Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


На Борис Цветков,

приятеля от детинство

Една неделна утрин Голчо станал още в тъмно. Сложил в кълчищената си торбица две глави праз лук, гаванка с шарена сол и комат кукурузник. Сетне преметнал торбичката през рамо, сбогувал се със стопанката си и засвирукал безгрижно като кос по пътя за града, дето по туй време имало панаир.

Едва излязъл от селото, някой подвикнал зад него:

— Хей, приятелю, почакай!

Голчо се обърнал. Викал го селският чорбаджия, който се славел по целия край с две неща — бил имотен като цар и стиснат като владика. Сега богатият човек се огъвал одве под тежестта на една кожена торба, натъпкана като попски дисаги на задушница.

— Ти ли си бил, бре гольо? — избоботил задъхано чорбаджията, когато се изравнил със сиромаха. — Къде си подранил така още по тъмно?

— Тръгнал съм на панаир… Рекох да погледам и аз шарен свят и светът на мене да се подиви!…

— Че тогава да бъдем дружина — и аз съм тръгнал нататък… — предложил чорбаджията, като погледнал жално-милно към леката торбица на Голча.

— Защо не — съгласил се веднага Голчо. — На път от другар глава не боли.

И двамата продължили заедно.

Денят бил слънчев, топъл. В крайпътните дървета чирикали птички. Из ливадите безгрижни щурци стъргали на невидимите си гъдулки. На сиромаха било леко на сърцето, почти празната му торбичка не тежала хич и той прашел по пътя, като се надпявал и с птиците, и с щурците. Затуй пък чорбаджията — превит на два ката под бремето на тежкия си товар — едва кретал.

Вървели така колкото вървели, по едно време богатият човек запрял, капнал от умора. Избърсал потта си, погледнал пак жално-милно към леката торбичка на Голчо, въздъхнал издълбоко и току предложил:

— Слушай, Голчо, хайде вземи ти да носиш моята торба, а аз твоята… Замръкнем ли довечера, както заедно сме носили торбите, така заедно — по братски — ще си разделим, каквото има в тях за пояжбинка. Скланяш ли?

— Дадено! — съгласил се веднага Голчо и след малко опънал жилестия си врат под бремето на чорбаджийската торба.

А тя тежала, сякаш била пълна с камъни…

— Какво има в торбата ти, че така тежи? — попитал насред пътя Голчо, плувнал целият в пот.

— Храница, Голчо, храница… — отвърнал вече весело богатият човек. И като подскачал леко край прегърбения Голчо, той започнал да изрежда едно след друго лакомствата, които се намирали в торбата му. — Гуши се вътре една пълнена кокошчица. До нея се е свило печено прасенце със зачервена кожичка, която ще се стопи в устата ни като бонбон… Отгоре върху тях съм закрепил една калена бъклица с руйно винце, налято от онова ми лозе, дето е на най-големия припек. А стопанката ми не е забравила да смести вътре и погача, умесена от три пъти пресяно бяло брашно… С една дума — има какво да си похапнем довечера, когато спрем за нощувка!

Голчо слушал медените думи, които се леели като ручей от устата на богатия човек, опъвал геройски жилестия си врат под тежестта на тежката чорбаджийска торба и се утешавал:

„Ех, сега ще се поизморя малко повечко, но след туй пък ще си похапна за трима!…“

Ала чорбаджията бил на друг ум — едно мелела щедрата му на приказки уста, а други, съвсем други планове кроело свидливото му сърце. И когато по тъмно двамата най-сетне спрели до една купа сено за нощувка, той изведнъж запял нова песен:

— Знаеш ли, Голчо, какво ми текна преди малко по пътя?… Както сега сме изгладнели, ако се нахвърлим върху моята храна, все някой от нас в глада си ще излапа нещо повече от другия — или ти ще схрускаш едно крилце повечко от кокошката, или аз ще лапна, без да искам, нещо повече от прасенцето. А това вече няма да бъде братска делба, както се сговорихме да делим братски всичко, което си носим за ядене, нали?

— Няма — смънкал жално Голчо, който умирал от глад.

— Видиш ли!… — ухилил се до уши чорбаджията. — Затуй нека тая вечер изядем това, което се намира в твоята торбица. Сетне ще легнем да спим и който през нощта сънува по-хубав сън, утре ще бъде негово и прасенцето, и кокошчицата, и бялата погача, и руйното винце. Съгласен ли си да направим така?

