Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Публикация:

— „Ние, алтернативата“, бр. 3/2009 г.

— Владимир Колев, „Алхимия на една монета“, Еъргруп 2000

История

  1. — Добавяне

Във времето, в което живее, Шекспир е превъзнасян като великолепен актьор и нелош драматург. След смъртта си е позабравен за няколко десетилетия. Интересът към него се възражда постепенно. За да дойде времето, когато е обявен за най-великият драматург на всички времена. Да, ама обявят ли те за „бест“, почти веднага се появяват завистниците. В случая, това са професионални литератори. Които започват да говорят разни неща. Говорят ги вече близо четири столетия. И не спират. С годините, „разните неща“ стават все повече и повече…

 

Кой е всъщност Шекспир? — Ако искаме да демонстрираме пренебрежение, можем да кажем: Ами, син на касапин. Наследил занаята на баща си, макар да не го практикувал цял живот. Занимавал се и с още нещо. Бил актьор или нещо подобно… Напивал се често. След поредната запивка „като касапин в петък вечер“, взел, че умрял от препиване…

Казаното по-горе е безспорна истина.

Съществува и втори вариант. Уважителен. Драматург, който няма как да не класираш на първо място, въпреки разнообразната конкуренция на театралния пазар. С колоритен, авангарден за всички времена стил, ювелирно размесван с остри, пиперливи думички. Тези думички пък го приближават до говоримия език. Умеещ да предизвиква както усмивка, така и сгърчване на кожата на гърба от ужас. Философ и академик.

И това е безспорна истина.

Има и трети вариант. Без превъзнасяния и премълчавания. Наистина син на касапин, но с настройката, че не трябва да остане при сигурните пари, които този занаят дава. Вдига се, отива в Лондон и го „превзема“. Като други амбициозни писатели преди и след него — с талант. Създава собствен театър. В този театър, той е Бог и Цар. С великолепна усетливост към реакцията на публиката. Влиза в образа, като в собствена кожа. Притежава, развит във висша степен, талант да води зрителя за носа. И то така, че зрителят да мисли и казва: „Искам още!“ Остроумен и приятно злоуст. Женкар от класа. Пич! Умее да влиза не само в кожата на всеки персонаж. Умее да влиза и под кожата на важните персони, от които зависи развитието на кариерата му и процъфтяването на театъра, който ръководи. Да си приятел на Шекспир е чест и за интелигентните простосмъртни, и за персоните със синя кръв. Самата кралица Елизабет се прекланя пред таланта му, макар да приема пиесите му, стоейки на тръни.

Специално за женската аудитория. Активен мъж, определено хетеросексуален. Намеците във книги и филми, че се е заглеждал и по хубави мъже, просто не са истина. Приятно ексцентричен, забавен. Да му бъдеш любовница, макар и за месец, е нещо, което се помни до живот. Мъж с добро сърце. Явно, оставил доживотни спомени на доста свои съвременнички. Красиви съвременнички.

Няма да анализирам сюжети от негови пиеси. Няма да разказвам интересни истории, свързани с тяхното представяне. За това е писано доста.

Нека поговорим за второто раждане на Шекспир. След смъртта му. Земният му път приключва през 1616 г. В една година с друг литературен корифей — Сервантес. „Финалът“ е отразен в съответните тефтери — англичаните винаги са били педантични архивари.

Пиесите му се играят. Спорадично. Като правило, те не са в състояние да засенчват модерните пиеси на модерните автори след него. Просто ги има в общия каталог.

Знае се, че големите неща започват от дребни начинания. През 1770 г. се пенсионира един свещеник, Джеймс Уилмат. По време на примерната си служба, той се подвизава в името Божие в Burton on the H.E.A.T., на няколко километра от Strateford. Страдфорд пък се свързва с името на Шекспир. Та, преподобният Уилмат е човек умен, учен, с култура на високо ниво. Има си и слабост към две имена на хора, които безкрайно уважава: Уилям Шекспир и Франсис Бейкън.

