Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2011)
Разпознаване и корекция
Alegria (2011)

Издание:

Ран Босилек

Неродена мома. Незнаен юнак. Жива вода. Народни приказки

 

Българска. Първо издание

 

Художник: Георги Атанасов, лауреат на Димитровска награда

Редактор: Дамян Дамев

Художествено и техническо оформление: Георги Дойчинов

Художествен редактор: Иван Марков

Коректор: Емилия Кожухарова

 

Книгоиздателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“, 1978

Печат и брошура ДП „Калкан“ София — 1978 година

История

  1. — Добавяне

Една жена казала на момчето си:

— Вземи, сине, тавата! Иди в избата! Донеси ми брашно да меся хляб!

Момчето взело тавата. Отишло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора.

Духнал вятър — разпилял, брашното.

Върнало се момчето в избата. Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпилял пак брашното.

— Няма да е по твоята, лудко! — извикало момчето и влязло пак в избата.

Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не останало нищо в тавата.

Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра. Тичало, тичало — стигнало го.

— Ей, ветре!

— Какво?

— Дай ми брашното, дето го разпиля!

— Бре момче, вятър брашно държи ли? Но щом си дошло чак тука, няма да те върна с празни ръце. Вземи тази кърпичка. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!“ — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще се яви пред тебе!

Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли: „Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!“

Постлало кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай да ям мед и масло!

Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.

Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.

Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало пак. Вървяло що вървяло — замръкнало. Отбило се да пренощува в една кръчма.

Седнало на една маса, постлало кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай да ям!

Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби. Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.

— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичката гозби да дава. Отде я взе, бре момче? Има ли някъде да се продават?

— Вятърът ми я даде.

— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И царят би ти завидял!

Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи. През нощта кръчмарката казала на мъжа си:

— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене! — На. Дай, кърпичке, пиене! — Готово.“ Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!

Като заспало момчето, жената влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга кърпичка.

Тръгнало си на сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата завикало:

— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът. Няма вече да месиш и готвиш!

— Каква кърпичка, синко? Дай да я видя!

Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:

— Кърпичке, дай да ям!

Кърпичката нищо не дала.

— Чуваш ли, кърпичке? Дай да ям.

Кърпичката стояла празна.

— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра! Взело момчето кърпичката и право при вятъра.

— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.

— Защо не дава, момченце?

— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще. Разбрал вятърът каква е работата и казал:

— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!“ — то ще запее и жълтици ще падат от устата му.

Взело момчето петленцето. Тръгнало си. На вечерта се отбило да пренощува пак в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:

— Запей, петленце!

Петлето запяло: кукуригу-у! Из устата му западали жълтици. Момчето ги взело и си поръчало ядене. Като се нахранило, легнало да спи.

През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.

Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.

Стигнало, не стигнало в къщи, отдалеч завикало:

— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат из устата му! Хайде запей, петленце!

Петлето мълчало.

— Петленце, запей!

Петлето пак мълчало.

Грабнало го момчето — отърчало при вятъра.

— Ветре, не ща ти петлето. Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.

— Тъй ли? — рекъл вятърът. — На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата. Щом й кажеш: „Удряй, пръчко!“ — тя ще почне, де кого свари, да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!“ — тя престава да удря.

Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата. Сдумали се и нея да вземат.

Като заспало момчето, те влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето усетило, стреснало се и викнало:

— Удряй, пръчко!

Ех, че като се разфучала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.

— Чакай, бре момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти дадем кърпичката!

— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!

— Пръчко, спри! — извикало момчето. И тя спряла.

Отърчала плачешком жената. Донесла кърпичката, донесла и петленцето.

Взело ги момченцето и припнало при майка си. Още от вратата завикало:

— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!

Постлало момчето кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!

Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.

— Запей, петленце!

Запяло петлето. Жълтици западали из устата му. И заживели си майка и син весело и честито.

Край
Читателите на „Момче и вятър“ са прочели и: