Раф Вальо
Сбогом, ченге! (5)

Глава 5

Вержа като луд се втурна надолу по стълбите, изскочи от зданието на полицията. За нищо на света не искаше да изпусне Ги Портор, който се превърна в нещо като схватка между него и съдбата. Или ще постигне успех и тогава това ще бъде добър знак — значи трябва да следва предначертания план. Или ще претърпи поражение и тогава непременно ще намери начин да подложи гърдите си срещу парченцето олово.

Вержа с един скок седна в полицейската кола и заповяда на шофьора Пол да кара с всички сили на посочения адрес, така, като че ли през целия път участвуват в автомобилно състезание.

Няколко пъти преминаха на червена светлина, едва не докараха до инфаркт около двадесетина души зад волана, не обръщаха внимание на свирките на регулировчиците, които не можеха веднага да познаят, че колата е на полицията. Дебеланкото Пол, пльоснал се на седалката си, притежаваше невъзмутимостта на бивол. Не одраска нито една каросерия, макар че на два пъти Вержа беше уверен, че всеки момент ще се блъснат в някоя кола.

Заповяда на Пол да спрат на съседната улица. След това, преди да излезе, си сложи очила с много тъмни стъкла и си залепи черни мустачки. Ги Портор го познаваше Вержа излезе от колата и тръгна, като леко се прегърби, измени походката и начина си на държане. Сви зад ъгъла и видя Мора, който в отсрещния магазин разглеждаше окачените вратовръзки, като ги поднасяше по-близо до прозореца, а всъщност наблюдаваше бистрото, което се намираше точно насреща. Малко встрани, зад кормилото на автомобила, паркиран до тротоара, седеше Естев.

Без да бърза, Вержа приближи. Мора го забеляза и му даде знак. Ги Портор се намираше в бара. Инспекторът прокара ръка под брадата си, за да покаже, че гангстерът този път е с брада. Вержа му благодари с поглед.

Ги Портор стоеше прав, с лице към улицата.

Вержа бутна вратата. Портор го погледна, но ако се съди по всичко, не го позна. Продължи да разговаря със своя събеседник, като отпиваше от бирата си. Вержа прецени риска — трима клиенти на бара и още двама на една масичка.

Приближи до Портор, без да предизвиква някакво подозрение. Реши да действува внезапно. С рязко движение издърпа своя колт и насочи дулото към стомаха на Портор, но беше изненадан от мълниеносната реакция на гангстера. Портор вдигна отпуснатата до тялото лява ръка, Вержа мигновено си припомни, че гангстерът е ловък. Какъв глупак излезе, че не си го спомни преди това. Полетя встрани и изпусна пистолета, в същия момент получи удар в най-добрия стил карате, който го отхвърли назад.

— Бягай! — извика Портор на своя приятел.

Вержа се опита да се задържи на краката си. За пръв път така се извози.

Чу звън на счупено стъкло. Портор прескочи през стъклената врата. Падайки, Вержа силно се удари, но моментално скочи и забеляза обърканите лица на посетителите и на собственика на бистрото, извика „полиция“, да не би някой да му препречи пътя, и се хвърли към вратата. Скочи през дупката, направена от Портор. Онзи с всичка сила бягаше по улицата вляво. Мора стискаше пистолет в ръката си.

— Остави Портор за мен! — извика Вержа.

Естев се целеше в Портор от колата, но друга кола му попречи. С всички сили Вержа се спусна да гони гангстера. След падането ужасно го болеше опашката.

Пред него тичаше Портор с пистолет калибър 11,65 милиметра в ръка. Минувачите в паника се разпръсваха на всички страни, вместо просто да се скрият зад колите или направо да легнат на земята.

Портор го изпреварваше с около двадесетина метра, а освен това беше и по-млад с двадесет години. Но постоянно се обръщаше, за да види къде се намира Вержа, който тичаше, без да вдига глава. Портор насочи револвера си към комисаря. Вержа се метна встрани, удари се в стената, скочи към колата. Чу изстрел и предното стъкло на колата се разби на хиляди парченца. Вержа искаше да хване Портор жив. Стреля в краката му, но улучи тротоара около крака на Портор. Онзи отново се обърна и стреля втори път. Куршумът премина покрай ухото на комисаря. Той инстинктивно наведе глава и това забави движението му.

