Гленда Сандърс
Нежни тайни (1)

Първа глава

Шезлонгът се оказа добро капиталовложение, помисли Хейли и потъна още по-дълбоко в меките плюшени възглавнички. Откакто падна здрач седеше на верандата, заслушана в звуците на нощта, и обхождаше с поглед своята империя през мрежестите стени.

Нямаше и най-малка представа какви създания издават отделните звуци, цвърчене, крякане, грачене, шумолене, плискане и цопване, които композираха нощната симфония. Нямаше как да ги познава, след като бе израснала в източен Ню Йорк. Естествените звуци на природата бяха твърде различни от какофонията на автомобилните двигатели, свиренето на спирачки, полицейските сирени, телевизията, стереоуредбите и човешките гласове с всякакъв тембър, които съставляваха грубия музикален фон през първите двайсет и четири години от живота и.

Пълната луна обливаше със сребриста светлина поляната, превръщаше храсталаците в неясни тъмни петна, а дърветата — в гиганти, протегнали ръце към необятното беззвездно небе. През зимата роднините й щяха да нахлуят тук и да избягат от студа на север, племенниците и племенничките й щяха да лудуват на поляната, между посещенията в „Дисни Уърлд“ и планетариума.

Дотогава трябва да е обзавела стаята за гости и да е купила кушетка за дневната.

Хейли се усмихна, доволна, че притежава свое собствено място. Кой би помислил, че жена, живяла единствено в апартамент с родителите си, някой ден ще има собствен дом с две спални, както и поляна, обсипана с цветя и дървета? Не и родителите й, които разглеждаха решението й да се премести на юг с новооткрития филиал на компанията, за която работеше, като проява на безразсъдство, вместо да открият стремеж към независимост. Когато дъщеря им напусна дома, те й предрекоха меланхолия и носталгия.

Но непокорната дъщеря на семейство Адисън замина, твърдо решена да им докаже, че грешат. И сега притежаваше собствена кола, собствен дом с градина и дори езеро.

Наричаха го Езерото на влюбените, заради двойка влюбени, избягали в потайна доба с гребна лодка. Водата изглеждаше тъмна, дълбока и примамлива на лунната светлина, сякаш криеше в дълбините си множество тайни. Хейли си представи двамата лудо влюбени, изпълнени с мечти, как се носят по водата в малката лодка, за да живеят щастливо до края на дните си.

Мислите й бяха прекъснати от светлината на фарове и скриптене на гуми по покрития с пясък път, който се отклоняваше от магистралата, минаваше покрай нейната къща и стигаше до магазина за риболовни принадлежности на брега на езерото. Хейли застана нащрек. Посредничката, уредила сделката за къщата, я бе предупредила, че когато магазинът отново бъде отворен, рано сутрин по черния път движението ще бъде натоварено. Но кой би дошъл да купува риболовни принадлежности късно вечер, и то от магазин, който е затворен повече от година?

Хейли се зачуди дали да не звънне в полицията, ала в същия миг се упрекна за страха си. Наистина живееше сама за първи път в живота си. Наистина се намираше в отдалечена къща на брега на езеро, вместо в градска постройка с множество апартаменти. Но нима щеше да подскача при най-малкия шум и да се обажда в полицията всеки път, когато някой заблуден шофьор се отклони от магистралата. Та тя беше в пълна безопасност, скрита в сенките на верандата.

Автомобилът на натрапника се оказа пикап. Той спря пред магазина за риболовни принадлежности и двигателят угасна с кашляне, което би накарало Хейли веднага да потърси сервиз, ако тя бе собственик на пикапа. Вратата се отвори с жално скрибуцане, шофьорът слезе и силно я затръшна.

На бледата лунна светлина се очерта мъжки силует. Късният посетител очевидно не се притесняваше, че вдига шум. Ала невъзмутимото му държание не успокои Хейли. Само няколко души знаеха за нейното настаняване в къщата и всеки, който познаваше местността, би предположил, че наблизо няма никой. Хейли бе напълно незабележима в тъмнината.