— Щом думаш, че така ще е по-добре, съгласен съм… — склонил с половин уста Голчо.

След тази нова уговорка двамата спътници измели до троха всичко от торбицата на бедняка и легнали да спят. Чорбаджията — щом се опънал на дъхавото сенце — начаса заспал. Но Голчо… ах, нали из целия път, докато мъкнел тежката чорбаджийска торба, пред очите му се мяркали за утеха все пълнената кокошка и печеното прасенце, за които богатият сладко-сладко му разказвал, сега сиромахът до заранта не могъл да склопи очи от мераци по тях!… Съмнало.

Още станал-нестанал, чорбаджията се провикнал:

— Спечелих, Голчо! По-хубав сън от тоя, дето сънувах тази нощ, не може да има… Слушай!

И започнал бързо-бързо да разказва:

— Едва бях заспал, някой пошепна на ухото ми: „Ставай, човече, сам болярят-господарят те кани у дома си на гощавка!…“ Отворих клепки и какво да видя — току над главата ми стои един пратеник на нашия болярин. А зад него вързани хей на оная круша — потропват със златните си копита два коня. Без да се бавя, аз се метнах на единия, а болярският пратеник веднага след мене яхна другия. И щом пришпорихме лъскавите им хълбоци, конете начаса се издигнаха в облаците и полетяха като орли към болярския замък… Малко ли, много ли летяхме така, изведнъж хвърковатите коне се спуснаха и докато се усетя, те се стъписаха пред кованите със злато порти на болярския дом. Гледам, там ме чака самият господар с господарката!… „Добре дошъл, добре дошъл, свате! — надпреварваха се да ми се кланят господарят и господарката и току ме побутваха да вървя пред тях, като не преставаха да ми говорят: — Роднини станахме изневиделица, свате… Минало тая заран нашето момче през вашето село Голтупан, видяло твоята щерка Цоца на кладенеца, харесало я и тази вечер ни я доведе за снаха!“ Едва сега ми стана ясно каква била работата, та боляринът и бол ярката ме канят у дома си на гощавка, и закрачих по-смело със знатните сватове към залата на гощавките… Вървяхме, вървяхме, по едно време влязохме в една голяма стая. В стаята — маса до маса. Върху масите — златни покривки. На златните покривки — златни блюда и тепсии. А в златните блюда и златните тепсии — печени фазани, пълнени пуйки със стафиди, задушени сърнешки бутове, подлучени пържени риби, сладкиши, големи като нашата църковна камбана, и още сто други яденета, които човек може да види само насън или в царския дворец… До най-личната маса седи моята Цоца, а до нея се сгушило болярското синче. Като ме видяха, младите се завтекоха, хванаха ме подръка и ме заведоха там, дето имаше натрупано най-много и най-хубаво ядене. Болярят-господарят седна от едната ми страна, господарката — от другата. И гощавката започна… Ах, то беше ядене, то беше пиене, брате, че макар и насън да съм бил на тази гощавка, ще ми държи ситка за цяла година!…

След тия думи чорбаджията се ухилил, протегнал ръце към торбата си:

— Давай торбата, Голчо!… По-хубав сън от моя тази нощ едва ли е сънувал дори самият цар, затуй ми се полага и да си хапна по царски, нали?

Но Голчо го спрял:

— Чакай, не бързай, човече! Първо чуй това, дето съм сънувал и аз, па тогава ще съдим кой сън е по-хубав!…

И като се прокашлял, сиромахът започнал да разказва на свой ред:

— Също като тебе и аз — както си бях заспал — по едно време усетих, че някой ме бута. Отворих очи и какво да видя: над мене се беше надвесило моето магаре Марко Дългоухи!… „Ах, ти, куци дяволе, защо си избягал от дома! Нали те оставих там да докараш утре от полето клечкорляк на стопанката ми?“ — викнах аз, ядосан не на шега, и се надигнах настръхнал към него. Ала Марко не трепна. Погледна ме с умните си големи очи, помръдна хитро с косматата си муцуна, премига няколко пъти и ми рече с човешки глас: „Клечкорляк, стопанино мой, мога всякога да ти докарам… Но сега съм дошъл да те отнеса там, дето друг път кракът ти не може да стъпи — в болярския дворец на гощавка ще те водя, Голчооо!“ И сетне ми разказа туй, дето ти вече ми го каза — за сватосването ти с болярина.

