Чингиз Айтматов
Шареното куче тича край морето (1)

В непрогледната, пропита е летяща мъгла и хлад крайморска нощ, по цялото протежение на Охотския бряг, по целия фронт на сушата и морето се водеше изначалната, неукротима борба на двете стихии — сушата преграждаше движението на морето, морето неуморно нападаше сушата.

Бучеше и се мяташе морето в мрака, връхлиташе и се разбиваше о скалите. Глухо тътнеше и отблъскваше ударите на морето каменно твърдата земя.

И тъй враждуват те още от сътворението — от онова време, когато денят начена с ден, а нощта — с нощ, за да бъде и пребъде все тъй — дни и нощи, — докато ги има земята и водата в нескончаемото време.

Все тъй — дни и нощи…

Още една нощ изтичаше. Нощта срещу излизане в морето. Не спа той тая нощ. Пръв път в живота си не спа, пръв път в живота си изпита безсъница. Така му се искаше по-скоро да съмне, по-скоро да се впуснат в морето! И слушаше, легнал на нерпената^[1] кожа, как едва доловимо потръпна под него земята от ударите на морето и как бучат и стенат вълните в залива. Не спеше, заслушан в нощта…

А нали някога всичко е било съвсем иначе. Сега е невъзможно дори да си го представим, сега никой хабер си няма от това и дори през ум не му минава, че ако не е била в онова отколешно време патицата Лувър, светът щеше да изглежда съвсем иначе — сиреч сушата не би противостояла на водата, а водата не би противостояла на сушата. Та нали в самото начало — в началото на началата — земя в природата не е имало, нито прашинка дори. Навред било вода, само вода. Водата възниквала от само себе си, в кръговъртежа си — в черните бездни, в безмерните глъбини. И бликали вълни подир вълни, разливали се вълни подир вълни по всички посоки на безпосочния тогава свят; отникъде към никъде.

А патицата Лувър, да-да, същата тази обикновена крякла-широкочовка, която и до ден-днешен прехвръква на ята над главите ни, летяла в онова време над света сам-саменичка и нямало къде да снесе яйцето си. По целия свят нямало нищо друго освен вода, дори сламчица нямало, та гнездо да си свие.

С крясък летяла патилата Лувър — от страх, че не ще удържи, от страх, че ще изпусне яйцето в морската бездна. И накъдето да политала, и докъдето да долитала тя — на шир и длъж се плискали вълни под крилете й, околовръст лежала великата Вода — вода без брегове, без начало, без край. Намъчила се патицата Лувър, разбрала: по целия свят няма място за гнездо.

И тогава патицата Лувър кацнала на водата, наскубала пера от своята гръд и си свила гнездо. И от него, от това гнездо плаващо, започнала да се образува земята. Лека-полека се разраствала тя, лека-полека се заселвала с твари най-различни. А човекът ги надвишил всичките до една — приспособил се по снега на ски да ходи, по водата на лодка да плава. Научил се зверове да убива, риба да лови — с тях се прехранвал и рода свой множал.

Но ако знаеше само патицата Лувър какво тегло има да тегли белият свят с появяването на твърдта сред безкрайното царство на водата! Нали оттогава, откакто възникнала земята, морето не може да се усмири; нали оттогава започва тази битка: морето против сушата, сушата против морето. А човекът навремени тежко си изпаща между тях — между сушата и морето, между морето и сушата. Не го обича морето, защото към земята е по-привързан той…

Наближаваше утрото. Още една нощ си отиваше, още един ден се зараждаше. В светлеещия, сивкав сумрак постепенно се обрисуваше като еленова устна в гълъбовия облак на диханието бушуващото съприкосновение на морето с брега. Морето дишаше. Над цялото кипящо съприкосновение димеше студената пара на летящите капки и над цялото крайбрежие, по цялото му протежение, тегнеше настойчивото бучене на разбиващите се вълни.

Вълните упорстваха: вълна подир вълна яростно налитаха върху сушата — по ледената кора на нанесения пясък, през сиво-кафявите грамади хлъзгави камъни — с цялата си сила и напор; и вълна подир вълна угасваха, като издишване, при ръба на разливането, оставили подире си мимолетна пяна и миризма на гнило от раздълбани водорасли.

Понякога ведно с разбиващите се вълни на брега изскачаха ледени отломки, бог знае откъде приплавали с пролетното движение на океана. Изхвърлени на пясъка, заблудените отломки моментално се превръщаха в нелепи, безпомощни късове замръзнало море. Но следващите вълни бързо прииждаха и ги отнасяха обратно, в своята стихия.

Мъглата изчезна. Утрото все повече се наливаше със светлина. Постепенно изпъкваха очертанията на земята, постепенно се проясняваше морето.

Разтревожени от нощния вятър, вълните още се мятаха край бреговете като беловърхи, огъващи се бърда, но в глъбините, в чезнещата далечина морето вече се усмиряваше, успокояваше и оловно проблясваше с тежко вълнение.

Плъпнаха облаците откъм морето, приближаваха се към хълмистия бряг.

