Серия
Братята Брансън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gentleman Insists, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 64 гласа)
Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джоан Хол. Най-желаният мъж

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1994

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0243–3


Първа глава

Откъдето и да я погледнеше човек, бе зашеметяваща! Още никой не бе забелязал идването на Ханк Бренсън и той се възползва от възможността да огледа непознатата от малкото фоайе на елегантната къща. Усилието си струваше. Тя бе висока около метър и шейсет и пет, слаба, но приятно закръглена, без характерната болезнена слабост за вечно пазещите диета. Свежата й кожа ярко контрастираше на буйната блестяща тъмнокестенява коса. Бе облечена небрежно-елегантно, в модерните за сезона цветове — златист копринен панталон и зелена блуза. Широкият виолетов колан подчертаваше тънката й талия, а сандалите в същия цвят откриваха стройните глезени. А когато вървеше… Ханк преглътна. Тялото й се движеше с плавна грация, която събуждаше видения за горещи тъмни нощи и още по-горещи сатенени чаршафи…

Изведнъж той се почувства неудобно. Остави на пода бутилката скъпо вино, което бе донесъл, и свали коженото си яке. Движението му привлече вниманието на друга, по-млада жена от веселата група. Той я позна и се усмихна, а тя се отдели от компанията и се насочи към жената, която досега бе наблюдавал. Едва сега Ханк забеляза колко си приличат.

Сестри ли бяха? Двете си шепнеха, свели глави една към друга и приликата им бе очевидна. Все пак имаше и разлики. Макар и повече от красива, по-младата имаше прекалено енергичен вид, който издаваше деветнайсетте й години, докато другата излъчваше не само главозамайваща красота, но и изтънчена самоуверена зрялост. Ханк познаваше по-младата — Меган Сийтън, която миналата есен беше назначил за своя секретарка. Тя бе споменала, че има сестра, две години по-голяма от нея, която е вече омъжена, със седеммесечна дъщеря. Възможно ли бе жената, от която се възхищаваше, да е сестрата на Меган?

При тази мисъл сърцето му се сви. Непознатата се обърна към него с лъчезарна усмивка. Със сигурност бе сестра на Меган. Но къде тогава беше домакинята, тяхната майка?

Докато двете сестри се приближаваха към него, Ханк плъзна поглед по лицата на гостите. Очите му се спряха върху възрастна дама, разположена на стол с висока облегалка. Бе невъзможно да не забележи приликата с по-младите жени. Тя беше около петдесетгодишна, макар че не можеше да е сигурен заради непреходната красота на правилните й черти и гладката кожа.

Отначало Ханк не изпадна във възторг от това събиране. Нямаше обаче никакви планове за Великден, а и сърце не му даваше да откаже милата покана на Меган, така че се съгласи да го прекара със семейството й в тяхната къща в покрайнините на Филаделфия. Представяше си, че цялата фамилия ще се събере около украсената с пролетни цветя трапеза, със задължителната кошничка боядисани яйца и ще хапва свински печен бут или може би агнешко с джоджен. Във всички случаи не бе очаквал, че когато достолепният иконом му отвори вратата, ще попадне в такава изискана обстановка. Още по-малко си бе представял тълпата добре облечени гости около дългата маса и двамата сервитьори в бяло, които сервираха щедри порции деликатеси. А най-малко бе очаквал, че ще срещне такава жена, и ще изпита странно, опияняващо чувство при вида й.

И колкото повече тя се приближаваше, толкова по-силно ставаше то. Когато погледът му срещна блестящите й светлокафяви очи, сладка болка прониза гърдите му. В този миг го обзе смътно предчувствие за това, което Меган щеше да му каже.

— Христос воскресе, Ханк — поздрави го момичето с топла усмивка. — Радвам се, че реши да дойдеш — погледна дяволито към спътницата си и се поправи: — Радваме се, че дойде. Запознай се с майка ми, Лора Сийтън. Майко, това е моят началник, Ханк Бренсън.

— Приятно ми е, господин Бренсън. Христос воскресе.

