Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heart of the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Сърцето на нощта

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954–8181–64–9

История

  1. — Добавяне

1

Гласът му беше божествен. Той я обливаше и преминаваше през нея подобно на нежна вълна, затопляше я и я милваше, като я изпълваше с ведрост. Когато попадаше под неговата магия, тя имаше приятел, любим в нощта.

Нямаше представа как изглежда. Говореше се, че е затворена в себе си личност, но тя предполагаше, че след като работната му смяна е в часовете след полунощ, може би тази затвореност представляваше начина му за оцеляване.

Все пак понякога той трябваше да спи.

Но не сега.

— Сега е дванадесет и петдесет и четири минути — й казваше той с дълбокия си леко грапав тон, който тя познаваше толкова добре. — Шест минути до един часа и двадесет и девет градуса студ[1] навън в нощ, сътворена за гореща камина, глътка бренди и любов. Вие сте на вълната на 95.3 FM, WCIC Провидънс за малко кънтри в градски условия. Нашето шестчасово предаване ще започне с най-новото от Алабама — гласът му ставаше по-плътен и доста дрезгав. — Тук е Джеърд Сноу в сърцето на нощта. Останете с мен…

С наполовина сподавен стон Савана Смит затвори очи. Като притисна челото си върху гумичката в края на молива, тя пое бавно и отмерено дъх. Музиката на Алабама й харесваше, но Джеърд Сноу беше нещо по-хубаво. Можеше да слуша всяка нощ мекия му напомнящ донякъде мъркане на котарак напевен глас и това беше валидно не само за нея. Беше чувала достатъчно много замечтани въздишки от други жени в съда при всяко споменаване на името му и знаеше, че повечето представителки на нежния пол, до които стигаше звукът на гласа му, биваха омагьосвани по подобен начин. Жени от всички възрасти биваха прелъстявани от гласа му и все пак в моментите, когато той спираше да говори, всяка от тях имаше чувството, че е единствената жена на тази земя.

Намръщвайки се, Савана отвори очи и свали молива. Някак си способността му да въздейства до такава степен на жените приличаше на престъпление, въпреки тяхното собствено активно съучастие. Никой не ги насилваше да го слушат нощ след нощ. Поне беше сигурно, че точно нея не я насилваше никой, и все пак тя го слушаше. Нощ след нощ.

Това не беше най-умното нещо, което можеше да направи, както се досети, докато гледаше празния лист хартия, върху който лежеше моливът й. Чакаше я работа. Трябваше да приготви това искане до съда днес следобед, но Пол я беше помолил да отиде вместо него на пресконференцията във връзка с убийството на Тейбър, а когато Пол искаше нещо, Савана беше насреща. Не само че Пол де Бар беше избран по всички правила за главен адвокат на щата и неин шеф, но той беше също така и неин приятел. Беше й добре известно под какво напрежение живееше той. Помагаше му винаги, когато можеше.

За съжаление до завръщането й в офиса след пресконференцията върху бюрото й се бяха насъбрали купчина телефонни съобщения. Тя беше разпратила някои от тях, но й се бе наложило да отговаря на повечето сама. Когато най-накрая затвори телефона за последен път в шест часа, почувства врата си болезнено схванат.

Беше хубаво, че телефонът рядко звънеше в един сутринта. Фактически, досети се тя, той не беше звънил нито веднъж от пристигането й вкъщи, което определено представляваше някакво облекчение. Сестра й Сузън не се беше обаждала. Още по-важно, баща й не се бе обаждал, което означаваше, че Сузън до този момент се държи както трябва.

Разбира се, Савана не можеше да знае дали някой от тях се беше обаждал по-рано. След работа беше отишла на курса по аеробика в клуба за около час, след това се бе прибрала в офиса за една забравена папка и най-накрая се беше оставила да бъде замъкната от група вестникари в кръчмата на Пейн за малка почерпка. Когато се прибра вкъщи, часът беше десет. До тогава баща й и Сузън щяха усилено да се занимават всеки според собствения си план за вечерта. Животът в Нюпорт никога не беше скучен.

