Ян ван Хелсинг
Децата на новото хилядолетие (5) (Как децата медиуми променят света)

Глава 2
Ясновидката Сузане и животът й като медиум

Сузане е родена през 1960 г. и е най-голямото от трите деца, живеещи в малкото три хилядно село Баден-Вюртемберг. Двамата й родители са търговци, но от различни прослойки, което води до известни проблеми. Майката е възпитана в католически интернат и е дълбоко вярваща, дори ограничено вярваща със склонност към догмите, за разлика от бащата — по-скоро свободен по дух — който като всеки провинциален бизнесмен ходи всяка неделя на църква, но на въпроса на Сузане дали има Бог, веднъж отговорил: „Знаеш ли, ако наистина го има, няма да е зле да го видим в неделя. Но и да го няма, не е толкова лошо.“

Сузане е първото желано дете на родителите, което се ражда една година след сватбата. Всичко е планирано според католическия канон и цялото семейство тръпне в щастливо очакване.

За майката нещата не са толкова прости. Заради брака си тя попада в прослойка много под нейното ниво и в допълнение е тормозена от свекърва си. Цялата й бременност преминава в стрес. Първото дете трябвало да е момче, което изобщо не направило ситуацията по-розова.

Раждането е тежко, тъй като Сузане е в „седалищно положение“ и детето се ражда в „клинична смърт“, което усложнява ситуацията. Майката разказва, че изминали 40–50 минути преди дъщеря й да отвори очи. Сузане била посиняла; първо я потопили в студена вода, после в гореща, разтривали я, разтърсвали я и й правили изкуствено дишане. След толкова време тя вече би трябвало да е мъртва.

Благодарение на ясновидските си способности, години по-късно тя си припомня своето раждане и казва, че идването й на Земята било толкова страшно и чуждо, че помислила: „Щом всичко започва така, ще е по-добре да си ходя.“

Въпреки усложненията решила да остане при майка си.

Животът й като бебе не се отличава с нищо особено. Тя си спомня студа, защото по онова време семейството й живее в старо и зле отоплявано жилище. През цялата първа година спи в леглото на родителите си, което за нея е много приятно, но въпреки това продължава да усеща студа. Описва го като комбинация от студенината на майка си, която поради шока от раждането нямала истински контакт с нея, комбиниран със студа на къщата. Днес тя все още има проблеми с човешката студенина и студения климат. Знае причината, но нещата остават непроменени.

Първото странно нещо при Сузане е чистотата й — когато навършила 15 месеца тя повече не се нуждаела от памперси, — както и фактът, че можела да се изразява в ясни и свързани изречения. Майка й много добре помни случая, когато една сутрин малката влязла в спалнята и казала: „В момента, в който вляза при вас, вие ставате.“ (Изглежда, че това й е направило огромно впечатление, защото не може да го забрави до днес.) Забележете: на година и половина! Наистина е неочаквано. Повечето деца може би казват само: „Мамо, пиш!“ или нещо подобно.

Тъй като Сузане говори добре и не се цапа — което принципно се случва между втората и третата година — я третирали като тригодишна и я вземат навсякъде. Баща й я водел при бабите, а вечер я оставяли, защото можела да обясни на всеки от какво има нужда.

На мен лично ми се струва забавна реакцията на родителите към следващите деца, които за разлика от Сузане били „нормални“ за възрастта си: те имали усещането, че нещо изостават в развитието си, защото на година и половина не можели да говорят „гладко“. Тогава за пръв път осъзнали, че Сузане се развива прекалено бързо за възрастта си. Друга нейна странност е, че можела да чете преди да тръгне на училище. Никой не я бил учил!

Заради бързото й развитие сравнително рано й поверяват грижата за по-малките братчета, която тя приема с нетипична за годините си сериозност и дисциплина. Днес тя смята вродения си талант към езика за подарък, направен й още в люлката (по-точно казано, който сама си е направила), защото много бързо учи езици, говори без никакви проблеми пред публика и умее да се изразява добре.

Сузане вижда човешката аура още от малка. Описва я като светлина и живи, светещи цветове, ограждащи хората. Тя вижда чакрите, които по онова време нарича просто „колела от светлина“, аурата на животните и растенията и в началото мисли, че всички знаят това, което и тя. Чак на около пет, когато започва да разпитва какво означават цветовете, разбира, че това не е точно така. Иска да знае как се наричат цветните облаци около хората, какво мислят останалите…, дали не смятат розовата светлина около влюбените им съседи за много красива, но вместо разумни отговори получава забележки като: „Имаш доста богата фантазия…“ Понякога забелязва, че хората се плашат от думите й. Казаното от нея остава нечуто, нежелано и кара хората да реагират агресивно и да я отбягват.

Така постепенно разбира, че другите явно не виждат същото като нея. В разговора ни Сузане направи сравнението, че хората, които не са ясновидци, виждали черно-бяло, а тя самата — цветно. Поради неприятното отношение на другите, се научава или по-точно принуждава да не говори за тези неща. През младежките си години не среща нито едно дете като нея. В средата, в която живее, няма книги, които да обяснят ставащото.

Друга характерна черта, която я отличава, е, че обича да играе сама. Тя е най-тихото от всички деца — но никога не играе вкъщи, предпочита градината, бараката за инструменти или гората; и винаги е сама.

Така поне си мислели другите…

Тя обаче, не е съвсем сама. „Виждах починали деца“, каза ми тя. „Около мен винаги имаше починали деца, с които си говорехме. Езикът беше все едно да си помисля нещо, а те в отговор ми връщаха своите мисли. Чувах ги толкова силно, че все едно говорехме на глас.“

Откъде знае, че са мъртви? Тя не ги е познавала. Каза ми, че те се представяли с имена, например — „Аз съм Петер и съм починал.“

Сузане: „За мен това не беше нещо необичайно, нито проблем, Защото виждах, че смъртта не съществува в буквалния смисъл на думата, а е друга форма на явление. Виждах починалите, те говореха с мен, значи нямаше смърт, както я наричаха останалите, които не ги виждаха. В аурата на едно от починалите момчета имаше дупка около главата, вероятно беше преживял тежко произшествие, което не беше проблем нито за мен, нито за него. Той ми каза: «Това се случи при нещастния случай, когато починах.» Така и не разбрах какво е станало.“

Никога не съм се страхувала, макар да знаех, че смъртта е преход. Той не е нещо трагично, нали продължавах да виждам починалите, само че бяха с по-неясни очертания. Това ми направи силно впечатление.

Когато милият ми дядо почина на 80 години, бях много обидена, защото за мен това не беше така. Бях в дома на баба, когато отнесоха тялото му, и всички ми обясняваха, че той бил умрял, а аз им повтарях: „Не, само спи!“

Приближиха се кът тялото, а аз виждах дядо да седи отстрани на метър и нещо зад него. Беше обгърнат от златно-бяла светлина и успях да видя, че това беше той — дядо ми Руди.

По думите й мъртвите сякаш стоят зад тънка завеса, осветена отзад. Можело да се види очертанието на фигурата, ръцете, краката и главата; Сузане ясно съзира лицето на дядо си. Тя усеща „енергията“ му — нали всеки човек има свое специфично поле на присъствие. Сузане е убедена, че това е той, защото разговаряла и днес продължава да разговаря с него. Но за това след малко.

Всички останали били дълбоко наскърбени и плачели. Дядото й казал: „Аз не съм мъртъв, само тялото ти е мъртво, но това няма значение, защото ще продължавам да съм с теб. Когато имаш нужда, можеш да говориш с мен. Можеш да ме извикаш и аз ще дойда — дори е по-добре от преди, защото мога да дойда навсякъде.“

Тя каза още: „Знаех, че тялото е мъртво, но бях много сърдита, че не ме взеха на погребението. На всяка цена исках да разбера какво става с трупа, за какво е ковчегът…

По-късно ходех на гробището с леля си, която винаги садеше цветя, понякога плачеше, а аз й казвах, че само тялото на дядо е мъртво. Той винаги стоеше зад нея. Понякога слагаше ръка на рамото й, докато плачеше. Наистина изглеждаше глупаво.

Когато сядахме да ядем, успявах да я накарам да слага още едни прибори за него. Като дете упорито настоявах никой да не сяда на стола на Руди, защото той седи на него. И наистина беше там! На баба не й беше никак лесно… Заради мен тя слагаше масата не за двама, а за трима души. По-късно престана да го прави и каза, че дядо вече е на небето и нямал нужда от това. Той щял да продължи по пътя си, а ние по нашия.

Това не ме убеди особено, защото след това с Руди се разбирахме да се срещаме в бараката за инструменти, където разговаряхме часове наред.“

В разговорите си с него тя го пита дали наистина има „небе“, как да си го представи, какво става, когато човек почине…? Той й го обяснил като на дете: „Не, по-различно е от това, което си мислят хората. Има ангели и същества от светлина, както аз и баба ти сме ти казвали, но е по-различно. В момента и аз съм ангел и нямам тяло. Мога да те видя, да те почувствам и докато ме чуваш, мога да разговарям с теб. Мога да ти помагам, когато имаш нужда и винаги ще се отзова.“

Веднъж провира ръка през дядо си Руди и усеща приятна, топла енергия.