Ханк видя протегнатата изящна ръка и я стисна. Чу приветствието и отговори. По-късно нямаше да си спомня нито дума. Бе обзет от някакво въодушевление, пулсиращо в цялото му същество, чуваше само ликуващи химни, кънтящи в главата му. Майката на Меган! Неговото предчувствие не го бе излъгало. Красавицата не бе омъжената сестра, майка на седеммесечно бебе. Това бе Лора Сийтън, майката на Меган! А от Меган той знаеше, че е вдовица.

Въпреки че прекара целия ден като насън, картини от него изплуваха с кристална яснота в паметта му, когато вечерта се върна в изведнъж вледеняващо празния си ергенски апартамент. Спомняше си как двамата съвсем непринудено минаха на „ти“, как й подари виното, а тя с усмивка го прие, как потрепери от близостта на тялото й, когато минаваше покрай нея… Чу отново мелодичния глас, когато Лора го представяше на другите гости, и разпозна далечен отзвук от него в гласа на сестрата на Меган, която — макар и красива, бледнееше в сравнение с майка си. А споменът за запознанството му с възрастната жена, която отначало бе взел за майка на Меган, а се оказа майката на Лора, го накара да се усмихне…

В съзнанието му се редуваха картини от приятното прекарване. Докато се събличаше, Ханк ги разгледа всичките, вкуси ги с повече наслада, отколкото възхитителните ястия. Празничната трапеза включваше и печен бут, и агнешко с джоджен. Беше украсена с цветя и малки кошнички с артистично изрисувани яйца. Но най-приятния от спомените запази за мига, в който се пъхна в леглото.

Лора… Ханк повтори наум името й и трепна от образа, който изплува пред очите му. Тя бе изумителна! Не си спомняше какво е говорил с другите присъстващи, но можеше да повтори всяка дума, разменена с Лора през краткото време, през което бе до нея…

— Много мило от ваша страна, че поканихте един напълно непознат човек като мен във вашия дом на този традиционно семеен празник — бе казал той, изненадан от усещането за топлина, когато ръкавът на сакото му докосна рамото й.

— Меган ми каза, че ще бъдете сам — отговори тя и наклони глава да го погледне. — Никой не бива да е сам на празник.

В този момент по тялото му се разля топлината. Изведнъж осъзна, че му е трудно да диша. Дали заради симпатията в гласа й, или заради струящата от красивите и очи светлина? А може би заради леката извивка на устните, когато му се усмихваше? Ханк не знаеше.

Изпитваше само странното опияняващо чувство, което вече го изгаряше.

— Много дълго съм бил сам, Лора — изрече той, борейки се с желанието да охлади този огън, като притисне изтръпналите си устни към нейните.

Настойчивият му поглед сигурно бе издал желанието, защото Лора нервно облиза устни. Дали и тя бе изпитала същото чувство, питаше се сега Ханк в тишината на тъмната си спалня, като възкресяваше разговора, външно светски любезен, а всъщност — само прикритие за взаимното им привличане. Бе сигурен, че и тя е почувствала това привличане и още го усеща. Ханк се обърна неспокойно в леглото. Като всеки млад мъж, и той бе изпитвал влечение към една или друга жена, но никога не бе завладяван от толкова силна и умопомрачителна страст. Опита се да намери някакво разумно обяснение. В съзнанието му отново изплува образът й, толкова ясен и точен, че сякаш сам по себе си беше обяснение. Ханк започна мислено да го изучава.

Гладният му поглед бавно се плъзна от стройните глезени към дългата плавна извивка на бедрата, продължи към пристегнатата талия и се спря на твърдите закръглени гърди. Устата му пресъхна и ръцете се разтрепериха от представата как би ги почувствал под дланите си… Откъсна поглед от гърдите и го отмести към лицето. Носът й бе тънък, скулите — високи, а брадичката — леко издадена напред. Очите й излъчваха интелигентност и скрита чувственост, докато устните… Господи, какво не би дал, за да опита вкуса им!

Той простена. Стреснат от задушаващото желание, изгарящо тялото му, рязко отвори очи. Изведнъж осъзна, че сърцето му препуска диво, тялото трепери и целият е облян в пот. Никога досега не бе изпитвал такова силно желание! В момента, в който я видя, пожела да я притежава. И желаеше да я има тук и сега!

Когато пулсът му започна да се успокоява, а мислите се проясниха, Ханк си обеща, че рано или късно Лора ще бъде негова. Сега вече имаше цел! Опита да си спомни всичко, което знае за нея. Усилията му бяха възнаградени.

Оказа се, че знае повече, отколкото бе предполагал.

Малко след като беше назначил Меган, тя спомена нещо в смисъл, че работата му като проектант и професията на майка й като специалист по вътрешно оформление биха се допълвали. След като той успя да види отблизо резултата в собствения й дом, Ханк бе сигурен, че Лора наистина е талантлива.

Специалист по вътрешно оформление… Ами да! От въодушевление отвори очи. Струваше си новата типова къща, която вече бе построена, да бъде обзаведена професионално. Първо, цената й щеше да нарасне неимоверно и щеше да има доста клиенти, които биха пожелали да я купят. И второ, това би му дало благоприличен повод да потърси Лора. С усмивка ма задоволство Ханк реши да й се обади и да уговори делова среща. Убеден, че тази идея е по-добра от един по-откровен подход, затвори очи и продължи да се рови в спомените си.

За съжаление те бяха обвити от някаква мъгла. Не се сещаше за нищо друго, освен че Меган има две години по-голяма сестра, омъжена и с едно дете. Ханк се намръщи от усилието да се съсредоточи. Внезапно в паметта му проблесна нещо — Меган бе споменала, че баща й е починал, когато е била тригодишна, и е оставил майка й вдовица едва на двайсет и три години.

Ако това беше вярно, значи майката бе с двайсет години по-възрастна от Меган — което пък означаваше, че сега Лора е на трийсет и девет — с три години по-възрастна от него. А след като я бе огледал дискретно, можеше да се закълне, че е поне с петнайсет години по-млада!

— По дяволите! — той се изправи в леглото и се разсмя. Лора Сийтън определено не отговаряше на представата на средностатистическия гражданин за баба!

 

 

— Лора Сийтън отбеляза още един съкрушителен успех със своите празнични приеми — оповести звънливо Меган, докато изсипваше съдържанието на пепелника в голям найлонов плик.

Сестра й Брук, която събираше чашите от разхвърляната маса, се изправи и, сякаш бе чакала да й подадат репликата, продължи възторжения репортаж:

— След като щастливо преялите гости с нежелание си тръгнаха, бяха чути да пеят по пътя хвалебствени химни в чест на страхотната домакиня.

От другия край на стаята, където връщаше мебелите на местата им, Лора удостои кикотещите се момичета с унищожителен поглед.

— Да, мамо, беше страхотна!

— Наистина бе страхотна — провикна се Меган. — Всички така казват.

Всички ли? Лора се зае да бърше ниската масичка. А дали в тези всички се включваше определен мъж? Против волята образът му изплува пред очите й. Тя рязко тръсна глава, но вместо да изчезне, видението се усмихна по същия спиращ дъха начин, както по-рано мъжът от плът и кръв.

„Махни се!“, заповяда тя наум. Ала образът на Ханк Бренсън не изчезна.

Лора прехапа устни, за да не изстене, и опита да се освободи от него, като се съсредоточи в подреждането на теменужките в тумбестата вазичка. След миг нов взрив от смях привлече вниманието й и образът започна да избледнява. Лора въздъхна с облекчение и се обърна към дъщерите си.

— Да не пиете нещо? — попита тя подозрително.

— Можеш ли да допуснеш такова нещо? — обиди се Меган.

— Да!

— Нищо не може да се скрие от майка ни — разсмя се Брук. — Покажи й бутилката, Меган.

С дяволита усмивка Меган хвана тясното гърло на тъмна стъклена бутилка и я вдигна високо като трофей.