Точно там, край залива на Шареното куче, на косо издадения в морето полуостров се възвишаваше най-забележимата скала, наистина наподобяваща отдалеч огромно шарено куче, което безгрижно си тича край морето. Обрасла по скатовете с кичурести храстовидни дървеса и запазваща чак до жаркото лято бяло петно сняг на „главата“, като голямо клепнало ухо, и още по-голямо бяло петно в „слабината“ — в сенчестата падина, скалата Шареното куче винаги се виждаше отдалеко наоколо — и от морето, и от гората.

Оттук, от залива на Шареното куче, призори, когато слънцето изскочи на „две копрали“, в морето пое нивхска лодка. В лодката имаше трима рибари и едно момиче. Двамината мъже, които бяха по-млади и по-силни, гребяха с четири весла. На кърмата до кормилото седеше най-старият и достолепно посмукваше дървената си лула — тъмнолик, изпит старец, с изпъкнала адамова ябълка, силно набръчкан, особено шията му — цялата в дълбоки дипли: ръцете — едри, възлести по ставите, покрити с белези и драскотини. Взел да белее. Почти беловлас. На кафеникавото му лице силно се открояваха прошарените вежди. Старикът навично прижумяваше със сълзящи, зачервени очи — нали цял живот е гледал водната шир, отразяваща слънчевите лъчи — и сякаш слепешката направляваше лодката по залива. А на срещуположната страна на лодката, кацнал като дъждосвирец на самия нос, току поглеждаше скришом възрастните и едва го сдържаше на едно място — не искаше да ядосва навъсения старейшина — чернооко момче, единайсет-дванайсет годишно.

Момчето бе развълнувано. От възбуда ноздрите му се разширяваха здравата и тук-таме по бузите изскачаха иначе незабележимите лунички. По това си приличаха с майка си — и на нея от много радост току избиваха по лицето такива скрити лунички. Момчето имаше за какво да се радва. Това излизане в морето бе заради него, да го посветят в ловджийския занаят. И затова Кириск въртеше насам-натам глава като дъждосвирец, кокореше очи наоколо с нарастващо любопитство и нетърпение. Пръв път в живота си излизаше Кириск в открито море с истински ловци, на истински, голям риболов, с голямата родова лодка. Много му се искаше да се понадигне, да сръчка гребците, много му се искаше сам да грабне веслата, да замахне колкото сили има, та по-скоро да доплават до островите, където предстоеше големият лов на морски животни. Но такива детинщини можеха да се сторят смешни на сериозните хора. И като се опасяваше от това, момчето напрягаше сили да не се издаде. Но това не беше толкова лесно. Едва успяваше да скрие своето доволство — смуглите му, пълни бузи ярко руменееха. А най го издаваха очите — сияещите, чисти, одухотворени момчешки очи не можеха да спотаят радостта и гордостта, препълнили ликуващата му душица. Пред него е морето, пред него е големият лов!!!

Старикът Орган го разбираше. Предугаждайки с прижумели очи посоката в морето, той следеше и настроението на Кириск, който се въртеше като на тръни от нетърпение. Погледът на старика омекваше — ех, младост, младост, — но тутакси започваше усилено да посмуква полуугасналата си лула и овреме потискаше усмивката в крайчеца на хлътналата уста. Не биваше да показва усмивката си. Момчето седеше с тях в лодката не за развлечение. Предстоеше му да започне живот на морски ловец. Да започне с лов и да завърши с лов някога в морето — такава е съдбата на морския ловец, тъй като няма на света по-труден и опасен поминък от ловуването в морето. А да привиква трябва още от малък. Не току-така старите хора казват: „За две жени мъж станал, а нож не похванал.“ И друго казват: „От вещ ловец и лисицата се плаши.“ Тъй че, за да може мъжът да изхранва семейството си, трябва от малък да изпече занаята. Та дошъл бе редът и на Кириск, време бе да го напътят, време бе да привиква с морето.

Всички знаеха това, цялото поселище от рода на Рибата-жена край скалата Шареното куче знаеше, че днешното излизане в морето се предприема само заради него, заради Кириск, бъдещия ловец и печеловник. Тъй е било винаги — щом се е мъж родил, трябва да се побратими с морето от малък, та морето да го знае, а и той да уважава морето. И затова сам старейшината на рода — Орган, и двамина от най-добрите ловци — Емрайин, бащата на момчето, и Милгун, братовчед на баща му, излязоха в морето, повинили се на заветния дълг на по-старите пред по-младите, този път пред него, момчето Кириск, което трябваше отсега и завинаги да се свърже с морето, отсега и завинаги — в дни на сполука и несполука.

Нищо, че Кириск още е момче, нищо, че устата му още мирише на мляко и не се знае дали ще излезе от него човек; но кой може да каже изнапред, току-виж и станал — когато тях вече не ще ги бива, когато се превърнат в немощни старици — тъкмо той, Кириск, опората на рода. И тъй трябва да бъде, тъй се предава то от поколение на поколение, от коляно на коляно. На това се крепи животът.

Но за това никой не говори на глас. Човек си го мисли наум, но рядко говори с другиго. И поради тази причина там, край Шареното куче, никой от хората на Рибата-жена не придаде особено значение на събитието — първото излизане на Кириск в морето. Напротив — съплеменниците дори се постараха да не забележат как потегли той с големите ловци. Сякаш не приемаха сериозно тази работа.