Сузане не се страхувала да ходи в гората и градината, защото винаги можела да извика „Дядо Руди, ела!“ и малко след това той наистина се явявал; заставал и до леглото й, където понякога имало и други същества, които ще срещнем по-късно.

В колибата със селските инструменти — стара, в стил „Сецесион“ — винаги е сама (от физична гледна точка). Освен с дядо й Руди там се среща с починалите деца. С тях почти не говори за духовни неща, а само играе. Имала и още другари в игрите: природните духове, наричани елфи, феи, гноми и джуджета, които хората без ясновидска дарба днес смятат за герои от приказките.

На три години Сузане получава от баба си (истинска градинарка) първата си градинска леха, в която отглежда репички и моркови. Там за първи път се среща с елфи. Те обикновено стояли зад някой храст и Сузане по-късно се научила да познава, че там „живее“ някой. Тя описва природните духове като 6-8-годишни деца, високи около 60–80 сантиметра, слаби, с фина структура, нежни лица и големи, несъразмерни прозрачни крила. Феите и елфите винаги излъчвали розово-лилава енергия, която пулсирала. Тя можела да познае дали става дума за починало дете или природен дух.

Понякога били по-високи от метър. Този тип същества са весели, тя танцувала с тях, а те пеели по прекрасен начин, който не била чувала досега. Не успяла да разбере откъде идват. Те просто искали да танцуват, да пеят и да са там.

„През зимата беше много по-трудно, защото не влизаха в къщи“, обясни тя. „Те не влизаха в къщата, освен ако спешно не се нуждаеха от нещо. Починалите деца също идваха с неохота, но все пак идваха.“

Когато станело време за ядене, баба й постъпвала много просто. Сузане играела с елфите и духовете на починалите деца и не искала да се прибира, за да яде, а баба й просто казвала да обясни на „приятелите“ си да дойдат отново на другия ден. И това помагало.

„Разделях се с приятелите си и те си отиваха. Не се отдалечаваха много, може би на няколко метра и изведнъж изчезваха — като сапунен мехур, който се пръсва.“

Това било нещо нормално за малката. Случвало се постоянно.

„По-късно баба ми разказваше приказки за джуджета и мандрагори и аз вече разбрах как се наричат. Донякъде те наистина изглеждаха така, както бяха нарисувани в книжките.“

Тя виждала и същества, които изглеждали като „джуджета“, но не били. Днес ги нарича земни същества — те приличат на скандинавските изображения на гноми: кожата им е с цвят на пръст, с разчорлени коси и неприлично държание. Понякога се блъскали в починалите деца, докато си играели, или искали да танцуват толкова дълго, докато всички останали грохнели. На височина били около 30–40 сантиметра.

Сузане ги виждала само като дете и никога по-късно — за разлика от феите и елфите.

Гномите правили много бели и за разлика от феите влизали в къщата, за да викат Сузане, когато им се играе. Веднъж един от тях блъснал баба й и тя разляла чая, друг път блъснали Сузане, докато ядяла супата си и станала пълна свинщина. Един вид: „Айде бе, не се ли наяде, че да играем!“ Гномите очевидно били много различни от феите и искали да ги забележат по техния начин.

Когато тръгвала на училище, нещата се влошавали, защото не й оставало време да се среща с феите и починалите си приятели. Приятели между децата в училище нямала. Разбирала се с тях, участвала в училищния живот, била е например, говорител на класа, но това не е точно приятелство. В контактите с другите много й помагало умението да чете мислите им, т.е. по естествен начин да научава какво искат още преди да са си отворили устата. Тя виждала, когато някой имал нужда от помощ. Виждала как някой се натъжава още преди това да е станало. Сузане има тази дарба и днес.

Знаела кога за нея е по-добре да остане или да си тръгне. По онова време не обръщала много внимание на човешката аура, защото се учила да се „вживява“ в позицията на другия. Разчитането на аурата за момента не било важно. Това станало чак когато е в пубертета.

Следва фаза, която е много болезнена за съзнанието й, защото не можела да „изключва“ виденията. До тогава е била със семейството си и децата от училище, но от един момент нататък се налага да пътува с обществения автобус, в който се возели всякакви хора.

Веднъж например видяла жена, която имала нещо черно и слузесто в областта на корема си; тя била тежко болна. Друг път видяла мъж, за който разбрала, че мами другите с пари. Научавала тези неща не само по аурата, а както казва, ги „знаела“ по принцип. По онова време не можела да се „изключва“. Виждала аурите, но не знаела как точно да ги интерпретира. Нямало кой да й каже. Като дете в крайна сметка не се интересувала толкова, какво означава това. За нея около хората просто имало красиви цветове, които се менели, когато настроението им се променяло.

Усещането към хората и ясновидските й способности се засилвали. „Всяка сутрин гледах хората в автобуса в състояние на лека умора. Не се чувствах много бодра, но виждах различни неща в хората. Веднъж попитах майка си дали жената не е болна — тя отрече. Няколко месеца по-късно я погребаха, беше починала от рак. Мъжът, който мамеше другите, години по-късно беше арестуван за злоупотреби — той работеше във финансовото ведомство.

Забелязах, че мога да виждам болестите, и анализирах всичко.

Спомням си още нещо, което ми беше направило впечатление: един чудесен следобед казах на баба си, че трябва да внесем цветята, защото ще има буря. Внезапно разбрах, че го знам без някой да ми го казва или да съм чула прогнозата за времето. Беше нещо като лъч информация, който премина през мен. Данните се оказваха верни. Трябва да кажа, че понякога не знаех дали е това или бяха собствените ми мисли. Понякога ми е трудно да ги различавам.

Способността ми да «предсказвам» толкова се усили, че с братята ми отивахме на дадено място на главната улица, защото знаех, че нещо ще се случи. Не знаех какво, но чувствах, че ще е нещо лошо. Винаги се оказвах права. Минути преди това ние заставахме там, а после ставаше катастрофа. Обикновено не беше нещо фатално и ние като деца искахме да гледаме.

Сякаш подслушвах телефонен разговор. По подобен начин получавам и информации от космоса.“

По време на пубертета дарбата й да вижда и да чувства се смесват. Сузане вече е решила да не изнервя присъстващите и се въздържа от изказвания — поне в повечето случаи. Говори с хората само когато знае нещо важно, но никога не казвала всичко. Повечето хора не й вярват.

„Много хора усещаха, че съм различна. Например шофьора на автобуса, с когото никога не съм разговаряла лично. Винаги, когато закъснявах и нямаше да мога да стигна до спирката, той ме изчакваше на нашата пряка. По-късно вече смятах това за нормално. Той не го правеше за никой друг. Винаги се усмихваше. Веднъж дори чака цели десет минути, защото бях болна, а братята ми забравиха да му кажат да не ме чака. Явно е имало нещо, което го е карало да постъпва така. Примерите са много. Веднъж един от учителите ме закара с колата си — въпреки че нямаше защо да го прави. Докато бях ученичка никога не съм имала проблеми с тях, а върху някои оказвах дори благотворно въздействие. Когато учителят влезеше, аз виждах как се чувства. Понякога питах защо са тъжни, защото го виждах в аурата им…

Естествено аз не съм терапевт и не говорех много, но ги карах да се чувстват по детски. Един поглед беше достатъчен.

Те усещаха, че съм по-различна от останалите деца на моята възраст и че съм по-голяма от тях. По време на уроците понякога задавах нетипични въпроси.“

В училище тя окончателно се убеждава, че останалите деца не умеят същите неща като нея и не знаят нищо за финия свят. Когато играят на народна топка в час по физическо, тя разбира кой ще се опита да я уцели и го избягвала. Способностите й помагат да има добри оценки. Тя знае кога учителите възнамеряват да дадат контролно и учи. След това отново си позволявала малко да помързелува.

Една от способностите, които развива по онова време, е умението с една част от съзнанието си да е в клас, а с друга — на друго място, например при безплътните си приятели.

Въпреки всичко училището е някак трудно за нея. От една страна осъзнава дарбите си и се учи да живее с тях; от друга иска да бъде „нормална“ като съучениците си. Опитва се да забрави способностите си, когато е заедно с останалите, но не успява. Има и друго: Сузане не знае какво да си говори с тях. Тягостно й е да дрънка празни приказки. Въпреки „странностите“ си тя винаги е в центъра на училищния живот и се оказва средищна точка на хора с проблеми — учители, ученици или непознати, които срещала в ежедневието си. Като цяло е добра ученичка, не амбициозна, но достатъчно добра, за да има отлични оценки. Тя твърди, че това по-скоро е подсъзнателно и цели нещо съвсем друго: „Когато се представях добре, учителите и родителите ми ме оставяха на мира. Всички бяха доволни и в останалото време можех да правя каквото си искам.“

Освен училището и игрите Сузане си спомня и църквата. Там се чувства приятно най-вече заради ангелите, които виждала по време на богослуженията. Често повтаря на баба си, че те не приличали на деца, както принципно ги рисували, а са много по-големи — по-скоро като Архангел Михаил, но тя само клатела глава пред дръзките приказки на хлапето. Сузане най-много харесвала службите с музика, защото тогава имало най-много ангели и същества от светлина, и то най-вече когато вместо обичайните песнопения се изпълнявали песни за Дева Мария. Те не звучали толкова светски, а са по-особени и предизвиквали в малката особени преживявания. Днес казва, че е ходила на църква само заради ангелите и тези песни. Според нея това било още по-хубаво от това да танцуваш с елфите.