Натрапникът уверено се насочи към магазина, изкачи каменните стъпала и спря на верандата, която се простираше по цялата ширина на сградата.

Хейли застина, когато мъжът посегна към катинара на вратата. Нима ще влезе с взлом? Ако беше крадец, явно бе доста опитен. Само след секунди вратата се отвори и тайнственият непознат изчезна във вътрешността на постройката.

Хейли се поизправи, готова всеки миг да се втурне вътре и да се обади в полицията. Да се заблудиш и да завиеш в погрешно отклонение е едно, съвсем друго е да проникнеш с взлом. Скочи на крака, когато изведнъж през прозорците на магазина заструи светлина и обля тясната веранда.

Хейли с облекчение се отпусна отново на възглавниците и в същото време се почувства доста глупаво заради неоснователния си страх. Очевидно загадъчният натрапник беше Грант Макензи, новият собственик на магазина, както й бе споменала посредничката. Нищо чудно, че изобщо не го беше грижа за шума, който вдигаше!

На светлината на лампите вътрешността се виждаше съвсем ясно през прозорците. Помещението представляваше лабиринт от натрупани един върху друг, покрити с чаршафи картонени кутии, шкафове с витрини и дървени сандъци. Няколко минути Хейли наблюдаваше как новият собственик повдига покривалата и с любопитство разглежда съдържанието на кутиите. После мъжът скръсти ръце и огледа стаята.

Дали погледът му изразяваше задоволство, или отчаяние? Хейли не бе в състояние да прецени от толкова голямо разстояние. Обзе я чувство на вина, задето наблюдава тайно съседа си, но бе изпълнена с любопитство по отношение на Грант Макензи.

Магазинът за риболовни принадлежности бе построен от предишния собственик на нейната къща, пенсионер от Ню Джърси, който бе развивал търговията си в продължение на няколко години преди смъртта си. Хейли предполагаше, че новият собственик също е пенсионер, но мъжът, когото виждаше съвсем ясно през прозорците, едва ли бе на повече от трийсет години. С великолепно телосложение, той носеше тесни джинси, които очертаваха дългите му стройни крака. Гъстата му тъмноруса коса не изглеждаше нито оредяла, нито дори прошарена. Ако можеше да се вярва на първото впечатление, Грант Макензи щете да се окаже доста интересен съсед.

Той замислено се облегна на плота, после изправи рамене и излезе. Приближи до пикапа, отвори багажника и се загледа в наредените вътре картонени кутии и куфари.

Хейли реши, че най-добре ще бъде да отиде при него и да му предложи помощта си или чаша горещо кафе, както би направил всеки съсед. Вероятно би оценил подобен жест от нейна страна.

А може изобщо да не желае компания. С гръб към Хейли той представляваше само тъмен силует и все пак изправените рамене и предизвикателно отметнатата глава говореха за вътрешно безпокойство и неукротима енергия. Неподвижната му фигура издаваше смътна тревога, която я възпираше да отиде при него. Хейли не знаеше нищо за Грант Макензи, освен името му и като че ли не беше твърде разумно да се натрапва на непознат по това време на нощта, още повече, когато не бе сигурна, че ще бъде посрещната с радост.

От друга страна бе глупаво да се спотайва в тъмнината и да го наблюдава тайно. Все пак бяха съседи и рано или късно трябваше да се запознаят. Защо не още сега, когато би могла да му предложи помощта си за пренасянето на багажа. После ще има основание да го помоли да постави огледалото, което си бе купила за дневната. А той вероятно умееше и да подрязва храсти.

Тя решително се изправи, прекоси верандата и тръгна през двора.

Грант издърпа една от кутиите и нетърпеливо започна да рови из нея. Накрая измъкна нещо. От толкова голямо разстояние Хейли не бе в състояние да различи какъв е предметът, а само че се побираше в ръката му. Понесе го към края на тесния дървен кей, издаден навътре в езерото, и отново застана неподвижен, втренчен във водата.