Изпроводи го само майка му, и то без дума да продума за предстоящото плаване, и се сбогува с момчето далеч от залива. „Хайде, отивай в гората!“ — нарочно високо каза тя на сина си, без да гледа към морето, а встрани, към гората: „Гледай дървата да са сухи и да не се изгубиш в гората.“ Тъй му рече тя, за да заличи следите, за да предпази сина си от кинрите — злите духове. И за баща му дума не пророни. Все едно — Емрайин не е баща, все едно — Кириск не тръгва с него, а със случайни хора. По същата причина премълчаваше — да не подушат кинрите, че Емрайин и Кириск са баща и син. Ненавиждат злите духове бащите и синовете, когато отиват заедно на лов. Като нищо погубват единия от тях, та да отнемат силата и волята у другия и той от мъка да се закълне, че повече нито в морето ще ходи, нито в гората ще стъпи. Такива коварни са кинрите и само дебнат, само изчакват случай зло да сторят на хората.

Кириск не се бои от злите кинри, не е малък вече. А майка му се бои, особено за него. Ти, казва, си още невръстен. Лесно могат и да те объркат, и да те погубят. И не е лъжа! Ох, тези зли духове колко беди само носят на детето — ту болест ще му довлекат, ту някаква вреда ще му сторят, или ще го осакатят, — та да не стане от него ловец. И на кого е нужен тогава такъв човек! Затова е много важно да се предпазиш от злите духове, особено в детски години, докато не пораснеш. А стъпиш ли на крака, укрепнеш ли, тогава никакви кинри не са опасни. Тогава те не могат да ти надвият, боят се от силните хора.

Тъй се разделяха майката и синът. Майката постоя мълчаливо, стаила в това мълчание и страха, и молбата, и надеждата си, па пое назад, без да се обърне нито веднъж към морето, без дума да продума за бащата, като че наистина хабер си нямаше накъде е тръгнал със сина им, а нали тя ги беше стъкмила за път, с ядене за три дни запасила, но сега се правеше, че нищо не знае — толкова се боеше за сина си! Толкова се боеше, че с нищо не издаде тревогата си, за да не подушат злите духове какъв страх е свил душата й.

Майката си тръгна далеч от залива, а синът, като криволичеше из храстите, за да заличи следите си и не го съзрат невидимите духове — тъй заръча майка му, не искаше да я огорчава в такъв ден, — бързаше да догони отишлите далеко напред мъже.

Скоро ги настигна. Те вървяха бавно, с торби, пушки и ловджийски такъми на рамо. Най-отвред — старейшината Орган, подир него биеше на очи със своята фигура и ръст широкоплещият, брадат Емрайин, а накрая пристъпваше тромаво ниският, набит и объл като пън, Милгун. Дрехите им — носени доста в морето — бяха от щавена кожа с косъма навън, за да държи топло и не пропуска вода. А Кириск в сравнение с тях изглеждаше нагизден като за празник. Постарала се беше майка му, отдавна му беше приготвила морските одежди. И торбасата^[2], и горната дреха — извезани по края. Кому е нужно това в морето! Но майката си е майка.

— Брей, а пък ние решихме, че си останал! Помислихме, че са те върнали за ръчичка у дома! — закачливо се учуди Милгун, когато Кириск се изравни с тях.

— Мене ли? Мене да върнат? За нищо на света! — Кириск едва не се задави от обида.

— Хайде, хайде, от шега не разбираш — успокои го той, — не се сърди. В морето с кого ще разговаряме, ако не помежду си. На̀, носи това! — подаде му Милгун своя винчестер. И момчето благодарно закрачи редом с него.

Предстоеше да се натоварят и да отплават.

Тъй отиваха те в морето. Затова пък завръщането, ако е рекъл бог и ако се върнат с улов у дома, ще бъде друго. Тогава ще възхваляват момчето, както се полага. Ще празнуват посрещането на младия ловец, песни ще се пеят за щедростта на морето, в чиито необятни глъбини се множат риби и зверове, предназначени за силните и смели ловци. Ще възпяват Рибата-жена, прародителката, от която водят началото си те — хората на Рибата-жена по земята. Ще закънтят барабаните под ударите на кленовите палки и тогава шаманът — премъдрият човек — ще подхване разговор със Земята и Водата, разговор за него, Кириск, новия ловец. Да-да, за него ще говори шаманът със Земята и Водата, ще отправя молитви и заклинания да са винаги добри към него, та да стане велик ловец, да му работи късметът и на Земята, и на Водата, да му бъде съдено винаги да поделя улова между старите и младите с цялата си справедливост. И за още нещо ще отправи молби и заклинания той, шаманът премъдър: да му се народят на Кириск деца и всички да бъдат здрави и читави, та родът на великата Риба-жена да се множи и потомци след потомци да се редят:

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Твоето жарко чрево зачева живота,

твоето жарко чрево ни роди край морето,

твоето жарко чрево — най-хубавото място в света.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Твоите бели гърди — глави на нерпа,

твоите бели гърди ни откърмиха край морето.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена?