Тя сметна за нужно да ми разкаже и още нещо. В селото починало дете на около 11 години, и от всяка къща трябвало да отиде по един член от семейството, за да се помоли на розовия венец. Родителите й били заети и изпратили нея, което й било неприятно, защото не харесвала начина, по който хората отивали в църквата, за да декламират набързо неща, в които не вярвали. След приключването на молитвата с учудване забелязала, че всички участници имали еднакво силна аура. Тези, които преди били с по-малко енергия, сега имали повече, а тези, които имали повече, имали по-малко.

Молитвата на розовия венец направила всички еднакви — тъжните малко по-весели, а веселите — малко по-добродушни: подобно на мантруването при индийците.

„Докато бях там се учудих, че свещеникът не е застанал на високия олтар, от който се излъчваше неописуемо силна енергия — виждах я как извира от земята, а стоеше на един друг, издигнат допълнително, от който не излизаше нищо.

В една друга малка поклонническа църква пък изобщо не се чувствах добре, дори изобщо не исках да влизам. В нея имаше много тъмни и зли същества и «не-умрели», т.е. мъртви, които не са достигнали светлината. Няколко часа след смъртта си дядо ми Руди се върна, обгърнат от златно-бяла светлина. По-късно тя стана дори още по-силна. Съществата в онази странна църква имаха мъглива сиво-зелена енергия, бяха коварни, злобни и демонични като от филм на ужасите. Не знам точно какво представляват демоните, но са ми говорили за дявола и по онова време аз ги нарекох дяволи. Във всеки случай наистина бяха зли и нямаха покой.

За разлика от другите не заминали духове на починали хора тези имаха ужасни физиономии. Понякога виждах само разкривени гримаси, понякога хибриди между животни и хора с опашки и праисторически крила на влечуги, въпреки че не съм сигурна дали това не беше плод на фантазията ми, което ги рисуваше по този начин. Във всеки случай те бяха там! Понякога се представяха като нормални хора, внезапно очертанията им се размазваха и отново се появяваха физиономиите им. Бяха мъже, жени и деца.

Виждала съм ги да надвисват над хора — и то над лоши хора. При алкохолиците например съм забелязала, че аурата не покрива изцяло физическото тяло, а е изпълнена с пукнатини, дупки и вдлъбнатини и увисва надолу. Те я влачат след себе си като някакъв мръсен чувал.

Виждала съм съществата да надвисват и над злобни побойници, както и над наркомани, които стават агресивни. Тогава съществата се закачат за чакрите им, енергийните точки.“

По онова време Сузане естествено не знае думата чакра. Тя ги нарича колела от светлина или светлинни точки, които всички хора имат, но при всеки светят с различна сила. Тя вижда линии в аурите (меридиани), връзките между чакрите и меридианите, акупунктурните точки и емоционалните травми. Вижда талантите и особените дарби, които хората не използват. Знае например дали даден човек има музикален талант и насочвала вниманието му към него.

„Виждах, когато някой се смее само външно и се прави на весел, въпреки че наскоро е починал баща му.“

Сузане чувства кога някой учител иска да се прибере вкъщи и преподава само по задължение. Често пъти не знаела какво го потиска, но било ясно, че е така.

Нека се върнем на тъмните същества в църквата:

„Те сякаш бяха сенки, дочувах ехидни смехове и започнах да се задушавам. Опитаха се да ме манипулират, да ме уловят и по някакъв начин да ме използват за целите си.

Ще ги сравня със съществата от светлина, за да е по-ясно. Когато в стаята присъства ангел или същество от светлина, е приятно и човек изпитва чувство на радост и любов, като приятно посещение, което не се натрапва, а подкрепя присъстващите.

От своя страна тъмните същества винаги искат нещо, човек се чувства преследван. Днес бих казала, че в църквата искаха да ме изсмучат. Беше страшничко. Знаех, че нищо не може да ми се случи, защото бях призовала дядо Руди и моя ангел-хранител, които бяха край мен, но въпреки това се страхувах.

За ангела-хранител разбрах от католическото си образование. Тогава и сега винаги съм го виждала в синя светлина, но той няма крила, както и всички останали, за които знам. Когато беше при мен, го молех да се завърти, но крила нямаше — може би само защото не исках да си го представям по този начин. Той винаги е бил с мен, дори когато бях бебе, но никога не е играл ролята на учител, както дядо ми Руди, по-скоро беше нещо като «пазач».

Когато се наложи да вляза в гадната църква, извиках ангела си, чието име по онова време още не знаех, после дядо си и духовете на починалите деца, които ме оградиха. Получи се нещо като защитна стена и тъмните същества не успяха да ме доближат.

Години по-късно разбрах, че в църквата са отслужвали черни меси. Аз лично го вярвам, заради това, което преживях там.“

Няколко години по-късно умира баба й, при която прекарвала повечето от времето си и това оставя дълбок отпечатък в живота й. Тя е единствената, която приема Сузане с всичките й странности — дори когато смята разказите за невидимите й приятели за детски фантазии. Сузане изживява период на самота, от която я спасява спортът и така навлиза в професионалната сфера. За известно време това й действа като приземяване.

Тя каза:

„Години по-късно, когато бях пълнолетна, отидох на състезание по лека атлетика; два дена преди това ми съобщиха, че ще претърпя злополука. Въпреки това аз застанах на старта, но предсказанието се сбъдна. Може би съм искала да видя, дали мога да го избегна.“

Въпреки връзката й с ангела-пазител и дядо й Руди, Сузане преживява кризи, защото не може свободно да проявява дарбите си. Често се пита какво трябва да направи, когато види, че някой скоро ще почине, че е влюбен, че му предстои печалба от тотото, или че жена му ще го напусне. Какъв е смисълът да знае, че някой човек не е добронамерен и мами другите, след като няма на кого да каже? Нямало и кой да я учи да работи с талантите си, за да избегне малко или повече хаоса в живота си. Тя с удоволствие би ги използвала за доброто на другите, но нямала ни най-малка представа как. Много по-късно се досеща да се обърне към дядо си.

Сузане си спомня, че на около 8 години казала на майка си, че като порасне ще помага на хората — например като психотерапевт. На майка й това й се сторило странно, защото никой от семейството и роднините нямал подобна професия.

Идеята остава нереализирана, още повече, че родителите й настояват да получи икономическо образование. Тя го направила само, за да им угоди.

Осъзнаването, че аурата се казва „аура“, че е „ясновидка“, а не луда, идва на около 17 години, когато започва да страда от кожни обриви. Днес тя ги нарича сигнал на душата за неспособността й да се справя със себе си и със своите чувства. Тя разбира това много по-късно и по онова време отива на лекар, който три години подред й предписва медикаменти, в следствие на които уврежда черния си дроб, а обривите се влошават дори повече. Заради нарушения в имунната система тя става алергична, понася все по-малко храни и се налага да премине на вегетарианска храна. Лекарствата нарушават хормоналната й дейност, в отговор на което лекуващият лекар й „предписва“ хормонални инжекции, но това още повече влошава състоянието й. Здравето й е разклатено дотолкова, че се налага да се откаже от кариерата си в леката атлетика. (По онова време Сузане се състезава за националния отбор.)

Оказва се в блатото на школската медицина, която систематично уврежда тялото й и я прави все по-болна и по-болна. Омъжва се на 20 години, но за съжаление отново не може да говори за способностите си. Мъжът й поне имал отношението на баба й, която не я упреквала в нищо.

Заради силно нарушената хормонална дейност, лекарите я съветват да не ражда деца. Въпреки предпазните мерки, Сузане забременява и се изправя пред дилемата дали да не направи аборт. Две лекарски комисии дават мнението си, че детето по всяка вероятност ще се роди с тежки увреждания. Мъжът й не я подкрепя и я оставя да реши сама. Тя много иска да има дете, но лекарите я убеждават и тя се прибира вкъщи с назначена дата. Сузане е на дъното — от една страна, обича съпруга си, с който са вземали всички предпазни мерки, а от друга — иска да задържи детето и вече не знае кое е правилно и кое не.

В тази тежка ситуация се явява починалата й баба, която се материализира пред очите й. Сузане твърди, че въздухът започнал да блещука, а баба й (със същите дрехи и прическа, с които я помнела) се усмихвала насреща й, седнала в люлеещия се стол и казала: „Имаш нужда от помощ и аз съм тук.“ Със спокоен тон я уверила, че детето сто процента ще бъде здраво и трябва да го роди, защото душата му настоява това да стане. Независимо от всичко тя щяла да бъде неотклонно до нея през следващите 2–3 години, но не повече, защото имала други „задачи“ в отвъдното. Днес Сузане знаеше, че баба й отново се е инкарнирала на Земята.

Възползвайки се от ситуацията, тя й задава редица въпроси, измъчвали я през годините, за които най-сетне получава отговор. Баба й говорила за дарбата на Сузане, енергийното поле около живите същества, значението му и обяснила как да помага на другите.

