Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


Едно лято прегрешенията на дядо поп от село Голтупан набъбнали толкова много, че славата им достигнала чак до двореца на владиката. Оня — като чул за тях — веднага пратил хабер на провинения божи служител да се яви при него, за да го посмъмре за деянията му. Дядо поп се разтревожил, затворил се в стаята си и три дни и три нощи все мислил и мислил с какво да умилостиви сърцето на владиката, преди да се покаже пред лицето му. Най-сетне на четвъртата заран повикал попадията си, па й поръчал:

— Хвани две от най-тлъстите кокошки, заколи ги, опечи ги и ги приготви за армаган на дядо владика!… Но си отваряй очите на четири, та всичко да стане от хубаво по-хубаво, че иначе току-виж — и моята брада хвръкнала, и твоят попадийски рахатлък свършил!

Малко време след тази строга поръка две от най-охранените кокошки в курника на дядо поп изкрякали за последен път. А час-два по-късно от попската кухня дъхнала такава сладка миризма на печени птици, че всички котараци от махалата хукнали презглава към нея…

Когато баба попадия приготвила кокошките, дядо поп ги сместил в една кошница, сложил вътре и едно писъмце, загърнал всичко с чисто месалче, па излязъл на улицата да потърси някой случаен пътник, който да отнесе подаръка в престолнината на владиката. В туй време — за добро ли, за беля ли! — по пътя край дядовите попови порти минал Голчо, яхнал куцото си магаре Марко.

— Накъде си препуснал толкова рано с този куц змей, бре Голчо? — подвикнал дядо поп на сиромаха.

— Града гоня, отче попе…

Светнали от радост очите на дядо поп, че така лесно намерил безплатен пратеник за подаръка си, па изтичал с пълната кошница при забързалия към града ездач и го помолил:

— Отнеси тогава тази кошница там, чедо, и я предай на дядо владика — подаръчец две печени кокошчици му пращам, да се облажи и той като всички хора след петровите пости!

Голчо се съгласил веднага, поел кошницата и смушкал отново с босите си пети хълбоците на Марко Дългоухи…

— Чувай, чедо, из пътя да не посегнеш върху подаръка на дядо владика, че е грехота, в пъклото за тоя грях ще вриш… — викнал тревожно след препусналото магаре дядо поп.

— Не бери гайле за това, отче попе — няма дори да погледна подаръка, къде ли пък да посегна на него! — успокоил го от гърба на магарето Голчо и същия миг се затулил с Марка зад близкия завой.

Из пътя Голчо наистина удържал обещанието си. Макар през цялото време, докато Марко куцукал към владишката престолнина, двете печени кокошки да дъхтели от кошницата тъй сладко, като че ли му викали: „Хей, човече, хапни си от нас!“ — той нито погледнал, нито посегнал към тях. Така — без да стори нищо на печените птици и с геройски отвърната от тях глава — сиромахът стигнал благополучно до една чешмичка, която плискала ледените си струи току до самия град, в който се извисявал като замък над всички къщи белият дворец на дядо владика…

— Чакай да се поизмия малко, че при владиката съм тръгнал, не е шега работа, не мога да се покажа пред лицето му овалян като малаче! — решил начаса Голчо, веднага щом зърнал чешмичката и дебелата сянка край нея.

И както наумил, така направил.

Слезнал от магарето. Избрал си по-мека тревица под сенчицата, разположил се на нея. Сетне развързал торбицата си и извадил кукурузения комат, който грижовната му стопанка била сложила вътре, за да има с що да се подкрепи стопанинът й из пътя. Отчупил си залче, лапнал го. Но докато друг път край същата чешмичка сухият залък хлебец му се услаждал като баклава, сега кукурузникът изведнъж заседнал на гърлото му, сякаш бил парче камък… А в туй време печените кокошки на дядо поп в кошницата само на една крачка от сиромаха ухаели все така сладко-сладко и като че ли още по-настойчиво от преди му викали:

„Хапни си от нас, бре човече божи, защо се мъчиш само със сухия кукурузник!“…

И както се борел със заседналия на гърлото му сух залък, Голчо по едно време си рекъл:

— Че няма да посегна на кокошките, след като веднъж съм дал обещание, няма да посегна, та ако ще да пукна, ала защо поне да не ги погледна — нали може кукурузникът ми да омекне и само от гледането!

След туй без много-много да му мисли, Голчо току примъкнал кошницата на дядо поп до краката си и махнал месалчето, с което оня бил покрил печените птици. Същия миг пред гладните му очи се открила дивна гледка… Изпечени на шиш, сетне запържени от баба попадия в масло, двете кокошки лежали на дъното в кошницата с вирнати крачета и лъщели от мазнината като златни. По зачервените им кожички на гъсто на гъсто трептели като бисерна роса разтопените от жегата капчици масло. И ухаели, ухаели, ухаели — свят да ти се завие от сладост!…

Замаян от сладкото ухание и зашеметен от съблазнителната картинка на печените кокошки в дядовата попова кошница, Голчо не усетил кога протегнал ръце към едната кокошка, кога отчупил едното й крилце и кога го пъхнал в устата си при заседналия на гърлото му залък. Сетне пак като насън схрускал и другото крилце на наченатата птица, оглозгал и двете й бутчета. И все така в сладък унес лапал бавно-бавно късче подир късче, хапка подир хапка, сякаш се намирал на собствената си трапеза… Едва когато изсипал в устата си последните трохи от кукурузения комат и ги затиснал с последното месце на кокошката, сиромахът видял разхвърлените край него по тревата костички на изядената птица, разбрал какво е сторил и се ударил по челото:

— Брей, какво направих аз!… Как сега ще отида при владиката само с една печена кокошка!