Най-силният мъж при теб ще доплува,

та твойто чрево да разцъфти,

та твоят род на земята да се множи…

Ето такива песни ще се пеят на празника сред хоровода и глъчката. И на този празник ще се извърши още едно важно деяние за Кириск. Танцуващият в унес шаман ще повери съдбата му на една от звездите. Та нали всеки ловец си има своя звезда — закрилница. А на коя звезда ще бъде поверена неговата съдба, съдбата на Кириск — това никой никога няма да узнае. Само шаманът и тази звезда, невидимата закрилница, ще знаят. И никой друг. А звездите в небето чет нямат…

Е, разбира се, майка му и сестричката му ще се зарадват най-много от всички, ще пеят и играят по-силно от всички. И баща му, Емрайин, на всеослушание ще се назове баща и също ще се радва и гордее. А засега той не е баща. В морето няма бащи и синове, в морето всички са равни и се подчиняват на най-стария. Както нареди най-старият, тъй ще бъде то. Бащата не се вмесва. Синът не се оплаква на бащата. Тъй се полага.

А сигурно и Музлук, момченцето, с което си играеха като малки, ще се зарадва много. Сега те вече играят по-рядко. А от днес нататък хич: на ловеца не му е до игри…

* * *

Лодката плаваше добре, с леко ниркане във вълните. Отдавна остана назад заливът на Шареното куче, минаха и край Дългия нос и като излязоха и като излязоха в открито море, видяха, че вълната тук не е по-силна, отколкото в залива. Вълните се плискаха на еднаква височина и с еднакъв промеждутък от време. По такива устойчиви вълни може да се плава бързата.

Леко, пъргаво вървеше лодката, издълбана от ствол на огромна топола. Здраво се държеше и при напречна, и при странична вълна, леко се подчиняваше на кормилото.

Като посмукваше все същата, вече угаснала лула, старикът Орган изпитваше удоволствие от сигурния ход на лодката и така драго му ставаше на душата, сякаш той самият бе лодка, която плава, нагазила до средата на борда, по студеното море; сякаш той самият пореше морската шир, под еднообразното скриптене на висилките и равномерния замах на веслата; сякаш той самият се движеше и разсичаше с кила, като със собствената си гръд, жилавостта на насрещните вълни и леко се олюляваше от ударите и тласъците на водата. Това усещане за пълно сливане с движението на лодката будеше у него странни размисли. Доволен беше от лодката, дори много доволен, та нали сам я дялка и дълба; тополата я повалиха дружина, на един човек, та и на четирима дори такова нещо не е по силите, а я работи сам — три лета я суши и стърга и още оттогава знаеше: най-хубавата лодка ще стане измежду всичките, които е измайсторил в живота си. Но като си мислеше за това, неволно се натъжаваше — ами ако тази лодка е последната в живота му! Ех, дано поживее още. Още да походи на ловитба из морето, още някоя и друга лодка да изкалъпи, докато са силни очите му, докато му иде отръки.

И като си мислеше така, той разговаряше наум с лодката: „Обичам те и ти вярвам, сестро моя лодчице — казваше й старикът. — Ти знаеш езика на морето, познаваш привичките на вълните, в това ти е силата. Достойна лодка си, най-добрата от всички, които съм направил. Голяма лодка си — два лахтака^[3] и една перла побираш. Сполука ни носиш. Затова те уважавам. А как те обичаме, когато едва мъкнеш нашия улов, когато се връщаш към брега, потънала до ръба и даже понапълнена с вода! Всички тогава тичат да те посрещат, сестро моя лодчице!

Ако аз умра, още дълго ходи, ходи далеко до богати на ловитба места. Ако аз умра, плавай по морето с млади и силни ловци. Ако аз умра, служи им, както служиш на мен. И дочакай, сестро моя лодчице, докато и този наш филиз, дето седи сега на носа, върти глава, едва го сдържа на едно място — да не беше вода, а твърд, тозчас би хукнал на голям лов и самичък би се справил с всичко, тъй му се чини, — дочакай, сестро моя лодке, да порасте и да потегли с тебе наблизо и надалече. А днес той е за пръв път с нас в морето. Тъй трябва. Нека привиква. Ние ще си отидем, а пред него тепърва е животът. Ако се е метнал на баща си, на Емрайин, свестен човек ще стане. А не някакъв дърдорко. Емрайин май е най-добрият ловец между сегашните. Як мъж, способен. Някога и аз бях такъв. Пращях от сила. Жените ме обичаха тогава. И аз си мислех — все тъй ще е. Късно разумява човек, че не било тъй. Но младите хабер си нямат! Ето Емрайин и Милгун, сигурно още не мислят за това. Е, тяхна си работа. Ще дойде време да разберат. А сега гребат добре, ловко. Милгун приляга на Емрайин. Сигурна, издръжлива двойка са. Лодката като от само себе си, като на шега плава. Ала тъй само изглежда. Та нали по морето на ръцете си ходим. Гребеш, гребеш — край няма! Днес комай до тъмно ще плаваме, докато стигнем до Третата пъпка. А утре — цял ден обратно. От зори до мрак. Аз ще сменям ту единия, ту другия, ала не е шега работа да пребълникаш с весла цялото море. А върнем ли се с улов — голяма веселба ще бъде!

