Георги Русафов
Алчният царедворец

Веднъж Голчо — като чоплел с дървеното рало песъкливата си нивичка — намерил в нея един едър, колкото яйце, рубин. Повъртял сиромахът скъпия камък в мазолестите си ръце. Разгледал го срещу слънцето. Порадвал се на чудните блясъци, които струели от него. Опитал го дори със зъби. И накрая разбрал, че няма да има кой знае каква полза от него, ако го запази за себе си, затуй, като помислил малко, решил:

— Я да го отнеса в султанския дворец!… Ония хора там си нямат друга работа, освен да се изтягат на меки дюшеци и да си играят с такива лъскави камъни — може да ми дадат някоя торба брашно за него!

Речено — сторено.

Стегнал на другия ден бедният човек цървулите си. Подбрал за другар куцото си магаре Марко Дългоухи и — далече ли е, близо ли е, аго, Цариград — двамата закуцукали към султанската престолнина.

Вървели, колкото вървели, една заран Марко Дългоухи надул песнопойното си гърло точно пред портите на султанския дворец. А Голчо вдигнал дряновия си кривак и забъхтал с все сила по вратата:

— Чук!… Чук!… Чук!… Брей, хора, отворете — гости ви идват чак от Голтупан!… Чук!… Чук!… Чук!

Тежките ковани порти тутакси се отворили и пред Голча и Марка застанал не друг, а самият началник на дворцовата стража:

— Какво си заблъскал така, бре гольо? Това е дворец, султански покой, не е кръчма… — посрещнал сърдито началникът прашния пътник от Голтупан. — Или ти се е дощяло да те обесят на оная суха върба?

— Ако много ти харесва върбата, твоя милост, обеси се ти на нея! Ние в нашето село Голтупан си имаме по-хубави върби за тая работа… — отвърнал спокойно Голчо на сърдития султански човек. — За друго, брайно, сме бъхтали с моя Марко прашния път от Голтупан до тия обковани със злато порти; носим подарък на султана!

И сиромахът извадил едрия рубин от пазвата си.

Щом зърнал големия драгоценен камък върху мазолестата длан на Голча, царедворецът забравил да се обиди. Очите му засветкали алчно. Сърцето му се разиграло. А ръцете му начаса се протегнали хищно към рубина, който пламтял ката жарава в ръцете на сиромаха.

— Дай на мене камъка, аз ще го предам на султана!… Тука, гольо, не може да влиза всеки цървул — дворец е това, хей, не е хан!

Ала Голчо се опънал:

— Само това няма да стане, брайно — щом не могат цървулите ми да влязат в двореца, не давам и късмета ми да иде там!

И бързо-бързо обърнал Марка с опашката към двореца…

Като видял, че Голчо не се шегува и за едната хубост ще отнесе драгоценния камък със себе си, царедворецът търтил след него. Настигнал го, хванал го за абичката, започнал да го придумва:

— Чувай, гольо, ще те пусна да се явиш пред султана, ако обещаеш да ми дадеш половината от онова, което ще получиш за камъка от господаря!… Скланяш ли?

Голчо спрял Марко. Сетне помислил, помислил, па склонил:

— Дадено! Ако господарят не ми даде нищо за камъка, ще ми остане поне славата, че Голчо от Голтупан е бил съдружник и със султанските хора!

Сетне — като се подсмихнал под мустак — сиромахът влязъл след началника на султанската стража в двореца…

Когато отишли при султана, оня седял на трона си така замислен и опуйчен, гаче ли току-що му били съобщили, че след един час ще умре. Но щом видял рубина в шепата на Голчо и разбрал защо беднякът е дошъл при него, тутакси скочил на крака и се провикнал:

— Човече, тебе те изпраща самото небе при мене!… Преди месец време бях на гости у съседния владетел и видях на короната му да блести камък също като твоя. Оттогава сън ме не лови от мъка, че друга корона е по-богата и по-хубава от моята… Думай сега — каква награда искаш, задето ми връщаш отново съня?

Голчо се почесал зад врата. И като че ли се поколебал нещо. Ала щом видял царедвореца, който му правел ухилен знаци да си поиска от султана две торби жълтици, изведнъж казал:

— Ако толкова държиш да ме наградиш с нещо за тоя камък, заповядай, твое величество, да ми ударят… сто тояги на голо!

Султанът останал сякаш гръмнат от неочакваното желание на бедняка. И щом се съвзел от изненадата, тозчас насвил Голча да му каже защо е пожелал тояги на голо, а не си е поискал като всеки друг на негово място жълтици…

Голчо отначало се опъвал. Но сетне отворил уста и на един дъх разказал за спогодбата си с началника на дворцовата стража. Тогава султанът заповядал на слугите си да ударят на подкупния царедворец стоте тояги на голо, а за Голча се разпоредил да напълнят един калпак с жълтици.

И го изпратил с почести да си върви щастлив и доволен за Голтупан…