След като избута настрана кубчето бели листи, Савана стана от стола си и тръгна лениво към прозореца. Ръката й се плъзна леко по изящната арка на гирляндите, но вниманието й беше насочено към нощта. Бенефит стрийт беше тъмна, почти незабележимо осветена от уличните лампи по ъглите. Нямаше движение. Не се виждаше жива душа. Провидънс спеше.

Тя си помисли, че би трябвало да направи същото. Но сънят не идваше лесно. Прекалено много мисли измъчваха ума й дълго време след като тялото й беше победено от умора. Мина й през ум, че съмнението в себе си идва с възрастта. Положително в миналото никога не й беше липсвала увереност. От времето, когато беше навършила петнадесет и разбрала, че някои жени правят кариера, Савана знаеше какво иска да направи. И го бе направила. Беше посещавала колеж и правен факултет и след това беше успяла да се добере до този офис. В него бяха преминали последните пет години.

Работата не я уморяваше. Не можеше да настъпи умора от една работа, където всяка седмица беше пълно с въоръжени грабежи, убийства и изнасилвания. Савана приемаше предизвикателството на тази толкова интересна работа. Не можеше да се оплаче.

И все пак в живота й имаше нещо мъчително, както тя реши, докато Майкъл Мартин Мърфи се включи без пауза след Алабама.

Нещо относно живота й? С кого се шегуваше тя? Знаеше съвсем точно какво не е в ред.

След пет дни навършваше тридесет и една.

Като потрепери леко, тя напусна мястото си до прозореца и се върна на бюрото. Върховете на пръстите й се докоснаха леко до скосения му ръб, плъзгайки се леко по гладката борова повърхност. Беше много красиво бюро, антика, пребоядисана в светлия нюанс, който така силно я привличаше. Просто черпеше сила от основните линии на тази мебел, модернизиран полъх от старото време.

Като пое теглото на дългата си кестеняво оцветена коса в ръце, тя я задържа за минута до врата си. След това, като я изви напред над едното рамо, се намести на стола, извади молива си и започна да пише в бележника си.

Тридесет и една.

Изписа цифрата в горното ъгълче на листа и се вгледа в нея. Върху хартия тя изглеждаше напълно безвредна. Но не и в реалния живот. Савана не се бе уплашила, когато навърши тридесет, целият водовъртеж на живота я беше приготвил за най-лошото, успокоявайки по този начин действителността. Тридесет представляваше някаква новост, километричен камък, който трябваше да се отмине със сила. Тридесет и една беше нещо друго.

И още веднъж, може би безпокойството й нямаше нищо общо с рождения й ден. Периодите на оценка бяха най-обикновено нещо в живота. Когато някой беше зает колкото нея, самооценката неизбежно биваше избутвана настрани, понякога за дълго време. Точно така неизбежно се налагаше човек периодично да спре, да поеме дъх, да излезе от себе си и да погледне назад.

Чисто професионално на Савана й харесваше това, което виждаше. Тя беше добър адвокат, известна с честността и усърдието си. Никой не можеше да намери грешка в стила й. Беше се сраснала добре с ролята си.

В личен план тя не беше сигурна дали това, което виждаше, й харесва, но пък не беше сигурна какво в крайна сметка искаше да постигне като личност. Не беше съпруга или майка. Много пъти й се беше случвало да бъде дъщеря, сестра и приятел. Приятелствата означаваха за нея много. Единственото, което страстно желаеше, беше те да можеха да запълнят празнината, която я поглъщаше в тъмнината на нощта.