Но щом полял сладкия си обед с ледената водица на чешмата, сърцето му начаса се изпълнило с кураж. Й като си рекъл: „Мечка страх, мене не!“ — яхнал Марко Дългоухи и препуснал отново с кривнат калпак към белия дворец на владиката…

Дядо владика поел кошницата с останалата печена кокошка от ръцете на Голчо, ухилен до уши. И докато снемал месалчето, все разпитвал благо-благо сиромаха за дечицата му, за жената, за берекета тая година на село… Ала щом извадил писмото на дядо поп и го прочел, благата му реч тутакси секнала. Веждите му се навъсили, мишите му очички изпод тях се забили като игли в сините очи на Голчо и разтрепераните му от негодувание устни изсъскали с леден глас:

— Каква е тази работа, бре гольо, дядо поп тука ми пише, че е изпратил по тебе две кокошки?

— Е, две изпрати човекът… — подсмъркнал в отговор Голчо.

— Къде е тогава втората кокошка? — почервенял от гняв владиката и малките му миши очички засвяткали страшно.

— Ами ето я, в кошницата е…

— Но нали дядо поп ми е изпратил две кокошки?

— Е, две…

— А къде е втората?

— Нали я виждаш, отче владико, в кошницата си седи!

Така през цялото време на разпита, колкото пъти владиката посочвал писмото на дядо поп и казвал на сиромаха, че оня му е изпратил две печени кокошки, толкова пъти Голчо чистосърдечно признавал:

— Е, две кокошки изпрати човекът!

И всякога, когато владиката, почервенял като попарен рак от гняв, искал да научи къде е изчезнала втората кокошка, Голчо все сочел упорито с пръст към оцелялата птица в кошницата и твърдял едно и също:

— Ами нали я виждаш, отче владико, в кошницата е!

Накрая владиката не изтраял. Написал на дядо поп от Голтупан какво е получил от пратеника му, заклел сиромаха с девет люти клетви да предаде непременно писмото на попа и заповядал на слугите си да го изхвърлят колкото може по-бързо от двореца…

— Викай „ура“, Марко, при владиката отървахме гърбината без бой… — похвалил се Голчо на куцото си магаре веднага щом стигнал здрав и читав до него. — Затуй карай сега по-скоро за Голтупан, докато брадатият дявол не се е разкандардисал, че ме е изпуснал да си вървя тъй евтино, па мина ли без пердах и при дядо поп, довечера ще те нагостя, братко, с цяло кринче ръжена слама!

Зарадван от сполуката на стопанина си и трогнат от щедрото му обещание, Марко Дългоухи надул могъщото с; гърло и изревал три пъти гръмогласно за сбогом точно срещу прозореца на владиката. Сетне опънал врат и препуснал с все сила към Голтупан…

Нетърпелив да зърне час по-скоро пратеника си с вести от владишката престолнина, дядо поп посрещнал Голчо и Марко далече пред селото. И преди още сиромахът да слезе от магарето си, започнал да го разпитва:

— Хайде, чедо, разкажи ми веднага как е дядо владика, предаде ли му кошницата с печените ми кокошчици, много ли се зарадва светиня му на подаръчеца, дето го изпроводих по тебе?

— В туй писмо владиката ти е писал всичко, отче попе… — смънкал с пресипнал глас Голчо и му подал владишкото писмо.

Оня веднага разкъсал плика, извадил с разтреперани от вълнение ръце писмото, прекръстил се три пъти и забил очи в него. Миг след туй вратните му жили се издули като въжета, брадата му щръкнала заплашително срещу сиромах Голча и от раззинатото му гърло изхвръкнал грозен вик:

— Какво си направил ти, бре грешнико!… Нали ти дадох да отнесеш на дядо владика две печени кокошки?

— Което е право, право си е — две кокошки ми даде, отче попе… — не отрекъл Голчо.

— Защо тогава владиката ми пише, че в кошницата имало само една кокошка?

— Ами една беше, не лъже човекът… — признал пак Голчо.

— Къде тогава си дянал втората кокошка, непрокопсанико?

— Дадох я цяла-целеничка на дядо владика ведно с кошницата, отче попе…

— Но виж, бре човече, дядо владика ми пише в писмото си черно на бяло, че ти си му занесъл само една кокошка! — едва не заплакал от мъка дядо поп.

— Така де, право си е, че му занесох една, казал ли съм, че са две!… — сопнал се Голчо като праведник, когото са обвинили в лъжа.

— Кажи тогава къде си потулил втората кокошка, грешнико! — кипнал отново дядо поп.

— Ами нали ти рекох вече това, отче попе — дадох я цяла-целеничка на дядо владика заедно с кошницата и бялото месалче.

Така и този път — както преди е владиката — Голчо и дядо поп се въртели дълго-дълго като в омагьосан кръг все около едни и същи въпроси и отговори. Накрая — когато за тридесет и трети път отчаяният дядо поп попитал Голчо къде е дянал втората кокошка и сиромахът за тридесет и трети път му отвърнал, че именно нея, втората кокошка, е предал цяла-целеничка на владиката — дядо поп също не изтраял, махнал с ръце и хукнал с рев право към дома си…

Останал сам с Марко Дългоухи сред пустото поле, Голчо въздъхнал два-три пъти тежко-тежко, като че ли току-що бил превалил стръмен баир. Сетне се метнал отново на куцото си магаре, накривил калпак и подвикнал весело на дългоухия си приятел:

— Карай сега по-скоро към къщи, Марко, да си получиш обещаната награда, че и дядо поп като дядо владика не се досети да ме попита къде е първата, изядената кокошка!…

Край