Тя попитала дали може да я пипне, което баба й потвърдила със смях, и протегнала ръка към нея. Сузане ми каза, че усещането било странно — тя усетила нещо като мравучкане и чувство на топлота и силна любов. След това я попитала защо се явила пред нея като възрастна. „За да не те изплаша“, отвърнала баба й.

От любопитство Сузане поискала да узнае как изглежда в действителност. Секунда по-късно пред очите й се появил облак от енергия с различни цветове, светъл и сияен, който нараснал и станал по-голям от стаята. Баба й казала: „Аз вече съм почти като ангел, но в различна форма. Много от това, което като дете съм ти разказвала за небето е вярно, но не е съвсем точно.

Смърт в буквалния смисъл не съществува. Ние само напускаме тялото си и се връщаме към нашия източник. Едва тогава разбираме кои сме всъщност. Ние сме същества от светлина, които умишлено се потапяме в дуалистичното измерение на материята, в човешкото тяло. Създадени сме от светлина и отново се връщаме в източника — в «светлината». Само тялото изпитва страх и паника да умре. Душата или духът ни помнят кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. Всяка вечер си лягаш със съзнанието, че ще се събудиш на сутринта. Смъртта не е по-различно от това да си легнеш и да се събудиш в друго измерение.“

Преди да се разделят те се разбрали как ще общуват в бъдеще. Духът на баба й казал, че няма да може всеки път да се материализира и ще остава „невидим“, но при нужда винаги ще е с нея.

После я посъветвал да изучи различни видове медитация и да практикува упражненията, които още като дете е правила „без да иска“, да ги усъвършенства, за да напуска тялото си и да се среща с други духовни помощници, които ще я подкрепят и учат.

Казала още, че детето е много важно за нея и ще е важен учител за земния й живот — че ще я промени като жена и майка, че ще я свърже с материята и развие емоционално.

Окуражена от своето преживяване осем месеца по-късно детето идва на бял свят. Раждането е тежко — Сузане изпада в клинична смърт. Описа го по следния начин: „Имах чувството, че съм се хванала за ръба на леден блок и всеки момент ще падна. Обхвана ме чувство на страх и паника и направих всичко възможно да се вкопча по-здраво. Това продължи, докато силите ми се изчерпаха и се пуснах. В този момент се откъснах от тялото си. Мислех, че ще пропадна надолу, но вместо това полетях на една страна. За момент видях тялото си отвисоко, от тавана на стаята. Погледнах се и видях, че съм аз. Това продължи няколко мига и след това се изгубих. Летях на една страна и след това попаднах в тунел. Той беше абсолютно кръгъл и приличаше на въртяща се спираловидна дъга. Сякаш стъпих на подвижна лента на около половин метър от пода й и изправена, продължих да летя навътре. Докато това траеше, видях досегашния си живот. Имаше сцени как като същество от светлина избирам родителите си, в чието семейство да се родя и видях причините за това. Избрах майка си, защото беше изпълнена с любов и носеше със себе си много страни на земния живот — обноски, традиции, култура, изкуство, морал, яснота. Избрах баща си, защото винаги се е борил и винаги се е противопоставял на нормите с много интуиция и правота. Той например беше един от първите хора в Германия, който приемаше в дома си чернокожи студенти. Избрах го, защото с морала си и чувството си за справедливост винаги е приемал хората и давал добър пример.

Докато правех това, около мен имаше много същества от светлина. Те бяха синкави и знаех, че това е моето семейство от души, т.е. група от души, към която принадлежах — истинското ми семейство. Ние имаме семейство тук, на Земята, но и в отвъдното, където е дори по-голямо. Възможно е в тукашния ни живот някой от семейството на душите да бъде наш баща, преди да е бил наш племенник, а още преди това — наша съпруга. Но има и други варианти. Ако например дядо ни почине, той може да реши да не се преражда веднага на Земята, а да бъде наш духовен спътник. Понякога някои от душите не се инкарнират дълго време, за да ни съпътстват през целия ни живот. Понякога е обратното и ние ставаме спътници на други души.

С помощта на духовното си семейство избрах настоящите си родители, които щяха да са катализатор за нещата, които ще върша на Земята. Те щяха да ми помогнат да изградя свой светоглед, т.е. общ план за земния си живот, за трудностите, с които ще се справям и за етапите, които трябва да преодолея, за да постигна целта на живота си. Присъстваха и други души, с които се «уговорихме» да се срещнем на Земята. Една щеше да е мой приятел, друга — мой съпруг, трета — най-големият ми конкурент и четвърта: враг. Всички избират, за да получат специфичния за това опит.

След това видях акта на създаването ми, усетих чувствата на родителите си и се шмугнах. Още тогава знаех, че няма да е лесно, но ще ме обичат. Влязох в тялото на майка си в момента, когато двете аури, двете енергийни полета се свързаха.

След това видях раждането си, детските си години, училището и живота ми до момента, в който напуснах тялото си. Още веднъж преживях щастливите мигове, видях кога не съм постъпвала правилно и не съм била искрена, кога заради егото си съм пренебрегнала истината и любовта. Грешките, които бях допускала заради темперамента, радостта от нещо или убежденията си, бяха като задънена улица, от която трябваше да се връщам. Беше ми тежко да наблюдавам случаите, в които не можех да взема решение и в които не съм направила нищо, въпреки, че съм можела. Почувствах се зле. Ясно виждах, че няма кой да ме съди или упреква, а че винаги сама съм си отговорна. Видях коя съм всъщност, колко от мен е част от егото, колко от чувствата принадлежат на Сузане, каква част е на интелекта ми, какво съм научила на Земята и какви изпити още ми предстоят. Беше нещо като ретроспекция, връщане на съзнанието и чувствата.

Докато се случваше това, чувах прекрасна музика, много тиха, но въздействаща и с високи тонове. В края на тунела, който според мен бе може би сто метра, имаше светлина — и колкото повече приближавах до края, разбирах, че там са дядо и баба и починалите деца, с които си играех като малка, все повече усещах топлината и любовта, с която те ме очакваха. Беше невероятно, исках да отида на всяка цена.

След това чух — вече бях преминала средата на тунела — глас, който ми каза: «Какво искаш? Искаш ли да стигнеш до края, където те очаква безкрайна любов и всички твои познати, или искаш да се върнеш?»

Без изобщо да се колебая за миг спонтанно помислих, че искам да видя детето си. В същата секунда получих неприятен шамар и анестезиоложката ме върна обратно.“

Разтърсена от преживяването си, Сузане започва да чете много езотерична литература, да се учи и да прави разлика кое е вярно и кое не, питайки духовния си спътник кое от написаното не отговаря на истината…

Поощрена от прочетеното, тя се опитва да намери хора, които да й помогнат да развие способностите си. Опитва се да участва в семинари, но все не успява. Или няма място за нея, или се записва, но ръководителят внезапно се разболява… Малко по-малко разбира, че няма да мине по този път и отново се обръща за помощ към отвъдния свят.

Решението й моментално дава резултат; пред нея се явява непознато същество от светлина, което се представя по име и заявява, че е духовен лечител, който ще й помага.

То е във формата на индианска лечителка (въпреки че съществата от светлина са безформени). Духът започва да учи Сузане как да разчита аурите на хората, които са край нея. Например:

„Виж, петното на това място означава нарушена функция на черния дроб, а тази неравност в периферията — наскоро преживяно психическо страдание. Този пък пие прекалено много заради емоционален проблем, което се вижда по сянката и замърсеността в областта на сърцето. Виж добре. А сега изпрати енергия към мястото, в случая трябва да е виолетова. Сега се взри вътре в тялото. Виж какво чувства, вземи го обратно и пробвай нещо друго…“

По-късно тя се среща с друг учител от духовния свят, който я учи на медитация. След това за пръв път посещава обикновен курс по медитация, но не постига нищо. Вижда същества от светлина, застанали до участниците, но начина на обучение се оказва напълно неподходящ за нея — с всички се случва нещо, но не и с нея самата.

Едно от съществата, което присъства на семинара, идва при нея и й казва: „Ти си на прав път, продължавай, но избери твоя собствена форма на медитация.“

В крайна сметка Сузане избира това, което е правила като малка — излиза в природата, сяда на някой камък или близо до течаща вода и се слива с природата. Тя се проектира в една водна молекула и по този начин пътува по реката и стига морето.

Практиката реактивира качество, което е имала като дете — да прониква в другите хора. Например мислела за баща си и го виждала с дълга брада и кожено наметало в Шотландия. Или проектирала пред себе си някой познат, който внезапно се оказвал облечен като кардинал в Рим. Сузане ми каза, че не трябва да си представяме, че човекът е изглеждал по същия начин в другия си живот — например както баща й днес. Тя виждала как хората променяли външността си. Описа го като филм, в който човек гледа себе си, а в един момент зрителят става друг.

Сузане вижда предишните животи на хората (преди настоящата инкарнация), причините, заложени тогава и последствията в сегашния им живот. За една своя приятелка каза например, че преди е била мъж, който е мамел жените, че иска да сключи брак с тях, за да се облагодетелства, а в сегашния си живот вече се била омъжвала и развеждала три пъти.