Естев тръгна от мястото си и Мора успя да скочи в колата. Но им пречеше уличното движение. Вержа чуваше как викат на: шофьорите, които спираха, за да позяпат зрелището и евентуално да получат някои заблуден куршум.

Зад ъгъла Портор сви надясно. Там попадна на една търговска улица, където на тълпи се движеха минувачите. Вдигна се паника. Една сергия, отрупана цялата с плодове, се изсипа на земята под тежестта на жените, които вкупом се стовариха върху нея.

Вержа като дявол изникна сред целия този хаос. Изгуби Портор от погледа си, изруга, блъсна се в една жена, която търсеше къде да се скрие. Онази политна към сергията с риба. „Грубиян!“ — извика тя. „Що не си гледаш работата“ — помисли си Вержа, като напразно се мъчеше да открие Портор. Беше направо като полудял. Това беше най-лошият вариант. Цялата работа пропадна. „Ако не го намеря, ще зарежа всичко, нека ме тикнат в затвора, нека да пукна в пандиза“ — обеща си Вержа. И в същия момент забеляза Портор, който от своя страна също търсеше с погледа си полицая, обезпокоен от това, че не го вижда, и страхувайки се на другата улица да не го чака засада.

Комисарят отново се втурна да го преследва, Портор затича. Като че ли улицата нямаше край, наляво и надясно се нижеха малки улички, в които Портор се боеше да кривне, тъй като там Вержа можеше да се обърне. И все пак сви встрани и се оказа на една много по-малко оживена улица. Вержа видя накъде зави и ускори темпото. Знаеше, че решаващият момент наближава.

Вержа се показа зад ъгъла точно в момента, когато Портор търсеше къде да се скрие и оттам спокойно да се прицели в него. По липса на нещо по-добро избра една кола с доста широка каросерия и се скри зад нея, без да губи от погледа си Вержа, който се мяташе по средата на улицата Портор се прицели.

Комисарят направи зигзаг и се озова на тротоара. Портор смени положението си. Но точно в момента, когато целият тротоар попадаше в полезрението му, Вержа отново скочи на платното. Портор се повдигна и се опита да стреля над покрива на колата. Вержа в отговор стреля напосоки и Портор на бърза ръка приклекна. Комисарят скочи на багажника, след това се прехвърли на покрива на колата, придружаван от шума на смачкана тенекия. Шумът оглуши Портор. И точно в момента, когато вдигна поглед, върху него с цялата си тежест се стовари огромна маса. Вержа не се поколеба. Връхлетя от покрива на колата, съзнавайки, че или ще бъде надупчен целият от куршуми, или ще смачка Портор. Получи се второто.

Портор удари главата си в земята и загуби съзнание. Вержа си пое дъх, веднага скочи и приклекна до него. Портор наистина здравата се беше ударил. Взе оръжието му. Дръпна го за косите, за да провери в какво състояние е. Беше подбелил очите. Вероятно няколко леки счупвания, нищо сериозно.

Притича Мора. След него Естев.

Мора надяна белезниците на лежащия неподвижно Портор. Зад тях се чу воят на полицейската сирена. Това беше небесна, победна музика.

Пристигна полицейски фургон, в който натовариха тихичко пъшкащия Портор. Вержа се отправи към своята кола.

Тонът, с който разговаряше следователят Делмес, ставаше все по-заядлив. Предложи на Вержа да седне, явно съжалявайки, че редът не му позволява да държи полицая прав, и придърпа към себе си папката.

— Получих резултатите от следствието, проведено в агенцията, с която вие според вашите думи сте се договорили за вилата. Те категорично твърдят, че никога не са получавали от вас пари нито в брой, нито с чек.

Вержа запази мълчание.

— Затова пък — продължи следователят — те ми предоставиха фотокопие на чека, получен от госпожа Ларе, наречена Клод, а също така и фотокопие от договора. От него следва, че госпожа Ларе безплатно ви е предоставила тази вила през месец август.