— Вие се движите из студена кънтри музика — се носеше дълбокият лирично твърд глас от говорителите, разположени отстрани на библиотечните рафтове вляво от нея — на 95.3 FM, WCIC Провидънс. Сега сме точно в кръгъл час и се радваме на спокойна понеделнична нощ в Роуд Айлънд — продължи провлечено той. — Почувствайте се удобно, сложете си краката на масата и отпуснете глава назад. Наближават Ийгълс и Розане Кеш, но нека най-напред чуем най-новото на тема любов от Гари Морис. Останете на 95.3 FM, WCIC Провидънс, откъдето ви пускаме в движение малко кънтри при градски условия. Аз съм Джеърд Сноу заедно с вас в сърцето на нощта…

Това, което я вълнуваше толкова дълбоко, не беше съдържанието на думите му. Той рядко казваше нещо повече от това колко е часът или какви са атмосферните условия, или имената на певците, чиято музика пускаше. От време на време внасяше нотка на гражданска значимост между песните, но той не беше политически ангажиран и не използваше радиото като свой форум. Слушателите не му звъняха. Не провеждаше интервюта. Само идентифицираше станцията и себе си.

Начинът, по който говореше, а не друго, я докосваше като интимна духовна целувка. Дълбокият уверен тон на гласа му беше дотолкова мъжки в същината си и необикновено интимен, че би могъл да предаде еротично звучене даже на съобщение, отнасящо се до уличното движение. Звукът от гласа на Джеърд Сноу караше Савана да се разтапя.

Като съзнаваше остро учестяването на пулса си, тя мобилизира цялата си способност да поеме контрол върху себе си, да грабне здраво молива и да се съсредоточи върху работата си. От опит знаеше, че най-добрият начин да се предпази от груба грешка в съда на следващата сутрин, е като върши достатъчно работа. По-късно можеше да избута настрани чантата си и да усили радиото.

Джеърд Сноу щеше да я чака. Той беше светец, най-търпеливият от хората, неин идеал. Той винаги се появяваше, когато тя приключваше с ролята си на обвинител, дъщеря и сестра, и приятел. Той беше там, говореше нежно, чакаше, докато тя се съблечеше, влезеше в леглото и угасеше лампата.

Той беше нейният мечтан любим, тялото, което затопляше ума и душата й. В сърцето на нощта той означаваше край на нейната самотност.

— Сега е един и тридесет и шест, вие слушате студено кънтри, 95.3 FM, WCIC Провидънс. Очаква се чисто небе до настъпването на зората с ниски температури. До сутринта ще нахлуе по-топъл въздух с облаци и вероятно дъжд — гласът му беше станал по-грапав. — Точно в този момент вън от нашето студио температурата е 27 градуса, но тук, при мен, няма мраз, а съвсем не може да се каже такова нещо за Кени Роджърз, който стопля тълпите от почитатели при последното си турне. Той е непрекъснато една от суперзвездите на кънтри музиката от седемдесет и седма, а Лусил е непрекъснато на върха. След малко ще чуете „Предпочитам лунната светлина“, разбира се, по WCIC Провидънс, 95.3 FM, естествен център на кънтри музиката — той наистина мъркаше. — Тук е Джеърд Сноу в сърцето на нощта. Активизирайте слушането си…

Сузън Смит Гарднър вдигна чашата си в знак на поздрав към мъжа и неговия глас, след това изпи наведнъж остатъка от своя скоч. Една минута преди течността да намери мястото си в нея, още една преди тя да промълви тихо, но с много жар: „Слушам“, и още една, преди да се надигне от стола и да се отправи към някогашния шкаф на съпруга си. Сега това беше нейният бар.

Дърк си беше заминал почти година и отнесъл със себе си една колоритна гама от жарсе „Поло“, колосани ризи „Армани“ и фланелки „Пери Елис“, заедно с всичко друго, което той лично беше прибавил при женитбата. Запълването на гардероба не се оказа труден проблем, Сузън беше преместила всички дрехи, които преди това беше натрупала на тавана, така че Дърк да не знае точно колко бяха те. Шкафът, така или иначе, беше нещо чудовищно. Въпреки че държеше вратите му затворени, Сузън знаеше какво има зад тях и тази празнота я смущаваше.