Тя вижда своите прераждания и знае кой от сегашните й познати е срещала в друг живот и забелязва, че периодите, за които се е интересувала в часовете по история са времето, в което е живяла тогава.

За себе си знае, че е била монахиня заедно със сегашната си майка, с която по онова време е имала конфликти за религиозните догми — какво може и какво не може… Те са се срещнали в този живот, от една страна, за да може майка й да й го припомни, а от друга — за да се научи да отделя зърното от плявата и да помогне на майка си да промени фалшивите представи.

С баща си била омъжена в друг свой живот и заради това днес се разбират чудесно. Сузане се взирала в братята и останалите членове на семейството си, за да установи откъде ги познава и какво ги свързва.

Веднъж тя среща възрастен мъж, болен от Паркинсон, и анализира болестта му на духовно ниво. Оказало се, че в един от предишните си животи е бил лихвар, от когото тя — като мъж с жена и деца — е взела заем. Мъжът съсипал семейството им, вследствие на което бащата се самоубива.

Сузане каза, че за себе си вече била разрешила тази история, но не могла да му предложи лечение (мъжът идва при нея като пациент). Нищо от това, което умеела, не помогнало. Просто не можело да се случи и той трябвало да разбере как са се чувствали хората, на които сам е причинил зло.

Това ясно й показало как някога на Земята (или на други планети) всичко се връща, заради човешкия опит и постъпките, които някога трябва/ще бъдат пречистени — като логично следствие от естествения закон за причина и следствие, за това, че каквото посеем, това ще пожънем.

След като Сузане напредва в обучението на духовните си спътници, тя в крайна сметка решава да се откаже от професията си на търговец и да изкара разрешително за лечителка. Три години по-късно започва да практикува и да приема пациенти.

Когато дойдел болен човек, тя изследвала аурата му и ако видела дупки или тъмни петна, ги затваряла с полагане на ръка или мисловно, произвеждала светлина с различни цветове и в много от случаите човекът оздравявал. Духовната лечителка показала на Сузане как да възстановява първоначалния вид, цвят и структура на аурата. Тя комбинира това с хомеопатия и една техника, която днес се нарича „ребъртинг“ и помага на хората да се освободят от блокиращи програми от предишни животи.

Тя работи и с животни, тъй като още като дете можела телепатично да общува с тях. Веднъж при нея идва ветеринар, който не знае от какво боледува кучето му. Сузане открива, че то е било ухапано от плъх, което довежда до отравяне на кръвта. Лекарят направил изследване и след като думите й се потвърждават, успява да излекува любимеца си по съответния начин.

Телепатичната връзка се оказала ползотворна и при собственото й куче. Когато идвало от градината и било жадно, то си представяло пълна купа с вода и Сузане приемала неговия сигнал.

Както при хората и в аурата на животните има тъмни петна и дупки; те също могат да бъдат лекувани като се затварят или изчистват. В друг случай, който тя добре помни, идва ветеринар, който трябвало да излекува някакъв кон, но не знаел какво му е и вече искал да го приспи. Конят кашлял, подсмърчал и ясно се виждало, че е болен. Сузане не разбирала от коне, но отишла до конюшнята.

Първото странно нещо, което изумило лекаря и санитаря който се грижел за коня, било, че тя безпрепятствено влязла при него, въпреки, че той бил известен с лошия си нрав — хапел и ритал и никога не давал да го доближат. Лекарят казал, че го е купил болен и че до момента освен него и санитаря никой не е успял да влезе при него. Той купувал болни коне, лекувал ги и после пак ги продавал, но в случая вече не знаел какво да прави.

Сузане погалила коня, извела го навън, взряла се в аурата му, а после казала: „Ако беше човек, щях да кажа, че има отравяне с тежки метали, по-точно с олово.“ Тя видяла тъмно петно и показала на лекаря къде се намира, а той видимо се учудил, защото там били бъбреците.

Предложила му да даде хомеопатичен препарат, благодарение на който след няколко седмици конят оздравял.

Учуден от „диагнозата“ и успешното лечение от „нищото“, здравомислещият лекар пожелал да разбере какво все пак се е случило и отишъл при предишния собственик. Попитал го къде е живял конят, а той отвърнал, че винаги е бил там, на ливадата, където го е видял. Това не обяснявало нищо и той разпитал други хора с коне. Най-накрая разбрал, че заради лошия си нрав последната половин година животното не пасяло на ливадата, а вечно било на едно парче земя зад магистралата, което обяснило натравянето с олово!

Сузане помага и на хора, приети в болница, съвместно с лекуващите им лекари, които са учудени от уменията й, но каза, че й е тежко, защото усещала много болка, страдание, грижа и болести. „Наистина прилича на изсмукване на енергия, защото нивото е ниско. Несъзнателно болните изцеждат моята енергия. След посещение в болница здравите хора се чувстват отпаднали. Болниците са учреждения за изсмукване на енергия. Там, където има повече, се влива там, където има по-малко.“

Днес Сузане избягва да живее близо до болници и старчески домове. По думите й в болниците имало много същества от финия свят — от светлина, но и „отрицателно настроени като демони“, а също и духове на починали, които не знаели, че вече не са на Земята и не били достигнали светлината. Било истинска джунгла от най-различни енергии, през които един ясновидец трябвало да си пробива път. Имало толкова различни емоции, че на нея наистина й било трудно да прекарва по-дълго време там.

„На гробищата е много по-добре“, каза ми тя. В сравнение с болница, гробището било много „по-спокойно“ място, понякога дори закриляно от енергията на молитвите или църквата. Там много рядко се виждали блуждаещи души.

Капищата, на които се отслужвали магии или черни меси, също я напрягали много. Според Сузане там съществата чакали хора, които да направят подобни ритуали и церемонии. Те се вкопчвали в тях и изсмуквали жизнената им енергия. Зависимостта можела да е толкова силна, че тъмните същества да започнат да манипулират хората или да се вселят в тях.

Тя виждала обсебени хора навсякъде, където има наркотици — твърди и леки — алкохол, лекарства или психофармацевтични средства: „Те разкъсват аурата, правят пукнатини, които улесняват достъпа на нисшите същества. Почти всички наркомани живеят с чужди енергии, които се изхранват с емоциите на «опиянението». Най-лошо е при хора, които са агресивни и злобни, защото към тях са се прикачили най-ужасните същества, които нерядко вземат надмощие. Някои от тях отиват в психиатрични клиники. Изобщо от опит мога да кажа, че по-голямата част от «лудите» са обсебени от чужди същества. При класическата шизофрения (раздвоението на личността) дори е възможно тялото да бъде управлявано от различни същества, вследствие на което човекът върши неща, които иначе никога не би направил.

Негативната енергия привлича негативните същества и те се опитват да изместят хората с дрога или алкохол. Немската поговорка гласи «Подобните неща се привличат».“

Сузане още веднъж подчерта, че е възможно към един човек да се залепят повече от едно същества. „Когато човек отиде на дискотека например, в която наркотиците се харчат като топъл хляб, има хиляди същества и към него могат да се залепят много от тях.“

Тя не знае дали има дявол или сатана. По нейно мнение съществуват по-силни или по-слаби отрицателни същества, които някога също са дошли от светлината. Тъй като са събрали много отрицателни емоции и агресия, те напълно са изгубили пътя към светлината. Според Сузане те са загубени и много самотни души и човек можел да се отърве от тях, защото в повечето случаи хората просто злоупотребявали с наркотици, алкохол и медикаменти. „Те са се впили в аурата като кърлежи и се хранят с жизнената енергия на засегнатия човек. Подобни хора не са точно обсебени, а по-скоро «заети», което означава, че части от личността, мислите, чувствата и действията им са манипулирани от тях. Ясно е, че такъв човек не върви по собствения си път и трябва да се освободи от външното влияние. Според мен е възможно да се говори на тези същества, да се молим за тях и да ги пратим в светлината. Понякога те си тръгват дори с удоволствие. Както много хора на тази Земя и в отвъдното има същества или, както ние ги наричаме «демони», които търсят, но просто са попаднали на крив път.

Тъй като повечето хора не го знаят, остават обсебени. Психиатричните клиники спокойно могат да бъдат закрити. Много от пациентите им дори не са обсебени, а имат медиумни способности, с които не могат да си служат.

Заради загубата на енергия от присъствието на тъмните същества, хората се чувстват перманентно отпаднали.“

При посещенията си Сузане често е виждала същества, които в ежедневието наричаме привидения. В повечето случаи това са духове на починали, които са живели в дома.

Веднъж в една къща се разлетели всякакви предмети — феномен, който наричаме полтъргайст. Оказало се обаче, че не става дума за тъмно същество, а за момче, което е починало след нещастен случай. Сузане установила, че майката била направила нещо като „мавзолей“ на сина си, сякаш той все още е жив. Кецовете му се подмятали наоколо, леглото било както тогава… и то след повече от година — сякаш не го пускала да си тръгне. Жената, която се обърнала към Сузане заради „проблем с полтъргайст“, била снахата на майката — най-чувствителната от всички в семейството, чието внимание момчето искало да привлече. Както се оказало по-късно, веднъж един от техните го видял на олтара на църквата, откъдето им махал с ръка. Той бил застанал на мястото, където приживе заставал. Душата искала да премине в светлината, но не можела да се откъсне от майката. Всеки ден тя отивала в стаята на сина си, където била поставила негова снимка, украсена с рози, палела свещи и просто не искала да приеме, че него го няма.