— Със съжаление мога да съобщя, че в бутилката, която Ханк ти донесе, имаше останало по-малко от една чаша вино. Бих казала, че моят шеф има отличен и много скъп вкус. По десетобалната система бих му дала десет… Или дори единайсет.

— По десетобалната система — отбеляза Брук — бих дала на твоя господин Бренсън двайсет, а може би — двайсет и пет.

— Най-малко — съгласи се Меган. — Докато е на работа, Ханк е намусен, нетърпелив и недоволен, но понякога е направо неотразим!

Образът на Ханк отново изплува в съзнанието на Лора. Възбудените гласове на момичетата останаха някъде далеч, а в ушите й зазвуча неговият дълбок, леко дрезгав глас. Какво й бе казал? Колкото и да се опитваше, си спомняше само няколко фрази — най-вече тези, които съдържаха името й. А как произнасяше нейното име! Споменът за чувствената му интонация я накара да потрепери.

— Господин Бренсън не говори много — каза Брук. — Винаги ли е толкова мълчалив?

Лора отново насочи вниманието си към разговора, който сякаш бе продължение на собствените й мисли. Този път обаче образът в съзнанието й не изчезна.

— През повечето време — засмя се Меган — той наистина няма нужда да говори много. Достатъчен е „погледът“, както го наричат всички в службата. Искам да кажа, че като те погледне с тези кехлибарени очи, може да те накара да се почувстваш или като най-долната твар, или като най-върховната жена.

Треперенето на Лора се засили. Прие обясненията на Меган без капка съмнение, защото си спомни как погледът му бе въздействал на нея самата. Очите на образа в съзнанието й сякаш проблеснаха дяволито. Тя продължи да работи механично. Каза си, че очевидният магнетизъм на Ханк Бренсън й е само любопитен, и се предаде пред необичайното, но непреодолимо желание да разгледа неизчезващия му образ.

Бе стояла до него и можеше да прецени, че е висок около метър и осемдесет и пет, а по мускулестото му тяло няма нито един излишен грам. Сакото на стилния му, но не много официален костюм подчертаваше широките рамене, а под него се виждаше риза от фин памук. Тънък колан опасваше кръст му над тесните стройни бедра. Кожените обувки бяха лъснати до блясък, което веднага й направи добро впечатление.

На пръв поглед косата му не й хареса — бе светлокестенява, златиста по краищата, но макар цветът да бе приятен, Ханк я носеше малко по-дълга, отколкото бе модерно в момента. Вятърът беше поразрошил меките кичури. Сега Лора промени мнението си и реши, че леко небрежният вид му отива. Това бе мъж, който не се страхува от своята индивидуалност. Чертите му бяха мъжествени — изразени скули, прав нос, ъгловата брадичка, твърди устни. Но най-силно привличаха вниманието очите му.

Очите на Ханк Бренсън я преследваха навсякъде!

Тя потисна треперенето и се заслуша в разговора на дъщерите си, за да отпъди видението.

— Аз бях очарована! — задъхваше се Брук. — Не можах да откъсна поглед от него. Сигурна съм, че макар да не говореше много, нищо не пропусна.

Лора въздъхна. Трябваше да слуша хвалебствия за мъжа, за когото току-що бе решила да не мисли. Меган се престори на потресена:

— Брук Ан Сийтън Тобиас! Ти си омъжена жена! Не ти се полага вече да обръщаш внимание на мъжете.

— Меган Мари Сийтън, аз съм омъжена, но не съм ненормална. А една нормална жена трябва да е в кома, за да не забележи такъв привлекателен мъж като Ханк Бренсън!

— Да, Ханк е много сладък — въздъхна Меган замечтано. — Струва ми се, че съм влюбена в него.

Лора бе склонна да се съгласи с началото на изказването на Меган, но примигна объркано от драматичното заключение.

— Отново ли? — разсмя се Брук. — А какво стана с прелестния студент по медицина, по който беше луда миналата година?

„Взе ми думите от устата“, помисли Лора кисело.

