Братя Грим
Бременските градски музиканти

Братя Грим
Бременските градски музиканти ^[0]

Един човек имал магаре, което дълги години търпеливо носило пълни чували жито на мелницата. Но ето че силите му почнали да го напускат и то ставало все по-негодно за работа: тогава господарят намислил да се отърве от него.

Разбрало магарето, че нищо добро не го чака, та побягнало и се запътило към Бремен — надявало се, че там ще може да стане градски музикант. Вървяло що вървяло, зърнало едно ловджийско куче, което лежало край пътя и дишало с отворена уста, сякаш било капнало от тичане.

— Ех, Давчо, защо дишаш така тежко? — попитало магарето.

— Ох — отвърнало кучето, — защото остарях и от ден на ден отпадам все повече и повече, та не ме бива вече за лов. Господарят реши да ме убие и аз си плюх на петите. Но как ще си изкарвам хляба сега?

— Знаеш ли какво — рекло магарето, — аз отивам в Бремен и ще стана там градски музикант. Ела с мене и също подай заявление да те назначат в музиката. Аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш барабана.

Съгласило се кучето и двамата тръгнали заедно. Не минало дълго време, видели един котарак, който седял начумерено край пътя, сякаш град го е бил.

— Каква беда те е сполетяла, та си толкова кисел, стари Мустакане? — попитало магарето.

— Кой може да бъде весел, когато ножът опре на гърлото му? — отвърнал котаракът. — Остарях вече и зъбите ми отъпяха, та предпочитам да седя зад печката и да преда, вместо да ловя мишки. Но господарката реши да ме удави и аз офейках. Сега се чудя и мая къде да се дявам.

— Ела с нас в Бремен. Знам, че те бива за нощна музика и можеш да станеш там градски музикант.

Котаракът сметнал, че това е разумно, и тръгнал с тях.

Скоро тримата бегълци минали покрай един чифлик. На портата бил кацнал петел и викал, колкото му глас държи.

— Ще спукаш тъпанчетата на хората — рекло магарето. — Какво те е прихванало, та си се разкукуригал така?

— Пях на хубаво време — отвърнал петелът, — но утре е празник, ще дойдат гости и стопанката без капка жал в сърцето рече да свари супа от мене. Довечера ще ми отрежат главата, затова ще си дера гърлото, докато мога.

— Слушай, Червеноглавчо — рекло магарето, — я по-добре ела с нас в Бремен. Където и да отидеш, все ще е по-приятно, отколкото да умреш. Ти имаш хубав глас и ако дойдеш с нас, ще направим музика за чудо и приказ.

Допаднало това предложение на петела и четиримата поели дружно.

Но град Бремен бил далеко, не могли да стигнат там за един ден, та вечерта спрели в една гора да пренощуват. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, а котаракът и петелът се разположили на клоните, но петелът поразмислил и се изкачил чак на върха, дето за него било най-безопасно. Преди да заспи, поогледал се още веднъж на всички страни и му се сторило, че в далечината блещука огънче. Викнал на другарите си, че далеко оттук сигурно има къща, защото видял светлинка.

Магарето рекло:

— Ще трябва да станем и да отидем там, защото тук не е никак удобно.

Кучето пък добавило, че два-три кокала с малко месо добре ще му дойдат.

Дигнали се и тръгнали към светлинката, която бил зърнал петелът. Скоро тя заблещукала по-ясно и ставала все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне спрели пред ярко осветена разбойническа къща. Магарето, нали било най-високо, се приближило до един от прозорците и надникнало вътре.

— Какво видя, Сивчо? — попитал петелът.

— Какво видях ли? — отвърнало магарето. — Трапеза с хубаво ядене и пиене, около нея са насядали разбойници и сладко-сладко се гощават.

— Ето ти работа за нас — рекъл петелът.

— Ох, да бяхме ние вътре! — рекло магарето. Мислили, мислили животните какво да направят, та да изгонят разбойниците, и накрая намислили. Решили магарето да стъпи с предните си крака на прозореца, кучето да скочи на гърба на магарето, котаракът да се покатери върху кучето, а накрая петелът да подхвръкне и да кацне на главата на котарака. Щом се наредили един върху друг, почнали по даден знак дружно да пеят: магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал и петелът закукуригал. После разбили прозореца, стъклата звънко се разхвърчали и четиримата побратими се втурнали в стаята. Като се разнесла тази оглушителна врява, разбойниците помислили, че е влетял зъл дух, скочили от местата си и в безмерен страх се разбягали из гората.