Чуваш ли ме, разбираш ли ме, сестро моя лодчице? Ще ни докараш до островите, до Трите пъпки, до местата на големия лов. Заради него сме тръгнали. Там на лежбищата, на брега ще намерим нерпите. Скоро ще се котят, нерпата на стада се събира по островите.

Разбираш ме, нали, сестро моя лодке? Знам, че ме разбираш. Та нали си говоря с теб още докато не знаеше морето, още докато беше в чревото на великата топола. Аз ти помогнах да дойдеш на бял свят и ето сега — плаваме заедно.

А като си отида от този свят, не ме забравяй, сестро моя лодчице. Спомняй си за мен, като плаваш по морето…“

Тъй си мислеше Орган, държеше посока от главния ориентир на брега, от скалата Шареното куче — по права линия в морето. В тази скала имаше нещо загадъчно, за което говореха всички морски ловци — при ясно време, колкото повече се отдалечаваш от нея, толкоз по-голяма става. Сякаш Шареното куче върви подире ти, неотлъчно. Щом се озърнеш — след теб е. Много дълго се вижда тази скала, колкото и да се отдалечаваш, а после изведнъж току изчезне от погледа ти зад някаква водна издатина. Значи отишло си е Шареното куче у дома, значи земята е останала далеч назад…

И тогава трябва да запомниш, добре да запомниш къде, в каква посока е останало Шареното куче, трябва да запомниш посоката на вятъра и разположението на слънцето спрямо скалата, облаците да забележиш, ако е тихо времето, и като плаваш в морето, чак до островите, да не забравяш месторазположението на Шареното куче, иначе ще объркаш пътя в морското пространство.

Те плаваха към островите, които се намираха на почти целодневен преход разстояние. Това бяха необитаеми, малки скалисти островчета — три късчета суша, щръкнали като тъмни пъпки на гърди сред водния безкрай. Затова ги наричаха „Трите пъпки“ — Малка, Средна и Голяма. А решиш ли отвъд тях да преминеш — навлизаш в океана, който няма граници, чието име не знаеха — Велика, неизбродна, тайнствена Вода на вечността, възникваща от само себе си, съществуваща от сътворението на света, още от времето, когато патицата Лувър с крясък е летяла и търсела местенце гнездо да си свие — късче твърд, колкото длан, и не можела да го намери по целия свят. Та тъкмо там, на трите острова, на границата между морето и океана, в тези пролетни дни има нерпени лежбища. Заради тях плаваха, заради тях бяха тръгнали в тази посока…

Момчето бе смаяно, че морето се оказа съвсем друго, не такова, каквото му се струваше, когато си играеха по скатовете на Шареното куче, и дори не такова, каквото беше при разходките с лодка по плитчините. Особено силно почувства това, щом излязоха от залива, щом морето изведнъж се ширна пред тях, изпълни цялото видимо пространство до самото небе и се превърна в необхватна, необгледна, единствена, същност на света.

Откритото море зашемети Кириск. Такава гледка не очакваше. Само вода — разлюляна, тежка вода, само вълни — внезапно възникващи и внезапно изчезващи, само глъбина, — тъмна, тревожна глъбина, и само небе, със скитници бели облаци, леки и недостъпни. И това бе целият божи свят — и нищо друго, нищо повече освен… него, освен морето — ни зима, ни лято, ни хълм, ни падина…

Водата застилаше света от край до край.

А лодката плаваше все така, с леко ниркане във вълните. И все така любопитно и радостно му бе на момчето, че седи в нея и очаква големия лов. Но въпреки това всичко, което виждаше и забелязваше наоколо — във водата и над водата, — Кириск възприемаше небрежно, някак празнично разсеяно, тъй като душата му изгаряше от нетърпение за други гледки. Иначе би го привлякла и безкрайната игра на лъчите върху водата, които странно се плъзгаха по повърхността й и преобразяваха лика на морето с преливащи се багри — от нежно лилаво и тъмнозелено до плътно черно в сянката зад борда; и сигурно много би се зарадвал на тези странни любопитни риби, появили се неочаквано край лодката, и би се посмял над гърбушите, чийто плътен пасаж се блъсна в лодката, и те, вместо да се разбягат, уплашено се сгъстиха още повече и започнаха да изскачат от водата и смешно да падат по гръб, като увисваха във въздуха.

На всичко това Кириск не обърна особено внимание — глупости! Той копнееше само за едно — по-бързо да стигнат до островите! По-бързо да започне ловът!

Но скоро настроението му някак странно, от само себе си се промени, макар и да не се издаваше. Колкото повече се отдалечаваха от земята, и особено след като Шареното куче изведнъж изчезна зад изгърбилата се чернота на водата — той долови някаква смътна опасност, която идеше от морето, и почувства цялата си зависимост от него — своята безкрайна незначителност и безкрайна беззащитност пред лицето на великата стихия.

За Кириск това беше нещо ново. И тутакси разбра колко му е свидно Шареното куче, за което по-рано не мислеше, катереше се безгрижно и смело по склоновете му, любуваше се отвисоко на морето и никак не се боеше от него. Сега разбра колко силно и добро е Шареното куче, колко непобедимо и всемогъщо е то на своето място.