Това че използваше въпросната мебел, за да държи в нея алкохол, беше достойно за нервен припадък. Шкафът не само й предлагаше удобствата на бар в спалнята, където тя най-много се нуждаеше от това, но означаваше, че надничащите очи, контролиращи бара в кабинета, почти не забелязваха промяна в нивото на течността в рамките на една седмица.

Тя си казваше, че не е изправена пред истински проблем, просто си позволяваше радостта от това да си пийва от време на време. Вярваше, че има право понякога да се напива. Беше убедена, че този, който е определил добрите времена в човешкия живот, е постъпил с нея крайно несправедливо.

След като спусна в чашата си малко самотно кубче лед, тя прибави един пръст вода и три скоч. Като се почувства удовлетворена след пробната глътка, тя затвори вратите на шкафа, след това започна да се движи из стаята. Кени Роджърз пееше за своята дама на сърцето, но не него искаше тя да чуе, а и сигурно не искаше да чуе за въпросната жена. На Сузън й се струваше, че целият свят беше разпределен по двойки. Само тя беше оставена сама.

Тя и Джеърд Сноу.

Той беше сам, седнал в онова негово студио. Тя можеше да затвори очи и да си го представи там, в сърцето на нощта, както й говори. Обичаше да го слуша, често пропускаше музиката покрай ушите си и чакаше само да чуе отново гласа му. Без значение дали е изцяло нащрек, или уморена, зашеметена или гроги, ако Джеърд Сноу й кажеше да се покачи на камбанарията на църквата Света Троица и да скочи, тя би го направила веднага. Гласът му беше толкова прелъстяващ.

С една ръка, притисната върху стомаха, и другата, подкрепяща чашата към устните й, Сузън лениво пристъпи към огромното легло, върху което имаше пълна власт. Като спря до нощното шкафче, където се намираше малкото радио, тя гальовно докосна бутоните в горната му част.

Джеърд Сноу излъчваше увереност. Никога не беше го срещала, както изглежда, същото важеше за още много други хора, и все пак краткотрайната тишина, която винаги следваше името му, й казваше нещо. Беше сигурна, че жителите на Роуд Айлънд се отнасяха към него с известно страхопочитание, защото той представляваше една мистерия, един бял лист в място, където всеки, който притежаваше нещо като личност, имаше пълно досие.

Слуховете поддържаха, че той е от Западния бряг, че е богат, че притежава радиостанцията и още няколко други. Сузън не можеше да разбере защо, ако наистина притежаваше тази станция, трябваше да работи през нощта. Що се отнася до това, не можеше да разбере защо изобщо трябваше да работи. И пак по същата причина не можеше да разбере защо, ако притежаваше други станции, беше избрал да работи в Провидънс. Не че би могла да предложи нещо по-логично. Тя не знаеше какво би направила, ако той престанеше да бъде глас в нейната нощ. Разчиташе на присъствието му. През уикендите, когато го нямаше, тя се чувстваше потисната. Когато го заместваха други, се чувстваше изоставена.

Не беше луда по музиката му. Той пускаше прекалено много балади за неща, които бяха прекалено истински, а истината понякога можеше да бъде брутална. Когато пускаше любовни песни, тя изпитваше ревност. Когато песните бяха за нещастна любов, тя се отчайваше. Но си го биваше, по дяволите, биваше си го. Толкова уверен, толкова гладък, толкова способен.

Трябваше й такъв мъж.

Но защо трябва мъж като него, богат, известен и силен, да се стреми към жена като нея? Сузън не можеше да разбере. Всъщност какво представляваше тя?

С въздишка на неудовлетвореност тя прилепи чашата към устните си и даде възможност на силното й съдържание да си проправи с огън път до стомаха й. Вече по-храбра и след малко разгневена, тя се обърна с лице към покритата с огледала стена.

Беше красива. Ако не друго, поне това беше сигурно. Беше по-висока от Савана, с по-добра фигура, а къдрите, които Савана нямаше, на огромната кестенява маса, спускаща се като водопад около раменете й, бяха накарали не един мъж да затаи дъх. Даже Савана съзнаваше, че сестра й е красива.