— Вероятно съм овъзмездил разходите й — проговори спокойно комисарят.

— Склонен съм да ви простя, като имам предвид какво сте свършили неотдавна. Очевидно не сте в нормалното си състояние.

— Не се самозалъгвайте, аз много бързо възстановявам силите си.

Делмес отново се зае с папката.

— Значи оспорвате изводите на следствието?

— Знаете ли, никак не ми пука — произнесе Вержа с тих глас. — И вие сте част от онези нещастници, които смятат, че живеем в пропаднало общество. И трябва да ви кажа, че не се лъжете, но когато се нахвърляте върху мен, доставяте удоволствие на разни мръсници, защото те си мислят, че когато приключите с мен, ще се заситите и няма да бутнете тях. А пък, ако се заемете да почистите конюшните на петата република, чака ви огромна работа.

Следователят стана. Беше бледен и дишаше тежко, което разтревожи Вержа: да не вземе пък сега да получи някой инфаркт.

— Моля ви да останете тук — каза Делмес. — Ще отида при прокурора.

Вержа изрази одобрението си. Сега вече и той не бързаше.

Прокурорът Ланжа с огромно удоволствие научи за откровенията на Вержа. Вече няколко дни го караха да бъде по-сдържан. А пък той нямаше търпение по-скоро да прати комисаря в затвора.

— Незабавно го поставете под арест — каза прокурорът.

— Той току-що арестува Ги Портор — отбеляза Делмес.

— Точно така — произнесе прокурорът. — Преди малко ми се оплакаха. Вержа едва ли не устроил бойно поле по улиците на града, а улиците на града не са пустиня.

Това беше лъжа. Още никой не се беше оплаквал. Но прокурорът се възползува от своя авторитет. Измисли тази формулировка и тя му хареса. Делмес повярва на думите му.

 

 

Началникът на затвора Шарл Менор наближаваше годините за пенсиониране. Тъй като не носеше душа на тъмничар, а беше попаднал на работа в затвора, защото тук работеше баща му, стремеше се всички въпроси да урежда по мирен начин. Менор страшно се огорчи, като видя Вержа с белезници на ръцете. Вержа беше много популярен сред нисшия кадър.

Поръча на един тъмничар да се грижи за Вержа и му даде сериозни напътствия: да угажда на комисаря във всичко. Онзи познаваше Вержа, каза го на началника и добави, че вече е объркал броя на „клиентите“, които комисарят им е изпратил в затвора.

Килията представляваше квадратна стаичка с размери три на четири метра, с железен креват, маса, стол, стенен шкаф и голяма кофа за ходене по голяма и малка нужда. Вержа се опъна на леглото. Прехвърли в паметта си указанията, които беше дал на Силвена, на Мора и на Алже. Дали не е забравил нещо? След още ден-два ще избухне истинска сензация. Размишленията му постепенно го приспаха. Събуди се, когато вече беше тъмно. Затворът спеше, но от време на време се чуваше и по някой стон. И насън мозъкът на Вержа продължаваше своята работа. Пресметна на бърза ръка — нищо не е забравил. Освен едно: да поръча на Мора да дойде при него в затвора след четиридесет и осем часа.

 

 

Вечерните вестници съобщиха за арестуването на Вержа. Новината се възприе различно. Сметнаха за странно, че са тикнали в затвора човека, който сутринта беше обезвредил опасен престъпник. Носеха се най-невероятни слухове в квартала, където беше арестуван Портор, жените твърдяха, че Вержа е убил двама души, преди да стигне до бандита. Жената, която рухна върху сергията с рибата, разказваше, без да се впуска в подробности, че Вержа искал да я изнасили. В полицейското управление решиха, че това вече минава всякакви граници. А когато научиха, че Вержа се е подиграл със следователя, одобриха действията му. Така бяха настроени инспекторите. Останалите, като се започне от следващите чинове, предпочитаха да нямат собствено мнение по въпроса.