Мога да се обърна и да изтичам обратно в къщата, той няма да разбере дори, че съм идвала, помисли Хейли. Дотолкова е потънал в мислите си. Ала запленена от самотната, излъчваща отчаяние фигура, младата жена спря в другия край на кея.

Облак прозрачна мъгла обви силуета на мъжа и го превърна в неясна призрачна фигура. Цялата сцена толкова приличаше на рисувана с маслени бои картина, че Хейли стоеше като хипнотизирана. Изведнъж Грант рязко захвърли в езерото предмета, който държеше, и извика:

— Потъни, дявол да те вземе!

В тишината на нощта, усилен заради близостта до водата, тя дочу шепота му, когато добави:

— Потъни в ада, където ти е мястото!

Той наруши естествените звуци, изпълнили нощта. Неочакваната неестествена тишина, последвала вика му, бе толкова дълбока, че нито жаба, нито щурец, нито птица, се осмелиха да я нарушат; тръпки полазиха по гърба на Хейли.

Навярно бе издала някакъв звук, нарушил необичайната тишина, защото Грант рязко се извърна, сякаш очакваше да види зад себе си мечка гризли. Зърнал Хейли, той остана за миг вгледан в нея, после тялото му се отпусна и мъжът изруга.

Хейли усети как лицето й пламна.

— Извинете — рече. — Не исках да се натрапвам.

— По дяволите, здравата ме изплашихте! — рече Грант Макензи.

Нервите й се изопнаха до крайност от резкия обвинителен тон. Едва сега Хейли се запита какъв предмет бе изхвърлил в езерото с проклятието да потъне в ада и възможностите никак не й харесаха.

Неволно отстъпи назад, когато мъжът се насочи към нея.

— Аз съм Хейли Адисън, вашата съседка — рече.

— Дори не бях сигурен дали сте от плът и кръв. Мъглата… — за Грант мъглата изведнъж бе приела очертанията на къдрокоса изкусителка.

— Видях ви да пристигате. Исках само да ви кажа… — той се бе втренчил в нея сякаш виждаше през тялото й и Хейли забрави какво бе искала да каже. Почувства се неловко, тъй като осъзна, че мъжът съвсем ясно долавя смущението, а също и страха й.

Нямам нужда от това, помисли отегчено Грант. Не желаеше наблюдатели на своето пречистване.

— Значи сте видели малката ми церемония. Тя преглътна.

— Очевидно съм дошла в неподходящо време. Исках само…

Беше изплашена до смърт. Очите й бяха широко разтворени. Явно смяташе, че е попаднала на убиец садист, в момента, когато изхвърля димящия си пистолет. Нелепото й предположение бе толкова далече от истината, че Грант не издържа и избухна в смях.

Звукът прозвуча зловещо над водата и заглуши всички екзотични шумове, толкова непознати за Хейли. Тя отново потръпна.

Грант успя да се овладее и безцеремонно рече:

— Успокойте се, госпожице Адисън. Животът ви не е в опасност. Не беше пистолет.

— Не съм си и помислила…

— Така ли? Би трябвало да видите лицето си. Точно като във веселото детско стихотворение — малката госпожица Мъфет, изпаднала в ужас, щом се натъкнала на паяка.

— Сгреших, че дойдох по това време. Съжалявам — тя се обърна, нетърпелива да си тръгне.

— Беше сигнализаторът ми! — извика той след нея.

Хейли спря и бавно се извърна към него.

— Сигнализаторът ви?

— Днес до пет часа следобед бях роб на тази електронна джунджурия.

Горчивината в гласа му потвърди първоначалното й впечатление, че нещо го тревожи. Хейли обаче не прояви съчувствие, а отвърна с подчертано равнодушие:

— Предполагам, на всеки, който е имал сигнализатор, рано или късно му се е искало да го хвърли на дъното на реката.

Той я прикова с обвинителен поглед.

— Но малцина са дръзнали наистина да го направят.

— Малцина биха могли да си го позволят.

— О, да! Всесилният господар — парите!

— Хората трябва да работят, за да си изкарват прехраната.