Сега разбра разликата между сушата и морето. Когато си на земята, не мислиш за земята. А щом си в морето, непрестанно мислиш за морето, дори да си погълнат от друго. Неочакваното откритие държеше нащрек Кириск. В това, че морето те кара постоянно да мислиш за него, се таеше нещо неизвестно, настойчиво, властно.

А възрастните изглеждаха спокойни. Емрайин и Милгун все така гребяха, замах след замах, като един човек, с равен дружен ритъм: четирите весла едновременно докосваха водата, леко и без усилие движеха лодката. Но това струваше на гребците не прекъснато напрежение. Кириск не виждаше лицата им. Те седяха гърбом към него и той виждаше само как набъбват и се отпускат плещите им. Съвсем рядко си разменяха по някоя дума. Вярно, баща му успяваше понякога да се обърне и усмивката грейваше в брадата му: „Е, как е?…“

Тъй плаваха те. Емрайин и Милгун — спокойни и уверени в себе си. Старикът Орган — съвсем невъзмутим. Посмукваше си лулата и направляваше лодката. Тъй плаваха те, всеки зает със своята работа. Вярно, Кириск се опита на няколко пъти да гребе — ту с Милгун, ту с баща си. С удоволствие му отстъпваха едно от веслата. Нека и той да поработи! Но макар и с две ръце да въртеше веслото, силите му скоро секваха: прекалено тежка бе за него лодката, пък и веслото голямшко. Ала никой не го упрекваше или съжаляваше, продължаваха мълчаливо да гребат.

Но когато Шареното куче изведнъж изчезна от погледа им, всички, кой знае защо, се развълнуваха:

— Шареното куче си отиде у дома! — съобщи бащата.

— Да, отиде си! — повтори Милгун.

— Тъй ли? Аха, май си е отишло — погледна в същата посока и старикът Орган. — Е, щом е тъй, всичко е наред. Ей, Кириск — лукаво смигна той на момчето, — че що не повикаш Шареното куче? Току-виж — върнало се!

Засмяха се всички, и Кириск се засмя. После той поразмисли и високо каза:

— Ако завъртим назад — веднага ще се върне!

— Виж ти как му сече пипето! — възкликна Орган и се усмихна под мустак. — Слушай, я да се захванем и ние с тебе за работа. Идвай при мен. Стига си кокорил очи. Морето не можеш цялото да го изгледаш.

Кириск стана от носа и се запромъква към кърмата, като прескачаше разните вещи по дъното на лодката: два винчестера, завити в еленови кожи, харпун, намотки въжета, бъчонка с вода, торба с храна и още някакви там вързопи и дрехи. Като се промъкваше по борда край гребците и прескачаше веслата, момчето усети миризма на силна мъжка пот и тютюн, които лъхаха от мокрите им тилове и гърбове. Същата тази миризма на бащините му дрехи, която майка му обичаше да вдишва, когато баща му е в морето — току вземе стария му кожух и го притисне до лицето си.

Бащата кимна на сина си, леко го побутна с рамо по хълбока, без да пуска веслата. Кириск обаче не се поддаде на неволната бащина ласка. Я го виж! В морето всички са равни. В морето няма бащи и синове. В морето има само старейшина. И без негово съгласие пръста не можеш си помръдна…

— Сядай тука до мене — показа му Орган мястото и го докосна по рамото с дългата си, жилава ръка. — Ти май се поуплаши нещо, а? В началото се държеше, а сетне…

Кириск се смути — значи старикът Орган се е досетил. И въпреки това възрази:

— Ами! Не, аткичх^[4], хич не съм се уплашил! От какво да се плаша?

— Не е шега работа, за пръв път в морето…

— Какво като съм за пръв път?! — не се предаваше Кириск. Че аз от нищо не се боя.

— Е, хубаво! А пък аз, когато пръв път потеглих, а това беше много отдавна, честно си признавам, здравата се уплаших. Гледам — бреговете ги няма никакви, и Шареното куче избягало кой знае къде. А наоколо само вълни. Как ми се дощя да се върна у дома! Ами да, попитай ги и тях — Емрайин и Милгун, какво им е било!

Те в отговор се ухилиха с разбиране и заклатиха глави, приведени над веслата.

— Пък аз не искам! — държеше на своето Кириск.

— Значи си юначага, щом е тъй! — успокои го старикът. — А сега ми кажи от коя страна остана Шареното куче!

Кириск се позамисли от неочаквания въпрос и после посочи с ръка:

— Ей там!

— Сигурен ли си? Нещо ти потреперва ръката! Момчето опъна силно ръката си да не трепери и посочи съвсем малко по-вдясно:

— Ей там!

— А, сега позна! — съгласи се Орган. — Ами ако лодката обърне нос на тази страна, тогава къде ще е Шареното куче!

— Ей там!

— Ами ако вятърът ни завърти ей така?

— Ей там!

— Ами ако заплуваме наляво?

— Ей там!

— Добре. А сега ми кажи как определяш посоката — нали очите ти нищо не виждат, околовръст е само вода — продължаваше да го разпитва Орган. — Как ще ми обясниш?

— Ами аз си имам още едни очи — отговори Кириск.

— Какви още едни?