Освободен от ангажиментите на професията, преподобният Уилмат започва да рови из архивите на околията, в която живее. И колкото повече рови, толкова по̀ не намира това, което търси. Каквато и да е материална следа от живота на почти боготворения Шекспир. В скоби ще вмъкна: както се приема от някои, че Омир е не конкретен автор, а събирателен образ, така може да се приеме, че и Шекспир е някаква фикция. Преподобният Уилмат добросъвестно анализира литературното наследство на Шекспир и започва да си задава някои логични въпроси. Как така, касапският син, лишен от системно образование, демонстрира в писанията си култура на високо ниво, която практически може да бъде придобита само в реномиран университет? Дали, зад името Шекспир не се крие някой умен човек, който, по различни съображения, просто не иска да се афишира със собственото име? Дали, този човек — прости Господи еретичната мисъл! — не е самият Франсис Бейкън? Преподобният Уилмат и без това дели любовта и преклонението си точно между тези две имена.

Отец Уилмат е толкова шокиран от логиката на собствените си разсъждения, че дава на късо. И тридесетина години си мълчи. Но, малко преди душата му да се пресели на небето, си отваря устата. За да продължим нататък, нека споменем кой е Франсис Бейкън? И с какво влиза в историята.

Енциклопедист. Основната му заслуга е, че систематизира по един полезен и рационален начин наличното научно познание до момента. Което, от времето на гръцките философи, е в доста „насипно“ състояние. Казано малко опростено, но разбираемо, Франсис Бейкън го подрежда по етажерки и лавички, в отделни кутийки с надписи. Изчиствайки посоките и направленията в науката, той позволява на учените след себе си да отсеят зърното от плявата, без да се лутат в лабиринтите на познанието, между полюсите на метафизиката и натурфилософията.

Бейкън има славата на най-учения мъж на своето време. Подтискащо ерудиран.

Колкото суперлативи могат да се сипят по негов адрес като учен, толкова неглеже се поставя той като човек. Кариерист, от тия, безскруполните. Когато е на 19 години, баща му умира. И се оказва, че синът е лишен от наследство, защото то е прибрано от чичо му. Последната мисъл, която може да се роди в главата на амбициозният млад мъж е, да вземе да се самоожалва и да отпусне ръце. Става адвокат, великолепен и ловък. Оглежда света около себе си с пресметливи очи. Съумява да стане протеже на фаворита на кралица Елизабет, графът на Есекс. Така влиза и в полезрението на самата кралица.

До тук — нормално начало на кариера за млад човек. Стандартна технология за утвърждаване в елитното общество, в която няма нищо осъдително. Но следва завръзка № 1. Последвана от доста подобни завръзки, които очертават един доста „кален“ характер.

След неприятностите около загубена поредна битка с ирландците, граф Есекс се лишава от височайшето благоволение. Коронованите глави обичат да протежират удачници. И губят интерес към тия, които не се справят с поставената задача. А започват да се държат ледено-студено, когато загубилите започнат да „произвеждат“ обяснения защо не са успели. Граф Есекс явно не е лишен от самочувствие. Освен другите си „активи“, е бил и любовник на кралицата. И вместо да сведе смирено глава, се опитва да шантажира Елизабет. Зле премерен ход! Вкаран е в панделата, а после осъден и убит. В процеса, предхождащ затвора, взема участие и ловкият млад юрист Бейкън. Без каквито и да е задръжки, той оплюва бившия си благодетел. По интелигентен, професионален начин, като перфектен юрист. За това получава астрономическата за времето си сума от 1200 лири. Но не и благоволението на коронованата. Тя не му се доверява. И с основание. Никой не вярва на предателите.

След смъртта на Елизабет, Бейкън започва „да се слага“ на доста посредствения й наследник Джеймс I. Резултатът е, че става Главен прокурор, а после и Лорд-канцлер. Изловен в далавери, е изритан и от стаите, и от коридорите на властта. Последните години от живота си прекарва в научни занимания. И в ходене по кръчми.

Би ли могъл Бейкън да бъде авторът, под името Шекспир?

Привържениците на тази теза, предлагат интересна интерпретация. Бейкън е всъщност Хамлет, незаконороден син на Елизабет. А граф Лестър, един от поредицата любовници на кралицата, е бащата. В литературния вариант на този сюжет, следите са преплетени, за да може пиесата да види бял свят. Неслучайно, кралските особи, като съсловие, не обичат „Хамлет“. Имат си корпоративна философия: коронованите са божествени по своята същност. А в тази сбъркана пиеса принцове и крале се ръчкат като пощурели. Да се роди такава пиеса в главата на касапския син — иди дойди. Ама, какво да прави Бейкън? В чиито жили, оказва се, също е текла кралска кръв? Ами, сменя фасадата! И слага друг надпис — Шекспир!