— О, той още е момче. Ханк обаче е мой тип — зрял, вълнуващ, секси…

— О, я се осъзнай! — възкликна Брук и отново избухна в смях. — Този зрял, вълнуващ и сексапилен мъж не е от твоята възрастова категория. Ами че той може да ни бъде баща!

Наистина ли? Лора се намръщи, неприятно изненадана от вълнението, с което чакаше отговора на дъщеря си.

— Скъпа моя побъркана сестро — започна Меган с тон на превъзходство, — случайно знам, че Ханк е на трийсет и шест години.

Значи три години по-млад от мен, помисли Лора.

— Поправи ме, ако греша — продължи Мег, — но доколкото мога да смятам, когато ти си се родила, той е бил едва петнайсетгодишен и не е можел да ти бъде баща.

Така е, съгласи се Лора наум.

— Което значи, че е седемнайсет години по-възрастен от теб, значи може да бъде твой баща и е стар като за теб.

Браво! Логиката на Брук бе необорима.

Хваната натясно, Мег отново се зае с изхвърлянето на боклука в найлоновия плик. Мяташе изпепеляващи погледи към сестра си и очевидно мозъкът й прегряваше от усилие да измисли подобаващ отговор. Най-после очите й проблеснаха победоносно:

— Твоите доводи не се приемат, защото няма възрастови граници за любовта!

— Майко!

Разбира се, Лора знаеше, че ще се стигне до това. Още от първия им истински спор, когато бяха съвсем малки, дъщерите й винаги се бяха обръщали към нея като към последна инстанция. Тя никога не бе възразявала срещу това. Напротив, беше й приятно, че имат доверие в обективността на оценките й. Но тази вечер, неуверена поради собствените си мисли за обекта на техния спор, би предпочела да стои настрана. Потисна желанието да се оправдае с болката, която започваше да пулсира в слепоочията й, овладя се и попита спокойно:

— За какво е тази врява до Бога?

Брук усети лекия упрек.

— Извинявай — въздъхна тя. — Но тази твоя дъщеря е по-голямо наказание от моето бебе.

Лора се запъти към момичетата. Мина й през ума, че сякаш пресича демаркационна линия между чисто подредената част на стаята в единия край и безпорядъка в другия. Винаги ставаше така. Колкото пъти дъщерите й се захванеха да правят нещо заедно, все намираха за какво да се сдърпат. В крайна сметка свършваха работа, но това им отнемаше два пъти повече време, отколкото ако тя самата се заемеше с нея. Това като правило не я ядосваше, но тази вечер бе изключение… И всичко — заради обекта на спора, заради някакъв си Ханк Бренсън!

Този мъж я бе разтърсил от първия миг, в който вдигна поглед и го видя в полутъмното фоайе. Сега последното нещо, което искаше, бе да се забърква в разговор с двете си дъщери за него, особено след признанието на Меган. Трябваше да се справи с противоречивите си чувства!

Всъщност дъщерите й не знаеха, че е чула разговора им.

— Е, каква е ябълката на раздора този път?

— Меган е невъзможна! — възкликна Брук, сякаш с това обясняваше всичко.

Лора усети, че търпението я напуска. Пое дълбоко въздух.

— Брук, мила, аз съм много уморена, а ни чака още чистене и подреждане! Би ли могла да се изразяваш по-конкретно?

— Да, разбира се — но преди да успее да продължи, сестра й грубо я прекъсна:

— Не трябва ли да се качиш горе да видиш какво прави бебето? — очевидно се опитваше да смени темата.

— Не. Ако си спомняш, ходих при Хедър съвсем скоро. Тя спеше като… — усмихна се — … като бебе.

— А, така ли? — Меган се намръщи разочаровано, но бързо добави: — Ами Дон? Той не те ли чака… Хм… Да си легнеш?

— Не. Той спи като… Като… — млъкна и погледна майка си.

— След като установихме, че и съпругът, и дъщеря ти спят спокойно, би ли обяснила за какво искаш да говориш с мен?

Очевидно и двете й дъщери разбраха, че тя е на границата на търпението си.