Но освен че беше красива, какво друго?

Савана беше нещо. Имаше кариера, беше професионалист. Постигнала бе успех в един свят, доминиран от мъже. В качеството си на златно момиче на Пол де Бар тя беше станала видимо присъствие върху политическата сцена на Провидънс. Името й често се появяваше в сутрешните вестници във връзка с един или друг драматичен процес. Радваше се на известност и уважение. Можеше да се завижда на престижната й позиция.

Въпреки че не беше хубава като Сузън, мъжете я заглеждаха, и то много сериозно. Сузън беше прекарала години в опити да си обясни в какво се състои привлекателността на сестра й. Поради липса на по-добро обяснение, тя реши, че Савана притежава някакво особено излъчване. Даже когато бяха деца, Савана се радваше на популярност. Тя не беше най-шумната или най-общителната, но всички се стичаха към нея. Оттогава не се е променило нищо. Макар че Савана не разполагаше с много свободно време, всички моменти при нея бяха запълнени. Савана имаше всичко. Даже името й беше по-хубаво от това на Сузън, но пък, както си мислеше Сузън, Савана беше родена преди нея. Това говореше много.

— Вие слушате студена кънтри музика — се чу от нощното шкафче струнният глас.

Обръщайки се към него, Сузън притисна към гърдите си старомодната чаша, без да забелязва нейната студенина, нито влагата, която измокри фино бродираната горна част на тънката й батистена рокля. Тя затаи дъх, затвори очи и се заслуша в ленивия провлачен говор, който я докосваше от главата до петите.

— Тук е Джеърд Сноу, който ви доставя топлина в сърцето на нощта. Часът е един и четиридесет в този студен и спокоен мартенски понеделник в Провидънс. Не сваляйте одеялото от себе си и останете на 95.3 FM за малко кънтри в градски условия. Ще чуете К. Т. Ослин и откъс от Лейдиз 80…

Перфектно синхронизиран, гласът му изчезна с встъплението на певеца. Сузън се чудеше как постига това. Богат или не, собственик на станцията или не, той знаеше какво прави. Беше компетентен като Савана. Имаше сила като Савана. Той беше точно това, което Сузън искаше, но не можеше да има.

След като отпи едно добро количество от чашата, тя се отпусна безжизнена в канапето и потъна в размисли.

Савана можеше да има Джеърд Сноу, за това Сузън можеше да се обзаложи. Савана можеше да има едва ли не всеки мъж, когото пожелаеше, и той нямаше да бъде в загуба. Последната година тя се срещаше с декана в Браун, редактора на местния вестник, водещия вечерната програма на WJAR-TV и един от по-видните професори в RISD. Фактът, че не ги приемаше сериозно, ги караше да се появяват на тълпи. Това не беше справедливо. Колкото повече нехаеше, толкова по-упорити ставаха те. А Сузън, която действително се отнасяше сериозно към това, да има някаква връзка, която би дала всичко само за един от тези блестящи мъже, оставаше прикована върху същата стара въртележка на обществото в Нюпорт.

Нагоре и надолу, един път, два пъти, три пъти в кръг.

Да върви всичко по дяволите, помисли си тя и пресуши чашата си. После се отпусна по гръб на възглавниците и зачака алкохолът да притъпи съзнанието й или сънят да я вземе със себе си, или песента да свърши и Джеърд Сноу да й говори през цялата нощ.

 

 

Мегън Вандермиър седеше в центъра на голямата вана с подводен масаж с прибрани към гърдите си колене. Дългият мек пеньоар около нея беше единственото нещо, което беше влизало във ваната от седмици. Също както камерата на хладилника и сложната алармена система, фонтанът беше излязъл от строя. Поправката му щеше да струва значителна сума. Уил не разполагаше с толкова пари.