Седнали четиримата побратими около трапезата, благодарни и на останалата храна, и яли така, като че занапред ги чака цял месец глад, та трябва да си подложат добре.

Заситили се четиримата музиканти, угасили свещите и потърсили място за спане — всеки според нрава и желанието си: магарето легнало на бунището, кучето зад вратата, котаракът на печката, пълна с топла пепел, а петелът кацнал на покрива. И тъй като били уморени от дългия път, скоро заспали.

Минало полунощ. Видели разбойниците отдалеко, че в къщата вече не свети и всичко изглежда мирно и тихо. И главатарят рекъл:

— Не биваше чак толкова да се плашим.

Изпратил едного да види какво става в къщата. Пратеникът заварил всичко мирно и тихо, влязъл в кухнята и рекъл да запали една свещ. Като видял очите на котарака, които светели като живи въглени, той доближил до тях клечка и се навел да подуха с уста, та да я запали по-лесно. Но котаракът не разбирал от шега, скокнал, зафучал, запръскал слюнки и му изподрал лицето. Разбойникът загубил ума и дума от страх и хукнал към вратата, но там скокнало кучето и го ухапало за крака. А като бягал през двора покрай бунището, магарето в добавка му дало един здрав ритник със задните си копита. Петелът пък, разбуден и разсънен от врявата, изкукуригал от покрива.

Тичал разбойникът с всички сили, върнал се при главатаря и рекъл:

— Олеле, в къщата се е настанила една отвратителна вещица: зафуча насреща ми и ми изподра лицето с дългите си нокти, пред вратата стоеше един мъж с нож в ръка и ме ръгна в краката, на двора пък лежеше някакво черно чудовище и ме удари с тежка бухалка, а горе на покрива стоеше съдията и викаше: „Дайте ми го тоя хайдук!“ И аз гледах да офейкам колкото се може по-бързо.

Оттогава разбойниците не посмели вече да прекрачат прага на къщата си. На четиримата бременски градски музиканти пък толкова им харесало, че дори не помислили да си вървят. А на пратеника на главатаря още му тракат зъбите от това, което разправи на другарите си.

Имало някога едно магаре, чийто господар го принуждавал дълги години да носи чували на мелницата, но накрая силите му започнали да го напускат и то с всеки изминал ден ставало все по-негодно за работа. Тогава господарят му намислил да се отърве от него, но магарето, като усетило, че нищо добро не го чака, избягало и поело по пътя за Бремен, където се надявало да се цани за градски музикант.

Като повървяло малко, видяло едно ловно куче, което лежало край пътя и тежко дишало, сякаш след дълго тичане.

— Кажи, Здраводръж, защо си така запъхтян? — попитало магарето.

— Ох! — казало кучето. — Аз съм вече стар, от ден на ден силите ми ме напускат и не ме бива за лов. И тъй като господарят ми щеше да нареди да ме убият, аз избягах. Но как сега ще си изкарвам прехраната?

— Слушай какво ще ти кажа — рекло магарето, — аз съм тръгнал за Бремен да стана градски музикант. Ти би могъл да дойдеш с мен и да се заемеш също с музика. Аз ще свиря на лютня, а ти можеш да биеш барабана.

Кучето се съгласило и те продължили заедно.

Не след дълго видели един котарак, който седял на пътя и изглеждал много отчаян.

— Какво ти се е случило, старче? — попитало магарето. — Изглеждаш доста разстроен!

— Бих искал да знам кой може да бъде весел, когато кожата му е в опасност? — отвърнал котаракът. — Сега, когато съм вече стар и зъбите ми са изхабени, и предпочитам да седя до печката и да мъркам, вместо да гоня мишки, господарката ми реши да ме удави. Затова избягах, но сега се чудя какво да правя и не знам какво ще стане с мен.

— Ела с нас в Бремен — предложило магарето — и стани градски музикант. Ти разбираш от серенади.

Идеята харесала на котарака и той тръгнал с тях.

След това тримата пътници минали край един двор, на чиято врата бил кацнал петел и пеел с цяло гърло.

— Твоите викове могат да проглушат ушите на всички — казало магарето. — Какво има?