По късните изследвания обаче, недвусмислено доказват, че Шекспир не е фикция. А реално живял човек. Преподобният Уилмат, просто не е търсил както трябва. И където трябва!

В пиесите с автор Шекспир, Шекспир присъства като такъв, какъвто го описахме в реалистичния вариант. Макар че, в амалгамата Шекспир има и добавката Бейкън.

Моля, запомнете този факт!

Дали все пак, пиесите на Шекспир не са писани от някой „човек на Шекспир“?

Например от Кристофър Марлоу? Виден драматург, известен хомосексуалист. Мек и деликатен човек, както повечето истински хомосексуалисти. Творчеството на Шекспир някак си „ухае“ и на Марлоу. Двамата са лични приятели. Около името на Марлоу има завързана интрига, но проследяването й би ни отместило от релсите на основната тема за Шекспир.

Или може би, това е чаровната монахиня Ан Уотли, с която вездесъщият коцкар-драматург е имал отношения, докато е бил още седемнадесетгодишен? Една монахиня няма шанс да пробие на пренаселения литературен пазар. А ако отвътре й идва да каже нещо на света, защо да не го направи чрез името на мъжа, който й е взел акъла още на младини. Жените са склонни да попадат в доброволно робство на обожествяван мъж.

Истина е, че в шекспировото творчество има някакъв поляритет. Грубоватите изрази често се съчетават с някаква, почти женска деликатност. Шекспир „ухае“ и на Уотли.

Има аргументирани теории, според които, шекспировите пиеси са писани от: Даниел Дефо — основоположникът на модерния роман; Едуард де Вер, 17 граф на Оксфорд. Според други, пиесите могат да са писани от сътрапезниците от последната вечер — драматурзите Майкъл Драйтън и Бен Джонсън.

На Шекспир не може да му се отрече. Може да е умрял от препиване, ама го е направил с когото трябва. Умрял е в почетната компания на приятели-драматурзи, а не на касапи…

В еклектичното, според някои, творчество на Шекспир, се долавят безброй литературни „ухания“.

За да не си блъскаме главите с още имена и аргументи, нека погледнем под друг ъгъл на тази еклектичност.

Още по време на Възраждането, след появата на първите големи, утвърдени художници, се появява и една логична технология. Нека я онагледим с пример.

Вие усещате още от дете, че рисуването е вашето призвание. Просто не можете да се противопоставите на магнетизма му. Какво правите като първа крачка? — Отивате да чиракувате при някой известен художник. Получавате мижави джобни, майсторът ви хока, но и ви възлага задачи. Например, да изрисувате задницата на коня на Александър Македонски в битката при… Понеже не можете да уцелите всичко от първия път, той, ще не ще, ви дава акъл как да поправяте грешките си. Ще не ще, ви отваря на занаята.

Всички големи художници са имали своите художествени работилници, наречени батеги. В тях талантливи чираци са влагали труд и амбиция, защото също са искали да станат майстори в занаята.

А сега си представете, че сте Шекспир — талантлив актьор, с дарба и в писането на пиеси. Много можете, но не за всичко ви достига време. Пък и, честно казано, ви се иска да заделяте време и за себе си. И за многото влюбени жени край вас. И за простото мързелуване, което така лесно се маскира под елегантната и уважителна форма на съзерцанието.

От друга страна, добри приятели с вкус към литературата, често дават и добри съвети. Склонни са да работят в сътрудничество с вас. И нямат авторски претенции. За тях е достатъчно, че работят с вас и за вас.

Сложете си ръката на сърцето! Ако пиесата ще излезе с вашето име, какъв е смисълът да поддавате на разни скрупули?

Ако има вече утвърдена практична структура в художническото изкуство, наречена батега, защо да не създадете и драматическа батега? В която, с удоволствие ще работят талантливи помощници. Без да се засягат, че така строят замъка на вашето бъдещо безсмъртие.

Е, после, след години, пиесите ви ще бъдат охарактеризирани като еклектични. От тях ще се носят творческите „ухания“ на вашите приятели. Лошо няма! А пък литературните анализатори от следващите поколения да си блъскат главите имало ли го е Шекспир? И кой точно е бил той?…

Край