Като обхвана още по-силно с разтрепераните си ръце краката си, Мегън зарови лице в гънките на пеньоара и започна да се люлее напред-назад в лекия ритъм на бавната балада, която се лееше от говорителя на стената. Поне това нещо работеше, помисли тя с признателност. Колко обичаше да лежи във ваната късно през нощта, водата да се плиска около нея и гласът на Джеърд Сноу да успокоява нервите й. В този момент тя не можеше да използва ваната, но все още можеше да слуша Джеърд Сноу. Той беше толкова спокоен, толкова гладък, толкова успокояващ. Внушаваше този вид дълбок вътрешен мир, който Мегън винаги бе търсила без успех.

Защо животът беше така страшно труден, се питаше тя в отчаяние. Защо животът беше по-лек за някои хора и по-труден за други? Защо точно тя трябваше да се бори и да се бори почти за нищо?

Като отпусна назад глава, отправи умолителен поглед към гипсовия таван, но там нямаше написан отговор. Единственото, което забеляза, беше едно петно, където тоалетната на горния етаж беше преляла. Таванът трябва да се боядиса, помисли тя, след това се досети, че по-напред трябва да се оправи тоалетната. Но Уил не можеше да направи даже това, докато финансите им не се подобрят. В края на краищата никой не знаеше какво се е случило с тоалетната, така беше казал той, или че ваната, алармената система и камерата бяха повредени. Ако някоя от величествените бели колони пред къщата речеше да падне, Мегън подозираше, че той ще продаде наследените от майка си порцеланови прибори, за да я поправи. Външността на нещата беше от значение. Беше изключително важно, бе казал той, изключително важно хората да не помислят, че богатството на Вандермиър се е стопило.

Мегън скръцна със зъби и се замисли дали не съществува дума, противоположна по значение за докосването на Мидас. Всичко, до което тя се докоснеше, пропадаше.

— WCIC Провидънс — прозвуча мекият плътен глас от стената. — Вие сте със студено кънтри, 95.3 FM.

Тя отпусна челюстите си, затвори очи и се заслуша.

— Тук е Джеърд Сноу в сърцето на нощта и ви предлага най-доброто от Нешвил в два и десет сутринта. Слушате Фостър и Лойд, Джудз и Т. Г. Шепард. Бъдете с мен на 95.3 FM, WCIC Провидънс, откъдето се връщаме към една стара любима песен от Джон Денвър…

Тя въздъхна, като си пожела да може за минута да се пренесе в говорителя, през проводниците и всичко останало до душата на Джеърд Сноу. Той беше толкова спокоен, толкова силен. Само да можеше да бъде като него. Но стомахът й се свиваше и ръцете й щяха да треперят, ако не бяха обвили краката й толкова стегнато.

А Уил, дано е жив и здрав, беше здраво заспал в спалнята.

Знаеше как го постига. Вземаше хапчета. И може би почивката му беше необходима повече от всичко. Неговият свят се сгромолясваше около него. Натискът беше изключителен. Вандермиърови бяха жизнена сила в кръговете на Роуд Айлънд още от времето, когато Роджър Уилиъмз беше основал щата. Уил се беше родил богат, свикнал бе с богатството и не беше в състояние да си представи живота по друг начин.

Мегън можеше. Баща й беше шофьор на камион. Умрял бе, когато тя беше на две години, когато камионът му се бе сгромолясал от един мост по време на снежна буря. Майка й тръгна на работа, но неквалифицираната работа не носеше много пари, а и те след плащането на сметките ставаха съвсем малко. До времето, когато Мегън навърши четиринадесет години, тя беше работила, за да помага, където, с каквото може, но битката, която двете водеха, беше обречена на неуспех. Всички пари в повече, които едната или другата получаваше, биваха начаса изяждани от поредното повишаване на наема или от разноските за газ, облекло или храна. Парите изтичаха между пръстите им като вода и след това трябваше отново да се работи за тях. Парите носят пари, казваше майката на дъщерята, при което посочваше към залива на Нюпорт като илюстрация към думите си. Тези хора не работят — беше казала тя. — Те инвестират парите си, реинвестират печалбите и живеят от лихвите. По този начин искам да живея и аз. По този начин искам да живееш и ти.