Грант бе на границата на търпението още преди малката госпожица Мъфет да се появи. На всичко отгоре тя сипеше дълбокомислени банални мъдрости. Дойде му твърде много. Чашата преля.

— Хората работят не само за да си изкарват прехраната — рече той. — Те работят, за да достигат все по-високо и по-високо обществено положение, като продават човешкото си достойнство за най-модерните играчки, продават душата си на фирми, които не се интересуват от нищо друго, освен да ги изцедят докрай.

Думите му бяха последвани от тягостно мълчание. Накрая Грант попита:

— А вие, госпожице Адисън, притежавате ли сигнализатор?

— Винаги работя на бюрото си — сви рамене тя.

— О, да. Счетоводител. Значи сте робиня на компютри и калкулатори.

— Откъде знаете…

— Госпожа Гарт.

— Госпожа Гарт. О, да, разбира се.

Грант изви глас във фалцет и, наподобявайки изговора на посредничката, произнесе през зъби:

— Момичето, което купи къщата на О’Кийфи, ще ви хареса, господин Макензи. Толкова приятна млада жена. Счетоводителка. Премести се да живее тук благодарение на работата си в застрахователната компания — той вдигна вежда. — Любопитен съм. Какво ли е казала за мен госпожа Гарт?

— Само името ви и че сте търговски посредник.

— Бях търговски посредник — поправи я той.

— А сега сте търговец — кимна Хейли към магазина.

— Не е нужно да преувеличавате. Сега съм обикновен продавач на червеи.

— Много се радвам.

Той отново повдигна вежда и се запита по каква ли странна логика съседката му би могла да е заинтересувана от новото му занимание.

Мъжът за първи път проявяваше интерес към разговора и Хейли се усмихна, преди да обясни:

— Госпожа О’Кийфи не искаше да разделя собствеността. За нищо на света нямаше да се съгласи да ми продаде къщата, ако не беше намерила купувач за магазина.

— Госпожа Гарт ми разказа същата история за вас и къщата.

Хейли не бе сигурна, но като че ли долови сарказъм в тона му.

— Е, мисля, че така спечелихме и двамата — рече тя.

— А също и госпожа О’Кийфи — добави Грант. — Без да споменаваме госпожа Гарт, която е получила добра комисиона от продажбите.

— Посредничката ми каза, че госпожа О’Кийфи била много доволна от намирането на купувач, който отново ще отвори магазина за риболовни принадлежности. Очевидно построяването му е било мечта на съпруга й и тя се е радвала, че ще има кой да продължи осъществяването на неговия замисъл.

— Господи! — изстена Грант.

Той не желаеше да бъде натоварен с отговорността по осъществяването на нечии мечти; правеше всичко, което беше по силите му, за да се освободи от колкото може повече отговорности. Досега бе успял да се справи с жилището си, луксозната лимузина и сигнализатора.

Малката госпожица Мъфет бе вперила в него поглед, изпълнен с очакване да получи обяснение за циничните му възгледи, и Грант се запита по каква ли извратена ирония на съдбата на пътя му се бе изправила привлекателна изкусителка в момент, когато никак не му беше до сексуални изживявания. Нежната къдрокоса вълшебница, появила се сякаш от мъглата щеше да му създаде доста неприятности.

— Купих магазина и възнамерявам да продавам червеи, кукички и мухи — рече той. — Не смятам, че нося отговорност за осъществяването на нечии мечти.

Отново настъпи неловко мълчание. За да избегне погледа му, Хейли се втренчи в езерото. Мъглата се бе сгъстила и се носеше на вълма над водната повърхност.

— Езерото е красиво, нали? — промълви тя накрая.

— Обикновено езеро — Грант бе запленен от лунните лъчи, вплели се в косите й. Бе вбесен, задето не можеше да откъсне поглед от облените в сребриста светлина къдрици.

— Толкова е… спокойно, особено в мъглата… О, вижте! Ето там, точно в средата. Гребна лодка!

Малката лодка беше може би на двайсетина метра от кея. Самотният гребец беззвучно плъзна веслата във водата.