— Не знам какви. Те май са ми в корема и виждат, без да гледам.

— В корема! — разсмяха се всички.

— Вярно е това, вярно е — обади се Орган. — Има такива очи. Само че не са в корема, ами в главата.

— А на мене са ми в корема — не се предаваше Кириск, макар вече да се съгласяваше с Орган, че такова зрение може да има само главата.

Подир малко старикът отново взе да изпитва Кириск и като се убеди в способността му да запомня посоките в морето, рече доволен:

— Браво, не са ти лоши очите в корема!

Поласкан от похвалата, Кириск започна сам да си измисля задачи и да си намира отговора. Засега, при относително спокойно море, това не беше много трудно. Вярното и велико Шарено куче всеки път неизменно се появяваше — без особено усилие на паметта изскачаше пред вътрешния му взор тъкмо там, в онази посока, където бе останало, изскачаше съвсем ясно, грамадно, в цял ръст, с рошавите горички по склоновете, с петната сняг на „главата“ и в „слабините“, с гърмящия, неукротим, вечен шум на вълните, които се разбиват в подножието на скалата. Като си представяше Шареното куче, момчето не можеше да не си спомни и за другите, околни хълмове и неволно се замисляше за дома. Привиждаше му се малката долина сред тях, и в тази долина, край гората, до брега на тяхната река — бивак: трупи, бакалия, кучета, кокошки, върви за сушене на риба, огнища, гласове и сред всичко това — майка му и сестричето Псулк. Съвсем живо си ги представяше, та дори и какво вършат в момента, и какво си мислят. Майка му, то се знае, тайно си мисли за него и за баща му, за всинца им — ловците в морето. Да, тъкмо сега тя навярно си мисли за тях. Мисли си и много се бои да не би злите духове да отгатнат мислите й, да узнаят за какво се страхува. И ако още някой мисли за него — това сигурно е Музлук. Музлук е дотичала, уж да си поиграе с Псулк. А майка му може да й се скара, ако тя, без да ще, изрече на глас или попита нещо за него, който е в морето. Майка му непременно ще я смъмри: „Какви ги дрънкаш! Та не знаеш ли, че той отиде в гората за дърва!“ Момичето ще се опомни, ще млъкне засрамено. На Кириск дори му дожалява за Музлук. Той иска тя да мисли за него, но не и да й се карат заради него.

А лодката все така плаваше, с леко ниркане във вълните. И наоколо блестеше плиткото кипене на все същото, разлюляло от край до край пенливи талази, море. Нивхите разчитаха след пладне, най-късно към залез, да стигнат до първото островче — то се намираше най-близо — Малката пъпка, — и ако имат късмет, да започнат още там лова. После им предстоеше по светло да отидат до второто — Средната пъпка и там да пренощуват, тъй като до брега има удобен залив за лодката. А на съмване, рано-рано, отново в морето. Ако са късметлии от вечерта, ако веднага се сдобият с три нерпи — на сутринта могат, без протакане, да поемат обратно. При всички случаи им предстоеше да се завръщат преди пладне, докато слънцето е на „две копрали“. Знайно е, че колкото по-рано напуснеш морето, толкоз по-добре.

Всичко това бе предвидил старикът Орган, всичко бе пресметнал. Пък и помощниците му — Емрайин и Милгун — не за пръв път отиваха към Трите пъпки. И те отлично знаят кое и как. Главното е времето да се завържи хубаво и бързо да открият зверовете на лежбището. Това е главното, а всичко останало — кой както умее, тук вече всеки отговаря за себе си…

Старикът Орган отиваше на лов не толкоз поради необходимост, макар че нуждата си е нужда, то се знае — без прехрана от морето не може да се живее; но отиваше и поради това, че морето го теглеше. Морските далнини предразполагаха старика към неговите заветни размисли. Имаше си той свои, съкровени мисли. В морето нещо не му пречеше да им се отдаде, тъй като на всичко онова, за което нямаше кога да поразсъждава на сушата сред ежедневните грижи, в морето му дохождаше ред — тук нищо не отвличаше Орган от неговите велики мисли. Тук той се чувстваше сродник и на Морето, и на Небето.

Старикът разбираше, че пред лицето на безкрайния простор, човекът в лодката е нищо. Но човекът мисли и тъй се въздига до величието на Морето и Небето, и тъй се утвърждава пред вечните стихии, и тъй е съизмерим с глъбината и висотата на световете. И затова, докато човек е жив, духом той могъщ, като морето, и безкраен, като небето, защото нямат предел неговите мисли. А когато умре, някой друг ще продължи да мисли по-нататък, и след него друг — още по-нататък, а следващият още и още по-нататък и така безкрай… Съзнанието за това доставяше на старика горчивата наслада на непримиримото примирение.

Той разбираше, че смъртта е неизбежна, че не е чак толкова далече сетният му ден, разбираше, че смъртта е край на всичко, но същевременно, кой знае защо, се надяваше, че най-съкровеното и заветното у него — великите му сънища за Рибата-жена — ще пребъдат, ще останат с него и след смъртта му. Не можеше да предаде своите сънища другиму, съновиденията не се предават и поради това, смяташе той, те не бива да изчезват безследно… Не бива да изчезват. Великата Риба-жена е безсмъртна, сиреч и сънищата за нея трябва да са безсмъртни.