В преследването на тази цел тя беше насочила Мегън към престижната Амстердам академи в Бристъл. След като я прецениха като умна и амбициозна, Мегън беше приета с пълна стипендия. Майка й си бе представяла, че три години между елита на Ийст Коуст ще отворят много врати за Мегън. Много отдавна беше разбрала, че собственото й спасение ще дойде чрез това на Мегън.

Докато беше в академията, Мегън се сприятели с каймака на обществото на Нюпорт и дълго време след завършването приятелството й със сестрите Смит продължи. По време на едно голямо парти в градината на семейство Смит Мегън се запозна с Уилиъм Вандермиър III. Макар че не беше от Нюпорт, това не му личеше особено. Когато Мегън се омъжи за него, майка и дъщеря се преместиха в елегантната къща на Вандермиър в квартала Ийст сайд на Провидънс.

Почти успяхме, мамо, помисли Мегън и започна бързо да се люлее напред-назад.

— Нека посрещнем музиката отпуснати и със спокойствие в тези малки часове от 95.3 FM, WCIC Провидънс, където звуците на кънтри са винаги студени. Това беше Джон Денвър, а сега слушате Лий Грийнууд. Тук е Джеърд Сноу в сърцето на нощта, слушам с вас…

Люлеенето й стана по-малко френетично, когато тя пое дъх, издиша трепетно, след това погледна към говорителя на стената, като че ли той представляваше лицето, на което принадлежеше чувания от нея глас.

Тя не беше влюбена в Джеърд Сноу. Тя обичаше Уил. Но от друга страна, Джеърд беше този, който й даваше необходимото. Той представляваше бягство от напрежението, което постоянно я глождеше, някакво чувство за стабилност в един разлюлян свят.

Със затворени очи тя продължаваше да се люлее. Музиката от радиото я обливаше, нещо, което трябваше да прави водата от ваната, а зад музиката живееше мисълта за гласа на Джеърд Сноу. Тя се остави да бъде отнесена от една песен към следващата, освобождавайки ума си от всичко друго, освен от бляна, който тази музика превъплъщаваше. Удобство. Сигурност. Изглеждаше, че той предлага толкова много, но заедно с изминаващите минути това чувство заглъхна, също както всичките й предишни мечти, и тя се почувства сломена.

Изведнъж тя почувства, че порцеланът под нея я изстудява. Като притисна устни към дрехата си, успя навреме да улови опитващия се да избяга вън от нея стон.

Животът й не трябваше да поеме такъв курс, проплака тя мълчаливо. Беше родена, за да се омъжи за своя вълшебен принц и да прекара с него щастливо всичките си дни. Но стените на замъка се ронеха, а принцът беше безпомощен. Налагаше й се да направи нещо.

— Продължаваме с най-гладките интимни звуци, студено кънтри, 95.3 FM, WCIC Провидънс — той говореше нежно, думите се лееха почти без всякакво усилие, толкова меки, толкова непринудени. — Температурата е двадесет и пет градуса вън от студиото, затова се загърнете добре и бъдете на топло, докато се вживявате в хладината на кънтри. Тук е Джеърд Сноу в сърцето на нощта и ви правя компания до шест сутринта.

Мегън затвори очи. До шест часа имаше още време. Тя бавно освободи колената си и сгъна краката си върху сухата като кост в пустинята вана. Очите й се отвориха и погледът й попадна върху скута й и върху малкия черен пистолет, който Уил й беше дал в деня, когато тя стана Вандермиър. За самоотбрана, както й беше обяснил.

Беше имал право, но не по начина, по който той си представяше нещата.

Бележки

[1] Тук и след това в книгата температурата е дадена по Фаренхйт — използваната в САЩ скала — Б.р.