Силвена от сутринта се намираше в Женева. Тя запази места в самолета, получи обещанието на директора на банката, че ще си е на мястото, когато се появи Вержа, взе под наем луксозна американска кола. В стаята си в хотела от радиото Силвена научи за арестуването на Вержа. Беше доволна, но все пак го съжали.

Мора не правеше никакви изказвания. Повика го Сала и го помоли засега да не се отлъчва. Беше си придал загадъчен вид и това не можа да излъже Мора: след няколко часа и него щеше да го повика следователят.

Алже научи новината, когато отиде в кръчмата, където оберкелнерът му показа вестника. Гангстерът го взе и седна на една маса, за да прочете внимателно статията. Съобщаваха се много малко подробности. Алже се обади на няколко места и това му позволи да възстанови хода на събитията. Замисли се.

Алже се разходи до пощата, за да се обади оттам още веднъж по телефона и да проведе разговор, който искаше да се запази в тайна. Успя да се свърже веднага, разговаряше със своя събеседник с намеци — за приятеля, който няма да може да присъствува на съвещанието. Но то все пак щяло да се състои. Дневният ред не се променял. Единствената промяна щяла да бъде само разпределението на гласовете.

След това Алже се върна в кръчмата и се затвори в кабинета си, като поръча да го предупредят, когато се появи Вентури. Корсиканецът предишния ден беше заминал за Марсилия, където трябваше да се срещне с двамата италианци, които щяха да вземат участие в операцията. Алже не искаше да привлича обикновените си съучастници. Веднага щом операцията приключи, италианците ще поемат обратния път и през нощта ще пресекат границата. Преминаването им беше осигурено. Третият съучастник беше един елзасец, с когото Вентури трябваше да се срещне в Париж.

Вентури се върна около полунощ и веднага отиде в кръчмата, където го чакаше Алже. Като научи за ареста на Вержа, помисли, че операцията се отменя, и съжали за това. Италианците му бяха направили прекрасно впечатление — само мускули, мозъци малко над средното равнище. Те се съгласиха по за десет милиона всеки, тоест за сумата, която беше определил Алже — разбира се, парите искаха предварително, нямаше как, организаторите винаги поемаха финансов риск.

Алже разсея съмненията на Вентури — не беше се старал напразно, обратното, тъй като Вержа беше излязъл от строя, това означаваше една част по-малко, което прави четиристотин милиона. Следователно Вентури и неговите помощници щяха да получат сто милиона, като се предвиждаше по десет милиона на всеки и седемдесет милиона за самия Вентури. Сметката се правеше с оглед на милиарда, което по предварителните оценки беше минималната сума.

Вентури изпадна във възторг, но в същото време се и обезпокои. Той не можеше да си представи как може да се осъществи такава крупна операция с толкова малък риск. Алже извади от чекмеджето на бюрото си плановете, които му даде Вержа.

— Помниш ли поне една работа, в която да сме имали такава солидна документация? — попита го Алже.

Вентури изучаваше плановете и радостно си подсвиркваше. Мушна пръст в сигналната уредба.

— Тя няма да работи — каза Алже.

Единственото указание, което даде, беше да работят внимателно. Не трябва да има жертви, Вентури обеща — най-многото само няколко удара с дръжката на пистолета, ако някой окаже съпротива. Вержа беше показал дори мястото, откъдето да вземат празни чували, за да пъхнат в тях пачките с парите. На тримата ще им стигнат няколко секунди. Що се отнася до колите, те се намираха в един сигурен гараж. Ще ги откраднат вечерта и ще ги пребоядисат навреме.

— Най-главното е — каза Алже — онова, което ще стане после.

Той разказа на Вентури за съществуването на ловната къщичка. Там ще докара плячката. Алже ще го чака. Веднага ще си разделят заграбеното и Вентури за известно време ще изчезне. Ще замине за Антиб, където двама приятели, хора, които стоят далеч от престъпния свят, винаги ще са готови да удостоверят, че е пристигнал в деня преди грабежа. Цялата операция ще приключи за един час. Служителите на Алже чистосърдечно ще заявят, че не е напускал кръчмата. И друг път му се е случвало да прекара по цял час затворен в кабинета си.

