помня, когато туй не беше преди кой знае колко време — вчера заран се случи!… Не, не е ням хитрецът, а само се преструва на такъв, за да се отърве от наказанието! — отвърнал разпалено пострадалият богаташ.

След тия думи на тъжителя съдията повикал слугите и им заповядал да изхвърлят навън богатия горделивец, като на излизане му подвикнал:

— Щом те е предупредил, какво търсиш сега от него, надменни глупако?

Сетне се обърнал благо към Голчо:

— Хайде, кажи ми сега, човече, защо преди малко мълчеше, когато те питах как е станало нещастието с коня на оня неразумен човек?

— Нима не се досети, съдниче? — отвърнал вече усмихнато Голчо. — Исках сам той да ти разкаже всичко, та да повярваш… Иначе щеше ли да хванеш вяра на сиромаха?!…