За тези неща Орган много и често размишляваше, когато се намираха в морето. Умълчаваше се, потъваше в себе си, не влизаше в никакви разговор със спътниците си. Загледан в морето, той се обръщаше неизвестно към кого и молеше само за едно: да му оставят сънищата за великата Риба-жена. Та невъзможно ли е сънищата да се преселят заедно с човека в някакъв друг свят и да се сънуват вечно, вовеки веков? Като не намираше отговор, старикът мъчително премисляше и се опитваше да се убеди, че тъй и ще бъде, че сънищата ще си останат с него…

… Някога, много-много отдавна, в незапомнени времена, на брега край скалата Шареното куче живеели трима братя. Най-големият бил бързоходец — пъргав, винаги и за всичко смогвал: оженил се той за дъщеря на човек-елен, станал стопанин на еленови стада, хванал пътя към тундрата и вече не се върнал. Най-малкият бил следотърсач и ловък стрелец. И той се оженил, взел си девойка от горските обитатели, отишъл в тайгата, станал ловец по тамошните места. А средният брат бил куц по рождение, не му вървяло на човека; в зори ставал, по мръкнало лягал — полза никаква; не можел елените да настига, не можел дирите на дивеча да хване. Никои из околните селища не му давал дъщеря си за жена, братята го напуснали и останал си той сам-самичък край синьото море. Препитавал се с въдицата. А знайно е колко риба може с нея да се налови.

Та седял си веднъж той, злочестият куц брат, в своята лодка и мятал въдицата в морето. И изведнъж усетил — пръчката силно играе в ръцете му. Зарадвал се — голямо нещо се е хванало! Почнал да измъква рибата, все по-близо към лодката да я придърпва.

Гледа — що за чудо! Риба с лице на жена! Пляска по водата, вие се, да избяга иска. А хубост невиждана — снага гладка, сребрее като речен камък в лунна нощ, гърди бели с тъмни, щръкнали пъпки — същински елхови шишарчици, а очите й — зелени, искри мятат. Извадил той Рибата-жена из водата, подхванал я под мишниците, тогава тя го прегърнала и легнали в лодката. От такова щастие нечувано — главата му се замаяла на куция брат. Не разбирал какво става с него, струвало му се, че лодката до небесата подскача. Разлюляло се морето чак до небесата, разлюлели се небесата чак до морето. А после всичко утихнало изведнъж като след буря. Тозчас Рибата-жена изскочила от лодката и отплувала. Спуснал се куцият брат, викал я, молил я да се върне, но тя не се обаждала, изчезнала в морската глъбина.

Та ето какво се случило с куция, среден брат, самотен и изоставен от всички край морето. Отплувала Рибата-жена и повече никога не се появила. А куцият брат от този ден затъгувал, камък му легнал на сърцето. От този ден по цели дни и нощи ходел по брега, плачел и все викал Рибата-жена, заклинал я, умолявал я поне отдалеко да му се покаже.

По прилив вървял и пеел:

— Къде плуваш ти, велика Риба-жена?…

При отлив вървял и пеел:

— Къде плуваш ти, велика Риба-жена?…

В лунна нощ вървял и пеел:

— Това море е моята мъка.

Тези води — моите сълзи.

А земята — моята глава сиротна.

В тъмна нощ вървял и пеел:

— Къде плуваш ти, велика Риба-жена?

По прилив вървял и пеел, при отлив вървял и пеел…

А в това време зимата се изнизала, подир нея — пролетта, и веднъж през лятото, както накуцвал злочестият брат по брега и вълните го плискали до коляно, и той все към морето гледал — не ще ли се появи Рибата-жена, и все я викал — не ще ли се обади Рибата-жена, ненадейно чул откъм плитчината нещо като детски плач. Сякаш малко дете плаче, та се къса. Затичал се той натам и на очите си не вярва — гол-голеничък седи младенец на плитчината досам брега, вълните ту го залеят, ту се отдръпнат, а той плаче на висок глас и дума: „Кой ми е баща! Къде е баща ми!“ Още повече се учудил куцият брат и не знаел, горкичкият, какво да стори. А младенецът го видял и рекъл: „Ти си ми баща! Вземи ме, твой син съм аз!“

Та ето каква била работата! Взел тогава човекът сина си, отнесъл го у дома си.

Бързо порасло момчето. Почнало из морето да ходи. Смел и силен ловец станало. Късметлия по рождение било: метне мрежата — пълно с риба, пусне стрела — прониже морски звяр. Славата му се разнесла надалеко, зад гори и планини. Ето че и девойка от горското племе с всичкото му уважение му дали за жена. Деца им се народили и оттогава почнал да се множи човешкият род на Рибата-жена.

И оттогава се запяла песента на празниците:

— Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Твоето жарко чрево зачева живота,

твоето жарко чрево ни роди край морето,

твоето жарко чрево — най-хубавото място в света.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Твоите бели гърди — глава на нерпа,

твоите бели гърди ни откърмиха край морето.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена?…

Най-силният мъж при теб ще доплува,

та твойто чрево да разцъфти,

та твоят род на земята да се множи…