— Дали да не запалим някакъв фенер или огън? Може случайно да иска да излезе на брега — рече Хейли.

Господ да ми е на помощ. Та тя е решена да спаси света, помисли си Грант и изведнъж се почувства като в подвижни пясъци.

— Ако търси брега, със сигурност ще види светлината от прозорците на магазина. Вероятно е рибар, който гребе към любимото си място, за да закотви през нощта и да е готов за риболов преди изгрева.

— В тази мъгла?

— Езерото е малко и няма опасност от дъжд или силни ветрове през тази нощ. Дори да загуби ориентация в мъглата, най-лошото, което би могло да му се случи, е да не може да закотви до сутринта или без да иска да заседне на брега.

Той проследи погледа й до мястото, където се намираше лодката, но мъглата се бе придвижила и там, където луната бе осветила преди миг самотния гребец, сега имаше само гъст облак.

— Вече не се вижда — рече Хейли и потрепери. — Сякаш нощта я погълна.

По дяволите, защо тя трепери така? Всеки мъж би пожелал да я вземе в прегръдките си, помисли Грант.

— Много обичате да драматизирате, струва ми се? — подхвърли той.

— Може би защото съм градско момиче, а тук е твърде необичайно за мен — усмихна се виновно Хейли и тихо въздъхна. — Наистина е романтично, нали? Мъглата, пълната луна. Чудя се дали е имало пълнолуние и в нощта, когато са избягали?

— Кои? — разсеяно попита Грант. Въздишката и леко дрезгавият й глас му пречеха да се съсредоточи върху думите й.

Хейли го погледна изненадано.

— Мъжът, построил къщата, имал дъщеря. Тя и нейният любим избягали с гребна лодка. Оттам идва името на езерото. Наричат го Езерото на влюбените. Госпожа Гарт не ви ли разказа историята?

— Обсъждахме строежа на пристанищния комплекс от другата страна на езерото и не сме говорили откъде идва името му.

Комплексът включваше апартаменти, ресторант, разположен съвсем до брега, и няколко платформи за спускане на лодки на вода.

— Ще навреди ли на бизнеса ви?

— Напротив. Ще ми бъде от полза. По езерото ще има много повече лодки и рибарите ще предпочитат да се отбият при мен, отколкото да пътуват до града. Особено онези, които ще живеят в комплекса.

— Следователно ще имате солидна клиентела?

Той се изсмя пренебрежително.

— Клиентелата изобщо не ме интересува. Искам само на спокойствие да продавам в магазина.

Свещено убежище на избягал от безмилостната конкуренция мъж, мина й през ума, но се сдържа да изкаже мислите си. Вместо това смутено предложи, готова да си тръгне всеки миг.

— Имате ли нужда от помощ, за да пренесете багажа си… Бих могла да направя кафе.

— Моля? Не сте ли донесли сладкиш? — нямаше да се изненада, ако наистина беше донесла. Беше съвсем в неин стил.

— Така ли постъпват на юг?

— Успокойте се, госпожице Адисън. Пошегувах се. Уверявам ви, пренасял съм се много пъти и нито веднъж съседите не са ми носили сладкиш.

Нищо чудно, ако сте били все така жизнерадостен и приветлив, помисли Хейли.

— Тъй като ще бъдем съседи, наричайте ме Хейли.

— Хейли, счетоводителката.

Тя се притесни от подигравателния тон.

— Точно така.

— Наричай ме Грант — рече той, без да обръща внимание на раздразнението й.

— Грант, продавачът на червеи — рязко повтори тя.

Е, малката госпожица Мъфет не била толкова романтична и по съседски очарователна, помисли мъжът.

— Именно.

— Ще се постарая да запомня.

Грант я изчака да се отдалечи и едва тогава извика:

— Хейли?

Тя се обърна.

— Следващия път донеси сладкиш. Аз ще направя чай.

Хейли само поклати глава.

Дълго ще има да чакаш да ти донеса сладкиш, господин Грант, продавачо на червеи!