Сузане отишла в къщата и поговорила с майката, а след това и с душата на сина й. Той горещо я умолявал да му помогне да стигне до светлината. Тя го направила и „привидението“ изчезнало.

Веднъж Сузане посетила място, където било извършено групово самоубийство и ми каза, че всички души били все още там. Както в случая с момчето, тя поговорила с тях и с помощта на нейния ангел-хранител, успяла да ги откъсне от материята и да ги насочи по пътя към светлината.

Толкова за способностите й.

Днес, спомняйки детството си, тя каза, че би искала околните да са по-отворени за тези неща. Първата й дъщеря също има медиумни способности, които се проявяват със сънища, а не с ясновидство.

Преди две години Сузане разбрала, че се раждат нов тип деца: „Аурата на децата е друга. Ако преди можеше да се каже, че аурите и чакрите на хората си приличат, днес вече не е така. Много деца имат по-различна аура и по-развито съзнание. Ако ги питаш например има ли Бог, отговарят: «Бог е всичките души, които са в любовта.» Или нещо подобно. Това не са децата, които познаваме от последните поколения. Често те знаят кои са били в предишния си живот и могат да си спомнят живота в отвъдното. Те притежават яснота и знаят например коя храна им понася и коя не, какви дрехи да носят, какви цветове… Сами решават с кого да играят, избягват контакти с хора, които не харесват и са с една крачка по-директни и по-осъзнати от децата през последните десетилетия.

Много от тях са високо развити духовни същества, които се инкарнират в тази специална епоха на много обрати, за да са тук и да помагат активно.“

Сузане се опита да обясни промяната със следния пример: древните индийски изображения някога са говорили за 5 чакри, за 5 енергийни центъра. Хилядолетия по-късно изведнъж те стават седем. Днес обаче, се говори за общо 12 (без второстепенните чакри), от които Сузане вижда 10. Казано с други думи: нещо се случва на тази планета. Новите чакри се активират — отчасти от вътрешните процеси, отчасти от грандиозните енергийни промени в Слънчевата система. С увеличаването на честотата на трептенията е много по-лесно на надарените хора да развият и да активират останалите си чакри. Вероятно те винаги са били 12, но преди сме виждали само 5, след това 7 и т.н… (Ще се върнем на повишаването на трептенията в третата част на книгата.)

Естествено промените могат да бъдат видени и в аурата, защото ако едно напреднало същество се роди тук, на Земята, за да изпълни някакъв специален план, да пробуди ново съзнание за космическите взаимовръзки и за всички творения във Вселената, трябва да има различна аура. Подобни деца имат много по-силна защита, защото са притискани в училище, в обществото и от самия живот. Те имат по-развито съзнание и по-големи цели, отколкото досегашните деца. На Сузане не е убягнал и фактът, че на планетата се инкарнират души, които преди никога не са били на Земята.

Толкова за Сузане и преживяванията й като дете. Днес тя има три деца и щастлив брак. Заради тях — последното дойде на бял свят преди около половин година — за момента е прекратила лечителската си практика. Може би отново ще я възобнови след няколко години.

Както ще видим на следващите страници, много от децата имат сходни на нейните преживявания — било с духове на природата, било с ангели или тъмни същества. Ние ще се опитаме да проникнем още по-надълбоко, за да разберем какво се случва пред очите на всички ни, въпреки, че остава невидимо за нас.

Преди това бих искал да разкажа историята на британския медиум Пол Мик, чието детство е не по-малко интересно.

Британският медиум Пол Мик

Пол Мик е един от известните съвременни британски медиуми. В книгата си „Небето е само на една крачка от нас“ той описва, че е най-голямото от петте деца на обикновено работническо семейство от Южен Уелс и има дарбите си още от малък.

Още в ранна възраст Пол усеща силно влечение към музиката и често преживява феноменът да „чува музика“. Заради католическото си образование ходи всяка неделя на църква и слуша църковните песни, които с часове не могат да излязат от главата му и често си ги припява. При сутрешните училищни богослужения Пол вижда огромни ангели. Те не казват нищо, но винаги присъстват. За него е нормално да е ясновидец и мисли, че останалите деца също ги виждат. Те просто са там — мълчаливи, не смущават никого и никой не говори за тях — напълно логично, че не са тема на разговор.

Пол много обичал музиката и искал да свири, но заради бедността в семейството — баща му е миньор — това било невъзможно. Той е запленен от органиста на църквата и искал един ден да стане пианист. Много обичал да пее. Когато навършил девет години, имал възможност да се запише на уроци по цигулка, но се оказало, че не е толкова лесно. Родителите му се противопоставят, защото не могат да си позволят да ги плащат. Следобедът той се скрива в стаята, която дели с останалите си братя, и горко заплакал. В този момент пред него се явила жена, облечена в бяло, която му казала: „Успокой се, Пол, ти ще получиш инструмента на сърцето си! Бъди търпелив и помни, че пътят ти няма да е лек.“

Заниманията му с музика са предопределени. В началото пее в хора на неделното училище, по-късно получава първата си солова партия и скоро става известен млад солист. Когато излиза пред публика, чувства присъствието на дух, което му дава чувство на сигурност, топлота и любов.

Малко след привидението с бялата жена той се разболял тежко и почти не умрял от менингит. Когато санитарите влизат в стаята, той е полужив; спомня си как постоянно губи и идва в съзнание и как го откарват в болницата.

Изведнъж осъзнава, че е извън тялото си, той се отдалечава все повече от него и го вижда под себе си. Движи се през тунел, на чиито изход има ослепителна светлина. Наоколо се появяват сияйни и усмихнати лица и е обзет от безкрайно чувство на щастие и свобода. Времето сякаш е спряло. Внезапно чува глас, за който не може да каже дали идва отвън или отвътре: „Върни се, още не си изпълнил задачата си.“

Всичко става толкова бързо, че секунда след това той отново се събужда в тялото си.

Пол прекарва следващите седмици в инфекциозното отделение и през цялото време вижда духове на деца, които се смеят и играят, а над тях бдят други безплътни същества. Между тях е и жената в бяло, която му внушава чувство на сигурност и спокойствие. Един ден към нея се присъединява огромен, изрисуван индианец, за който по-късно разбира, че е негов духовен водач, съпровождал го през целия му живот. Всеки път, когато се появява, Пол изпада в нещо като трансов сън. Преди да заспи винаги вижда множество цветове, които той излъчва. Днес Пол твърди, че това е било лечебна енергия.

Той разказва на една от сестрите за индианеца, но тя не му обръща много внимание и мисли, че всичко е плод на детска фантазия. Пол за пръв път осъзнава, че останалите не виждат фините същества и решава повече да не говори за тях.

Докато лежи в болницата има видение как като тийнейджър свири на пиано. Вижда хора, които не познава. Когато веднъж индианският му приятел отново застава пред него, го пита какво означават сънищата му. Той отговаря, че Пол не трябва да се притеснява, че се подготвя за нов етап от живота си и след като оздравее, го очаква много работа и най-накрая ще получи пианото, което толкова горещо желае.

Когато става на дванайсет години, баща му преживява нервна криза и влиза в болница. Във вечерния здрач, а понякога в кухнята, младежът вижда възрастна жена, която излъчва любов и знае, че тя ги подкрепя в този труден момент. Няколко дена по-късно той разглежда семейния албум заедно с майка си и разпознава жената, която се оказва негова прабаба. Майка му много я е обичала. Докато му разказва за нея, Пол вижда как тя е сложила ръката си върху рамото й и майка му, която като че ли я усеща, започва да плаче.

За съжаление не можем да видим любимите ни хора в отвъдното, но те често са с нас и можем да почувстваме тяхната близост и топлота.

В училище Пол е самотен, въпреки че има много приятели, тъй като няма с кого да говори за преживяванията си. Музикалният му вкус се различава от този на съучениците му, които предпочитат най-вече поп, а той — класика. Пол никога не се забавлява истински, защото „зад кулисите“ на живота вижда страдание, а това го потиска.

Често съжалява за решението си да се върне от отвъдния свят, в който се озовава, докато боледува от менингит. Споменът е прекрасен, там е хармонично и хубаво. Животът на Земята му изглежда тежък, навсякъде вижда мизерия, болести, бедност и безработица. В училище често изпада в мечтания. В това състояние престава да чува гласа на учителя и потъва в собствения си вътрешен свят, където контактува с духовния свят.

Когато баща му излиза от болница, Пол забелязва, че не всичко е наред. За разлика от преди аурата му е тъмна и мътна. Според Пол това се дължи на лекарствата, които е вземал.

Иначе не се случва нищо интересно, той работи много, защото баща му още не е напълно оздравял.

Няколко месеца по-късно Пол за пръв път излиза като солист пред публика. Въпреки опасенията си се представя добре и е аплодиран. Докато е на сцената вижда приятелите си от духовния свят, които са около него и му се усмихват, обградени от многоцветни светлини.

