Читателски коментари (за „Свят, населен с демони “ от Карл Сейгън)

Аз пък току що завърших книгата, и понеже тя присъства в някои скорошни класации на най-продаваните книги, а и освен това не съм доволна от ревюто и, направено на страницата на един приятелски на Читанка сайт, се чувствам длъжна да кажа нещо повече. :)

Започвам:

Надявах се тази книга да е прозрение и за мен, да свери вътрешния ми компас, да промени мирогледа ми, но това не се случи. Харесвам някои представители на Ню Ейджа и работата им, а още повече — алтернативната археология — чела съм много по темата, и съзнавам чудесно, че както в ню ейдж културата, така и в алтернативната археология са замесени безподобни тъпотии, но според мен с тези две съвременни течения са свързани и открития, които биха могли да променят света към по-добро, ако бъдат разгледани сериозно. Освен това съм гледала много от сериите на „Космос“ и Карл Сейгън ми направи добро впечатление като човек и като учен, така че очаквах много от него. Очаквах наистина да предложи доказателства, които разбиват на пух и прах автентичността на познатите ми от детството мистериозни открития и странни находки. За съжаление книгата не съдържа нищо подобно, и е по-скоро скучна за четене.

Единствените мистерии, които Сейгън засяга са Лицето на Марс, житните кръгове, отвличанията от извънземни, хипнозата. За първото не е казано нищо, което да не е до болка познато — т.е. всичко са сенки, а първите снимки, на които се вижда мистериозното лице са просто некачествени. Автентично ли е лицето, или не, всъщност няма особено значение — от съвременните учени знаем, че на Марс има рядка атмосфера и дори вода, така че дали е имало живот на планетата ще се разбере със сигурност, едва когато науката напредне дотолкова, че да може да изпрати по-качествени апарати, или колонизатори на Червената планета. Не знам дали лицето е истинско — честно казано допускам и двете възможности, но не мога да не отбележа, че някои от аргументите, с които Сейгън развенчава този „мит“ са неуместни. Например аргументът, че зоната с марсианските „пирамиди“ и лицето е прекалено малка, и ако те съществуваха наистина, би трябвало да ги има и по други места на повърхността — замислете се — на колко места на Земната повърхност има Египетски пирамиди?!

Що се отнася до житните кръгове — разбира се, че има фалшификати — както тайни, така и явни — мисля, че съм виждала дори поръчкови рекламни послания в житата (на снимки в нета, не лично, естествено). Но има и кръгове, в центъра на които е отчитана слаба радиация, а самите стълбове на растенията не са смачкани или прекъснати, а само наклонени в определена посока (т.е. стеблата са деформирани, без да са пречупени) — те как са направени? Според мен житните кръгове са феномен, който лесно може да бъде наблюдаван и изследван от английското правителство, и е малко вероятно да се окаже, че са проектирани от извънземни. Но в крайна сметка, тук има някаква загадка, която остава умишлено нерешена.

За отвличанията от извънземни нямам много какво да кажа, защото аз самата винаги съм се чудила защо малките сиви изроди отвличат само американци(+ американски говеда). Тук авторът е абсолютно прав, но греши сериозно, когато слага под общ знаменател тази върховна глупост (отвличанията) с наблюденията на НЛО, които (горният коментиращ правилно е отбелязал) се наблюдават и са документирани под различна форма, от дълбока древност.

Истина е, че хипнозата е спорна практика, както и че човек може да си създаде фалшиви спомени, но това по никакъв начин не опровергава прераждането. Харесва ми това, че Карл Сейгън поставя в редиците на зловредните измамници и психиатрите — т.е. там, където им е мястото.:)

Общо взето това са мистериите, които книгата развенчава, но на мен това ми изглежда малко като стрелба по умиращ кон (или коне) — след като е толкова убеден в правотата си, професорът би могъл да избере някои по-предизвикателни цели и да ги разбие (ако може).

По-голямата част от книгата се занимава с някои екзистенциални човешки проблеми като това защо е необходимо да мислим скептично (да, Сейгън е абсолютно прав — определена доза скептицизъм е полезна, но да отричаш всичко нестандартно заради принципа, което повечето учени правят, е просто твърдоглавие), в какво се превръщат хората, ако суеверията се изпуснат от контрол — в ловци на вещици, както и това как науката е разбила мрака на Средновековието, за да изгради съвременния свят.

Главата със статистика, посветена на американското образование е забавна, но според мен обречена на заклеймяване от самите американци — мисля, че шансовете те да се превърнат във водеща в интелектуално отношение нация са нищожни (особено сега, като им цензурират и интернета;)).

По ирония най-смешната глава в книгата е „Градът на тъгата“. Според мен, именно тя доказва, че авторът защитава изгубена кауза — т.е. каузата, че науката е лесна за всеки и че интересът към нея може да бъде събуден, ако се вложат повече пари и усилия. Науката (доколкото схванах тук той включва основно математиката и физиката) не е лесна, още по-малко пък за всеки. Съдя за това от скромния си личен опит — познавам много хора, които пеят сносно или могат да нарисуват сравнително добре ваза с цветя, и съвсем малко, които могат бързо да ми кажат за колко време ще се напълни един басейн, ако водата се налива от две тръби с определена скорост и в същото време се излива от трета…

В заключение ще кажа, че макар че тази книга е насочена основно към американците, си има и своите добри моменти — понякога , когато авторът разглежда гоненията на вещици, принципите на скептичното мислене, приносът на някои учени за да стане светът такъв, какъвто е, той напомня за истински просветител и философ, но когато си позволява да критикува като вредни „Семейство Флинтстоун“(да, сериозно!), „Стар Трек“ и „Междузвездни войни“ ми прилича повече на професор Вучков.