Първен мислех въпреки всичко пак да дам добър урок на Марко, та друг път да не се отлъчва самоволно от дома, дето го хранят и поят. Но нали снощи си легнах, кажи-речи, гладен, отложих урока за друг ден и само за очи рекох: „Бре, Марко, оттука до болярския дом има трийсет и три дни юнашки път — докато ме отнесеш там с куците си крака, от господарската трапеза няма да остане и троха! Я да се откажем навреме от тия желания, а?“ Ала Марко не даде и дума да се издума за оставане: ще вървим, та ще вървим! И аз — уж само да не счупя хатъра му — склоних. Скочих на крака и след миг се наместих на гърбината му. А той — сякаш само това чакаше! — нито се заклатушка, нито се затича с препъване, както е правил всякога, а изведнаж хвръкна към облаците… Така и аз като тебе, съседе, докато се усетя, видях пред носа си портите на болярския дворец, обковани от горе до долу със злато и сребро. Още спрели-неспрели, Марко наду юнашкото си гърло и се провикна към слугите, които пъплеха пред господарските порти: „Ако са ви мили главите, люде прости, сторете ни веднага път!… Ние сме от едно село с болярската снаха, без малко сме роднини с нея — от една и съща чешма на село сме пили вода!…“ Като чуха думите му, болярските слуги начаса ни се поклониха до земята и ни пуснаха да минем през позлатените и посребрени порти. Марко остана да се разхожда важно в двора, а аз се запътих към стаята, откъдето идеше весела гълчава… Вървях, вървях, стигнах една голяма стая. В стаята — маса до маса. Върху масите — позлатени покривки. На покривките — златни блюда и тепсии. А в блюдата и тепсиите — ядене, ядене, ядене, глава да ти се замае! От пиле мляко да ти се прииска, от пиле мляко ще си намериш там! Край масите пък народ, народ, народ — игла да хвърлиш, на човешка глава ще падне. И всички опулили очи към едно място. Погледнах и аз нататък. И що да видя — седиш ти, съседе, там, на най-личното място, от двете ти страни се наместили господарят и господарката и току пъхат в устата ти най-тлъстите мръвки, най-крехките кокоши кълчици, най-хубавите сладкиши!… „Бре че чест, бре че слава!“ — зарадвах се аз и полетях с разтворени прегръдки към тебе. Ала щом ме зърна, ти се намръщи. Стана от мястото си, заклатушка се като бъчонка към мене, пресрещна ме и с укор ми рече: „Голчо, Голчо, не се ли виждаш бре, душо сиромашка, че с тия дрипи на гърба ти и с тия скъсани цървули на краката ти мястото ти не е тука… Бягай скоро там, дето замръкнахме вчера вечер, и да ти е сладко всичко, което намериш в моята кожена торба“… Няма що — мъка не мъка — наведох глава и се върнах в двора при моя Марко. Яхнах го повторно, той хвръкна пак до облаците и докато мигна два-три пъти, хвърковатият ми магарец ме стовари отново при тази купа сено, дето — за мой късмет! — кожената ти торба си стоеше на мястото непокътната. Разтворих я, извадих първен кокошката и още не изброил до пет — от нея останаха само костичките. Нали бях изгладнял от пътя като вълче!… Сетне бавно — вече като подслаждах хапките си с руйно винце — видях сметката и на печеното прасенце. От бялата погача също не остана троха, защото трохите изяде Марко Дългоухи. И през цялото време, съседе, устата ми сипеха благословия след благословия за тебе и цялата ти челяд, тъй като се убедих, че да си хапнеш чорбаджийско ядене под звездите, от туй нямало по-сладко нещо на света. Дори и сега ми се ще да те разцелувам от благодарност, че ме върна от болярската трапеза при пълната ти с пояжбинка торба!…

При последните думи на Голчо чорбаджията побелял като вар. Стигнал с един скок до торбата си и я разтворил с разтреперани ръце. Наистина в нея били останали само оглозганите костици от кокошката и печеното прасенце…

— Какво си направил ти, бре, разбойнико! — ревнал богатият човек над Голча с размахани юмруци.

— Ами нищо повече, съседе, от това, което ти ми поръча в дома на боляря-господаря тая нощ! — отвърнал спокойно Голчо.

Сетне попитал ухилен до уши:

— Е, думай сега кой сън е по-хубав — моят или твоят?

Но отговор на получил.

Чорбаджията бил вече далече от него с празната торба, в която потропвали оглозганите от Голчо костици, и ругаел така страшно в тихата утрин, че цялото поле ехтяло…

Край