В онзи момент вижда не само прабаба си, но и прадядо си, които дават да се разбере, че всичко ще мине добре. Понякога пред него се явяват и напълно непознати същества. Те са приятелски настроени и го напътстват.

Оттогава започва да получава информация за другите. В 95% от случаите правилно предсказва бременности и пола на децата, които предстои да се родят. Хората започват да се обръщат към него за съвет и приемат думите му насериозно. В повечето от случаите той не разбира какво е направил, защото е още дете, но очевидно помага на другите.

Една нощ му се явява индианецът-учител, който заявява, че ще има възможност да следва музика. Пол се радва, но изобщо не може да си представи как ще стане това. Духовният свят обаче, имал свой план.

Той продължава да пее в църковния хор, концертира като солист и свири на пиано в неделното училище. Харесва му да прекарва времето си в църквата, защото по време на богослужението вижда прекрасни цветове около пастора и желае и той като него да помага на хората.

Желанието му се сбъдва.

Бих искал да вмъкна една показателна случка от неговия живот: веднъж органистката на църквата се разболяла и повикали Пол от училище, за да я замести за някакво погребение. Той никога преди не бил свирил сам на орган и му е трудно да се справи с всичките регистри и педали; музиката била малко силна, от тръбите се чували странни звуци, отвън бушувала буря и на пастора наистина не му било лесно да надвика целия този шум. Въпреки това към края всичко си идва на мястото и гласът на свещеника започнал да се чува по-ясно. Интересното е друго: докато четял проповедта, а Пол се борел с регистрите, усетил как някой го потупал по рамото и казал през смях: „Е, никога не съм очаквал, че ще ме изпратят по този начин, но поне спряха да циврят.“ Той се обърнал и видял духа на покойника, в чест на който изпълнявал погребалната меса. Малко след това го съзрял зад свещеника, който говорел на присъстващите. Покойникът слушал внимателно. За Пол гледката била ужасна — мъртвият хем бил в ковчега, хем стоял зад свещеника и слушал!

Когато след погребението вдовицата го поканила с пастора на чай, както е типично за Уелс, Пол повторно видял духа — този път в собствената му къща. Той се усмихвал и отново изчезнал.

Няколко седмици след това пасторът отива на гости у тях. Те поговорили за малко странното погребение и се посмели. В този следобед пред Пол се явил непознат мъж, който бил облечен по същия начин като свещеника. Той си спомнил, че го е виждал и преди да седи зад него по време на служба. Мъжът казал: „Аз съм твоят приятел Ралф. Очаква ни много работа заедно.“

Както се оказва по-късно, Ралф бил духовният учител на Пол, но се открива пред него години след случката. Той търпеливо изчаква момчето да порасне.

На 14 години Пол Мик е заведен от своя приятелка в Spiritualist Church — призната във Великобритания църква, която се посещава от медиуми. Там за пръв път среща хора с неговите способности (в случая възрастни) и получава подкрепа. Те имат общи разбирания за финия свят и виждат индианския му водач и духовете на роднините му.

Богослужението започва с молитва, последвана от песен, след което се четат пасажи от Библията. След това един от медиумите излиза отпред, влиза в контакт с отвъдния свят и предава послания; друг път се провеждат сеанси по духовно лечение на болни. На тези срещи Пол вижда как от ръцете на лечителя, който обгръща болния човек, се излъчват различни цветове, а зад него или от двете му страни се появяват структури от светлина. По-късно започва да разпознава ангели и духовни водачи — на лечителя или на пострадалия.

Различни медиуми от Spiritualist Church предсказват бъдещето му и предават посланията на духовния му водач. Години наред той преживява криза на съвестта. От една страна добре познава живота след смъртта и прераждането, което „неговата“ католическа вяра отхвърля. От своя страна Spiritualist Church учи на всичко онова, в което той се е убедил през годините. В крайна сметка Пол решава да се присъедини към нея. Обучаван е за медиум и като младеж вече предава на питащите съобщения от починалите, ангелите и духовните им водачи.

Причина, която окончателно го кара да напусне католическата църква е фактът, че тя говорела за „небе“ и „живот след смъртта“, но не казвала нищо по-конкретно за него. (Това наистина е един от най-важните моменти в книгата. Коя световна религия, кое „свещено писание“ ни учи как изглежда отвъдния свят, мястото, от което идваме и където се завръщаме? Помислете върху това!)

Пол искал да „знае“ повече за духовния свят, но трябвало да се учи и на търпение. Учителите му подчертали, че всяко нещо се случва в определено време и трябва търпеливо да работи, най-вече над себе си.

Междувременно Пол следва оперно пеене в Лондон. Днес той твърди, че да се видят наистина красиви духовни същества е рядкост, тъй като повечето хора се самоблокират заради ограничената си представа към света и към Бога. Моментите, когато те се явявали, оградени от прекрасни цветове, били свързани с музиката. Според него това са духове на гениални музиканти и хора, живели някога на Земята, чието най-силно желание е да вдъхновяват и помагат за изпълнението на дадено музикално произведение. Между тях имало души, които той познавал по име. Те се привличали от музиката, която ги карала да проявят най-висшата си същност и да свържат духа с вдъхновението. Целта на музиката е да вълнува хората и да докосва сърцата, за да могат поне за момент да достигнат по-високо ниво на съзнание.

Пол не говорел за музиката, която съвременната младеж слушала, а за представленията в музикалните училища, оперите и Вагнеровите изпълнения в Байройт, в които той самият многократно участвал.

За човешката аура твърди, че всеки човек има магнетично поле около нея, което зависи от собствения му контрол и съответно може да бъде отворено или затворено. Мислите, настроенията и чувствата ни стават видими и влияят на аурата, която се променя постоянно.

Той започнал да се концентрира върху четенето на аури — при пазаруване, в училище, в парковете и спирките, виждал здравословното състояние на хората и узнавал най-личните им мисли. Преди това Пол смятал цветовете на аурата за нещо естествено и не им обръщал специално внимание. От работата му в Spiritualist Church и контактите с други ясновидци той най-накрая разбрал, че не е съвсем „нормален“ (и сляп с третото око) като другите хора, а може ясно да чувства и вижда.

За да се види ясно нечия аура, човекът трябва да е в релаксирано състояние, да не мисли за проблеми, а за красиви неща, защото това е естественото състояние на човешкия дух и така се открива неговият потенциал.

Веднъж, когато Пол бил поканен сред избран кръг медиуми, индианският му водач казал, че се наложило духовният свят здраво да поработи, за да може той да получи тази покана. Излиза, че съществата от отвъдното не само „мързелуват“ и се „шляят“ безцелно, но и работят, макар по различен начин.

Пол казал, че за един медиум е много неприятно да изпълнява работата си. Когато човек се отвори, за да получи информация, той се отваря за всякакви енергии. Това означава, че усеща депресиите и душевния дискомфорт със същата сила, както щастието и любовта, и съответно трябва да се научи да се пази от неприятни влияния. В противен случай няма да може дълго да е в услуга на духовния свят. Пол е обучаван от различни медиуми на Spiritualist Church, между които има и една жена с дълбок транс. Нейният основен духовен водач е арабин. Понякога духът на арабина се обръщал персонално към някой от учениците и разказвал какво му се е случило през последната седмица. Той никога не ги поставял в неудобно положение и споменавал само това, което реши и то по начин, който само засегнатият разбирал. Правел това, за да развие увереността им, че е наблизо и че те биха могли да разчитат на него, тъй като за духа няма нищо невъзможно.

Днес при сеансите на Пол стаята винаги е по-студена от обикновено. Когато някое духовно същество го приближи и аурата му се отвори, за да може то да проникне, температурата пада. Сякаш се отварят и затварят врати. Ако двамата останат свързани за дълго помежду си, температурата отново се покачва.

Какъв светоглед изгражда Пол в Spiritualist Church въз основа на работата си с духовния свят?

Членовете приемат, че Бог е всичко — той е във всичко, което съществува, той е универсален баща и майка; всяко творение е негово дете, което е част от него и постоянно е свързано с него.

Щом хората са божии деца, следователно всички са братя и сестри, а тяхната земна цел е да постигнат духовен напредък.

Ние сме придружавани от ангели, ангели-пазители, духовни водачи и други същества от светлина, за които се смята, че са пратеници на Бога и помагат на по-малките си братя и сестри. Чрез тях общуваме с духовния свят. Те ни посвещават едва ли не безгранично — ако искаме — в духовната мъдрост и истина, както и във всичко останало, което ни помага по пътя. От своя страна получават знанието си от още по-висши учители, а те — от други учители. Процесът на развитие е грандиозен — както тук, така и в отвъдното. По някакъв начин всички ние имаме нужда едни от други.

Душата е безсмъртна и надживява физическата смърт. Умира само обвивката. Една от основните задачи на Spiritualist Church е да утешава страдащите и да доказва, че душата продължава да живее на друго ниво. Средството за това са медиумите, които осъществяват контакт с духовете.

