Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


Близо до схлупената къщурка на Голчо шумяла с широките си листа една голяма лоза. Сиромахът треперел над нея като над собствена рожба. Рано напролет я подрязвал. Докато цъфтяла, по цели нощи палел край нея мокра слама, за да я предпази от слана. А лятно време — през три, през четири седмици — пръскал зелените й листа. И лозата щедро се отплащала на стопанина си за грижите… Дойдела ли есен, дебелите й клони увисвали като люлки под тежестта на кехлибарените гроздове. Те били едри като кошници, а зърната им — сладки като бонбони. С тях бедният човек подслаждал сухите залци на дребната си челяд, кажи-речи, през цялата зима. Затуй бдял да не отиде зян нито едно зрънце от сочните й гроздове, докато ги скъта на тавана.

Но една есен край двора на Голчо минали двама пътници — калугер и търговец. Търговецът — охранен и заоблен — се тъкалял като бъчонка по прашния път. А калугерът — висок и кокалест — крачел край него като щъркел… Пръв търговецът зърнал натежалата от плод лоза. И начаса спрял своя спътник:

— Виж, отче, какви едри гроздове са се надвесили от тази лоза! Както сме уморени от дългия път, няма да е лошо да наквасим засъхналите си от жегата уста с тях, а?

— Ами стопанинът на лозата? — поколебал се за миг калугерът.

— Ние с тебе сме двама, а той е сам — малко нагорно ще му дойде да ни посрещне със зло! — успокоил го търговецът, като посочил с очи тежките си космати юмруци.

Мъничко след туй двамата неканени гости влезли в Голчовия двор, застанали потни и прашни под лозата и веднага започнали да унищожават лакомо жълтите й гроздове…

— Хей, хора, какво правите тука! — изтичал Голчо тутакси при тях. — Това грозде е мое, за децата си го пазя!

— А тука пише, че е наше! — отвърнал спокойно търговецът и му показал огромните си като мечешки лапи ръце.

„Те са двама, пак аз за беда сега съм се случил сам у дома… — помислил си Голчо. — Със сила няма да им изляза на глава… Но не бива да ги оставя и да изядат гроздето на децата ми!“

Сетне сиромахът се приближил смирено до калугера и му пошепнал на ухото:

— Да ти кажа правичката, отче, още като те видях да влизаш в двора ми, така се зарадвах, сякаш самото божие слънце се търкулна в него!… Но се ядосах, когато зърнах до тебе търговеца; пък и сега още не може да се начудя как търпиш до себе си този прост човек! Виж го само как се тъпче като свиня — ти едва лапнеш две-три зърна, а той вече е натъпкал в устата си цял грозд. И все подбира най-хубавите, най-зрелите, най-сочните гроздове!…

Калугерът се поласкал от думите на Голча.

Погледнал под око търговеца. Видял издутите му от зърната бузи. Досвидяло му изведнъж за чуждото грозде, което друг унищожавал, па се провикнал срещу него:

— Нещастнико, не знаеш ли, че мястото на лакомците е в пъклото!… Ако не те е страх от друг, стресни се и се засрами поне от мене — манастирския служител! — и като посочил с кокалестата си десница дворните порти, ревнал грозно: — Махай се по-скоро от тука, чревоугоднико, докато не сме отупали яко със стопанина на лозата гърбината ти!…

„Със стопанина те са двама, а аз съм сам… Ако не послушам отчето, лошо ме чака!“ — помислил си страхливо търговецът и докато Голчо и калугерът да се усетят, бързо-бързо изчезнал зад близкия завой на прашния път.

Като останал сам със сиромаха, калугерът продължил спокойно да пълни устата си с медените зърна на кехлибарените гроздове. А Голчо почакал търговецът съвсем да се скрие зад завоя, сетне отскочил до близкия плет, измъкнал оттам един чепат кол, па се върнал пак при калугера.

— Отче — заговорил той сега с присвити зли очи на манастирския служител, — от урока, който даде на оная свиня, ясно е като бял ден, че познаваш добре свещените книги… Мога ли сега, когато сме останали вече само двамката сами-саменички с тебе тука, в моя двор, да те попитам: не забраняват ли тези книги да си присвояваш това, което не е било никога твое?

— Забраняват, чедо… — отговорил с половин уста калугерът, като погледнал плахо-плахо изпод вежди чепатия кол, който потрепервал заплашително в жилестите ръце на Голчо.

— Тогава защо ти, отче, нападна моето грозде, за което не си мръднал дори малкия си пръст?… Нито си рязал лозата, нито си я пазил от слана, нито си я поливал, нито си я пръскал! Какво тогава се навираш посред бял ден под нея и лапаш плода и гаче ти е бащиния?

И докато калугерът блъскал главата си какво да отговори на тия прави думи, Голчо надигнал кола, посочил с него пътя, по който изчезнал търговецът, па рекъл сурово:

— Измитай се по-скоро от дома ми, лицемерино, че иначе тоя кол ей сега ще те научи на това, което не са могли да те научат твоите свещени книги!…

Калугерът разбрал, че го чака само лошо, ако се забави, затуй подигнал бързо расото си и хукнал презглава след злополучния търговец, когото преди малко сам прогонил.

Така Голчо се избавил и от двамата неканени гости, нападнали посред бял ден любимата му лоза…

Край