— Меган смята, че е влюбена в Ханк Бренсън — каза Брук припряно. — А той е на трийсет и шест години!

Като й го казаха в очите, Лора усети как кръвта й се смразява. Трябваше да призове цялото си самообладание, за да се обърне спокойно към дъщеря си:

— Вярно ли е това, Меган?

— С една малка разлика. Аз не смятам, а знам, че съм влюбена!

Лора усети остра болка в гърдите. Все пак не искаше да се задълбочава в причините. Погледна към Меган с отчаяние.

— Мила моя, още си много млада — започна тя внимателно.

— Майко! — прекъсна я Меган. — Аз съм точно на толкова години, на колкото беше Брук, когато се омъжи за Дон!

— Но Дон е само с четири години по-възрастен от Брук — възрази Лора. — А господин Бренсън е зрял, опитен… — Меган не й позволи да продължи:

— Знам! Вече го чух от Брук!

— Нали ти казах, мамо? — намеси се сестра й. — Тя е невъзможна. Не иска да слуша! — в гласа й звучеше истинска тревога. — А този мъж е на трийсет и шест години!

— Наясно съм с разликата във възрастта. И съм сигурна, че и Меган я разбира.

— Естествено! — Меган повиши глас. — Може да съм само на деветнайсет, но не съм дете! Знам, че той е на трийсет и шест. Знам, че е зрял и опитен. Знам! Всичко знам!

Самообладанието вече напускаше Лора, но тя се насили да зададе въпроса, който я измъчваше:

— А господин Бренсън отговаря ли на твоите чувства? — зачака напрегнато отговора и изпита едновременно съчувствие и облекчение, когато войнственото изражение на дъщеря й помръкна.

— Това вече не знам… — прошепна момичето. — Държи се с мен, сякаш мисли, че съм специална, но… — въздъхна и сви безпомощно рамене.

— Ти наистина си много специална.

Меган благодари на майка си с лека усмивка, която прободе сърцето на Лора.

— Но с изключение на няколкото редки случая, когато секретарката му я нямаше и ме помоли да ми диктува в кабинета си, никога не съм оставала насаме с него.

— Бъди благодарна и на малкото! — възкликна Брук.

Лора наум се съгласи с това, макар че сърцето я болеше за Меган.

— Но това не означава, че той не се интересува от мен! — възрази бързо Меган. — Нали, майко?

— Права си — съгласи се тя честно, макар да й се искаше да отрече. В действителност обаче нямаше представа какви са чувствата на Ханк Бренсън към по-малката й дъщеря.

— Значи трябва да почакам, докато разбера — заяви Меган с оптимизма на деветнайсетгодишните. — А сега какво ще кажете да свършваме тук, за да можем да си лягаме?

Както обикновено, тази нощ Лора си легна последна, след като по навик провери дали всичко е заключено и изгаси лампите. Запали нощната лампичка в спалнята си. Отпусна се с облекчение в леглото и в този момент с кристална яснота си спомни една реплика на Ханк: „Много дълго съм бил сам, Лора…“

Усети как по гръбнака й преминава тръпка. Да, Ханк Бренсън наистина изглеждаше самотник. Но имаше вид и на чувствителен мъж. И бе приел поканата да присъства на това традиционно семейно събиране, както сам той се изрази. Имаше ли в това някакъв по-дълбок смисъл?

Лора се въртеше в леглото, което внезапно бе започнало да й се струва неудобно. Не искаше да се отдава на тези мисли, но не можеше да ги прогони. Беше ли Ханк уморен да бъде сам? Нещо повече, търсеше ли връзка?

Изстена тихо. Не биваше да се вълнува толкова от неговите мотиви. След това притисна ръка към устата си, за да сподави още един стон. Меган!

Самата мисъл, че Ханк Бренсън може да се интересува от дъщеря й бе толкова мъчителна, че Лора се отказа от по-нататъшни разсъждения. Не искаше да мисли за него!

Но дълбоко в себе си знаеше, че това, за което всъщност не желае да мисли, са собствените й чувства и непреодолимото влечение към Ханк Бренсън…