Личната отговорност е друг важен момент. Всеки сам е отговорен за абсолютно всичко, което извършва (мисли, чувства, действия, заблуждения, болести, злополуки…) — т.е. за целия си процес на обучение тук, на Земята. Никой свещеник не може да опрости чуждите грехове. Всеки го прави сам за себе си — нали е негово дело — със способността да се учи от грешките и неприятните ситуации. Човек сам може да си прости, но след това се очаква да стане по-разумен и по-отговорен.

Това същевременно означава, че Бог не наказва, а всичко се случва според Закона за причината и следствието. За съдбата ни не е отговорен нито Бог, нито дяволът. Все едно производителят на компютри да е виновен, че някой седи пред монитора и пише неграмотно писмо. Колкото повече вървим по духовния път, толкова повече осъзнаваме нашите мисли, чувства и постъпки, толкова повече се променяме и се хармонизираме.

Независимо къде се намираме и какво сме „започнали“ един ден пътят ни неминуемо ни изправя пред духовната еволюция, защото осъзнаваме, че освен материята има и друго. Развитието продължава и в духовния свят, т.е. в отвъдното, където сме водени от още по-еволюирали същества.

 

Музиката и духовният свят

Според Пол музиката и духовният свят вървят ръка за ръка. Ангелите винаги са рисувани с арфи или тромпети. В отвъдното има царства на музиката. Когато пее в неделния хор, той вижда как цялото помещение се изпълва с цветове. По-късно той ги обяснява с това, че музиката е трептение, трептението е цвят, а цветът е лечение. Следователно дадена музика може да има лечебно въздействие.

За да изкара парите, нужни му за следването в Лондон, вечер Пол свири на пиано в един хотелски бар. Там наблюдава хората и духовните им спътници. Понякога вижда съществата да се реят наоколо или да се трупат около някои от гостите. Те се чувстват добре и искат да са близо до своите земни приятели. Старите песни, които Пол изпълнява, пробуждат спомени и чувства. Музиката му свързва тукашния и отвъдния свят. Когато някой от гостите си пожелавал някоя песен, Пол вече знаел коя е, и я изпълнявал още преди да го помолят. И това наистина учудвало хората. Ако тя например била любимата песен на някой починал, винаги докато свирел, духът се появявал и заставал зад госта или близо до него, усмихвал се и също се наслаждавал на музиката. Според Пол подобни неща се предизвикват от чувствата на щастие. Той многократно виждал, че не само класическата музика свързва двата свята.

Докато работи като пианист забелязва, че алкохолът оставя ясни следи върху аурите на алкохолиците. Понякога вижда как при тежко пияни хора душата се отделя от тялото. Той вижда причините, които карат хората да вършат това, страданието им, самотата им и започва да изучава този аспект на живота.

Според него причините могат да са от този, както и от някой друг живот. Ако са от предишен живот, последствията са почти необратими. При подобни случаи единствената възможност е човек да осъзнае кой е, какво трябва да научи и да се опита да направи най-доброто, на което е способен. Той може само да приеме фактите и да учи⁽⁴⁾.

След завършването на музикалното си образование Пол дълги години работи едновременно като оперен певец и медиум. От всички случаи за спиритични сеанси, през които е минал, бих искал да разкажа само един, който включва в себе си много неща, важни за духовното ни развитие.

Освен частни, Пол провежда и открити сеанси.

Това означава, че медиумът застава пред публика, вижда духа на починалия, който се е явил, опитва се да определи на кой от присъстващите е близък и след това предава няколко (принципно) кратки съобщения. Починалите могат да бъдат разпознати по редица характерни особености: галени имена, предмети, които са фамилно наследство, особена случка в семейството, брак и т.н…

Един ден, по повод новия орган в Spiritualist Church се провежда подобен сеанс. Заради голямата дандания преди очакваното събитие църквата била препълнена с хора. Пол разбрал по израженията им какво си мислят повечето от тях: „Дали ще има някакво послание за мен?“

Нека го оставим сам да разкаже какво се е случило: „Отворих се за първата среща и съобщението беше потвърдено от присъстващия без никакво колебание. Цялото помещение беше изпълнено с много положително настроение. Успях да предам всички послания без проблем […] Смехът, когато се кажеше нещо смешно, се редуваше с хлипания — когато съобщях нещо разтърсващо или важно.

Демонстрацията беше към края си, когато внезапно видях светлина над главата на една жена, седнала далече от мен на последните редове. Реших това да е последното съобщение и се обърнах към нея. Съобщих й, че е дошъл баща й, казах името, датата му на раждане и описах как е изглеждал. Тя потвърди всичко. Продължих със съобщение за починалата й леля, живяла на морето, където жената като дете е ходила през ваканциите. Изглежда че думите ми я зарадваха и за пръв път лицето й се озари от усмивка. «Да, много обичах леля си и продължавам да си спомням прекрасните дни на брега на морето», каза тя.

Внезапно чух глас: «Кажи на майка ми, че съм тук и че намерих помощта, от която се нуждаех!» Беше глас на младо момиче; предадох думите й и попитах дали това има някакъв смисъл. Жената обаче, изведнъж промени настроението си, отрече и очевидно ядосана каза: «Нямам починала дъщеря!»

Разбрах, че нещо не е както трябва. Обърнах се към Ралф, моя духовен водач и го помолих за помощ. Моя ли беше грешката? Да не би да е станало късо съединение (така се нарича контактът, когато посланието на някой починал се кръстоса с нечие друго, предназначено за друг човек)? Пред мен се появи неясна женска фигура. Мислено се обърнах към нея и казах: «Коя си ти?», а тя отвърна: «Дъщеря й Диана.»

Отново се обърнах към жената от публиката: «Съжалявам, но виждам млада жена на около 21 години на име Диана. Убеден съм, че е вашата дъщеря, а ако греша, вероятно става дума за ваш много близък човек, защото ясно усещам връзка между майка и дъщеря.»

Жената се ядоса още повече и извика: «Млади човече, изглежда че сте не само бездарен, но и глух! Вече ви казах, че не съм имала дъщеря. Оставете ме най-накрая на мира!»

Усетих, че губя почва под краката си и не знаех как да постъпя. Хората в църквата бяха разколебани, всички погледи бяха обърнати към мен. Някои от приятелите ми, които присъстваха, шепнешком ме подканиха: «Стига, Под. Сигурно връзката е грешна, по-добре прекрати.» Знаех, че ми мислят доброто. Останалите присъстващи изглеждаха напълно объркани. Пред мен отново застана същото привидение; изглеждаше потънало в скръб. «Тя никога не ме е обичала, а сега вече не ме и познава. Никога повече няма да се опитвам да се свържа с нея. Нека само знае, че дълбоко съжалявам за всичко, което се случи и че я обичам!»

Бях съкрушен, през тялото ми преминаха тръпки. Искаше ми се да избягам, но… трябваше да сложа някаква точка.

Отново мислено се обърнах към нея и казах: «Ако тя наистина ти е майка, тогава ми помогни да го докажа!» Призовах небесните си «помощници» и горещо помолих да не ми отказват помощта си в тази трудна ситуация.

Пред духовните ми очи бързо се изреждаха кадри като на филм. Едновременно с това получих следната информация: «Скъпа госпожо», обърнах се отново нея, «моля, не ми се сърдете и позволете да кажа още няколко думи. Ако не можете да ги приемете или разберете, веднага ще спра. Пред мен стои млада жена на около 21 години, умряла вследствие на свръхдоза. Мисля, че е била наркоманка. Тя дълбоко съжалява за всичко, което ви е причинила. Казва се Диана, но твърди, че често сте я наричали Бъни. Споменава датата 27 септември и ви поднася цветя.»

Щях да продължа да говоря, но жената скочи и ме прекъсна: «Дъщеря ми ме крадеше и наркоманията й в крайна сметка разруши брака ми. След смъртта й имах нервна криза и ме приеха в психиатрия. От две години съм на постоянно лечение, между другото, и за да се справя със смъртта й. Нея вече я няма и не може да разруши живота ми!»

Това наистина дойде в повече. Разстроих се. Някои от посетителите започнаха да плачат от състрадание и към майката, и към дъщерята. След това дъщерята ме помоли да кажа, че не е откраднала чековата книжка, въпреки, че е можела. Майката щяла да я намери между страниците на книгата, поставена на перваза на прозореца в детската стая. Тя отново помоли за прошка и каза, че я обича и много се радва, че майка й отново е започнала да рисува.

Предадох това, а жената онемя. Само кимаше утвърдително, сякаш искаше да каже: «Ясно, разбирам.» След това се разплака.

Аз също едва сдържах сълзите си и дадох знак на един от помощниците да й помогне. Една възрастна двойка седна до нея и жената я прегърна. Остави я да се наплаче, плачът винаги има освобождаващо действие. Сълзите охлаждат горящата душа. Мъжът застана зад нея и положи ръце на раменете й.“^{(4, S. 222–228)}

След около една седмица същата жена се обадила на Пол Мик и благодарила за възможността да се помири с дъщеря си. Тя намерила чековата книжка на указаното място и я предала на Пол.

За мен това е изключително показателен пример за важността на контактите с отвъдния свят. В случая починалата сама ги е търсила.

А сега веднага ще преминем към историите на деца, които помнят предишния си живот. Бъдете сигурни, че думите им ще ви накарат не само да разсъждавате!