— Аз предсказах хубаво време за Благовещение, та всички ризи да могат да бъдат изпрани и да изсъхнат, а сега в неделя сутринта идват гости и господарката е наредила на готвача да направи от мен супа, и тази вечер ще ми извият врата, затова кукуригам с цяло гърло, докато мога.

— Ти по-добре ела с нас, Петльо — рекло магарето. — Ние отиваме в Бремен. Това при всички случаи е по-добре, отколкото да умреш. Ти имаш силен глас и като пеем всички заедно, ще се получи много добър ефект.

Петелът се съгласил и четиримата продължили заедно.

Но град Бремен бил прекалено далече, за да се отиде там за един ден, и на свечеряване те стигнали до една гора, където решили да прекарат нощта. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, котаракът се покатерил между клоните, а петелът подхвръкнал на върха, където се чувствал в най-голяма безопасност. Преди да заспи, той се огледал на всички страни и забелязал да блещука някаква светлинка в далечината. Той извикал на спътниците си, че сигурно наблизо има къща, защото се вижда светлина, а магарето рекло:

— По-добре да станем и да отидем там, защото тук не сме се настанили много удобно.

Кучето се размечтало, че няколко кокала, не съвсем оглозгани, биха му дошли добре. Всички се запътили по посока на светлината, която се уголемявала и сияела все по-ярко, и накрая ги довела пред една разбойническа къща, цялата осветена. Магарето, като най-високо, се приближило до прозореца и надникнало вътре.

— Е, какво виждаш? — попитало кучето.

— Какво виждам ли? — отвърнало магарето. — Виждам богато наредена маса с ястия и напитки и разбойници, седнали около нея, които добре се гощават.

— Това би ни дошло много добре — казал петелът.

— Да, наистина, да можеше ние да сме там — казало магарето.

Те започнали да обсъждат как да изкарат разбойниците от къщата и накрая измислили план. Магарето трябвало да постави предните си крака на перваза на прозореца, кучето да се качи на гърба на магарето, котаракът върху кучето и накрая петелът да подхвръкне и да кацне върху котешката глава. Когато това било направено, по даден знак всички започнали да изпълняват своята музика. Магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал, а петелът закукуригал. После нахлули в стаята, като изпочупили всички стъкла на прозореца. При този ужасен шум разбойниците хукнали да бягат. Помислили, че това е някакъв таласъм, и избягали в гората, обезумели от ужас. Тогава четиримата другари седнали около трапезата, спокойно се заели с останалото ядене и се гощавали така, сякаш преди туй цял месец били гладували. Когато свършили, те изгасили свещите и всеки си потърсил място за спане според нрава и обичая си. Магарето си легнало отвън на бунището, кучето зад вратата, котаракът на огнището при топлата пепел, а петелът се настанил на тавана. И понеже всички били изморени от дългото пътуване, не след дълго дълбоко заспали.

Като наближило полунощ и разбойниците видели отдалече, че там вече не свети и всичко изглежда спокойно, главатарят им казал, че по негово мнение са побягнали без причина и наредил на един от тях да отиде да разузнае. Един от разбойниците отишъл и като видял, че всичко е спокойно, влязъл в кухнята да запали свещ и понеже помислил ярко светещите очи на котарака за горещи въглени, поднесъл една клечка към тях да я запали. Но котаракът не разбирал от шега и се хвърлил към лицето му, като фучал и драскал. Той изревал от ужас и хукнал да бяга през задната врата, но кучето, което лежало там, го нападнало и го ухапало по крака, а както бягал през двора покрай бунището, магарето му стоварило един хубав ритник със задния си крак, а петелът, който се бил събудил от шума и се чувствал съвсем бодър, изкрещял: „Кукуригу-у-у!“

Разбойникът се върнал с най-голяма бързина при главатаря си и казал:

— Олеле! В къщата има една ужасна вещица, усетих дъха й и дългите й нокти по лицето си, до вратата стои човек, който ме наръга с нож в крака, в двора пък се намира едно черно привидение, което ме удари с дървената си сопа, а горе на покрива седи съдията, който изкрещя: „Доведете тук престъпника!“. Така че аз избягах оттам колкото се може по-бързо.

Оттогава разбойниците не посмели повече да припарят до тази къща, а четиримата бременски градски музиканти се чувствали толкова добре на това място, че останали да живеят там.

Илюстрация: Уолтър Крейн