— Когато се върнеш — каза Алже, — ще получиш друга задача. И това ще бъде най-трудното, да очистиш един полицай.

Вентури се намръщи.

— Става дума за Мора — поясни Алже.

— Защо?

— Защото не бива да разчитаме само на случая. Вержа е в затвора. Но той вероятно се е погрижил за бъдещето си. Да не мислиш, че ми има толкова доверие, та да се надява, че ще му пазя парите, докато излезе. Размислих и реших, че Мора му е стар приятел и сигурно ще ме следи. Няма да се изненадам, ако ме посети. Ако изчезне, ръцете ни са развързани. Разбира се, би било по-добре да го очистим още сега. Но се страхувам да го правя преди операцията — това ще накара полицаите да са нащрек. Досега за всичко се грижеше Вержа и беше чудесно. Така че тая работа ще я свършим малко по-късно. Обаче не бива много да закъсняваме, Вержа няма да седи дълго в затвора.

— Виж, него бих го… — произнесе Вентури.

Алже се усмихна.

— Ще видим. И без това му отнемаш четиристотин милиона, на които той тека много разчиташе, за да си осигури приятни старини.

Вентури се съгласи, но не беше много убеден. За него единственият начин за отмъщение беше кръв за кръв.

 

 

Людо, пазачът на аеродрума, през тридесетте години беше пилот, но си спечелил куп неприятности поради двата си развода. После президентът на клуба го измъкнал от затрудненото положение и му поверил охраната на аеродрума и частните самолети на членовете на клуба. Людо имаше много светли очи. Самият беше висок и кльощав. През последните три години Людо практически не беше напускал аеродрума. Спеше в малка стаичка в дъното на един от хангарите, където миришеше на масло и бензин, но тази миризма беше за него по-скъпа от всякакви парфюми.

Людо отвори вратата и Мора влезе в хангара. Самолетът на Лардат беше марка „Мистер“, единственият в града.

Мора се зае да изучава „Мистер“. Беше принуден да напусне авиацията поради неблагополучия със слуха си и това стана причина за непрестанни съжаления.

Изкараха самолета на пистата за излитане. Мора се качи в кабината и внимателно проучи таблото с приборите. Людо му каза, че може да лети спокойно. Той самият се грижи за самолета и е сигурен, че по него няма нито една прашинка, нито един повреден контакт. Не лъжеше. Моторът заработи веднага. Мора се плъзна по пистата за излитане, като с удоволствие се вслушваше в бръмченето на двигателите, след това излетя, устремен към небето.

Летя приблизително час, приближи до града, но не прелетя над него. Въздухът беше приказен. Мора си спомни какви мисли го бяха обзели, когато за пръв път седна зад щурвала: да избяга, да изчезне, да се разтвори в това спокойствие, в този синкав прах.

 

 

Разрешението за свиждане, което Мора представи на надзирателя, беше фалшиво, но приличаше на истинско. Взе го от онова тайно местенце, където пазеха празни бланки, в случай че се наложи да разпитват затворник без никой да научи за това.

Впрочем надзирателят познаваше Мора. Той бегло погледна хартийката и дори изрази съжаление, че сред подопечните му се намира и комисарят. Отведе Мора в стаята за свиждане. След няколко секунди се появи и Вержа.

— Всичко върви по мед и масло — започна Мора. — Говорих със Силвена по телефона. Тя се е върнала от Швейцария.

— Ще трябва да се заемеш с Вентури — каза Вержа.

Мора се съгласи с готовност — не обичаше корсиканеца.

— Ще установиш контакт с него. Ще му кажеш, че искаш да го видиш, след като мине операцията, но преди да отнесе парите на Алже.

— А ако ми каже да си гледам работата?

— Ти любезно ще му отговориш, че в такъв случай ще предупредиш началството си какво се готви.

— Но по този начин ще ви разоблича.

— Не бой се, Алже ще отмени операцията и няма да каже нито дума. Или пък — и аз мисля, че ще стане почти така — ще заповяда на Вентури да се съгласи на среща с теб. Но в такъв случай ще се подложиш на голяма опасност. Разбира се, и аз, тъй като ще съм заедно с тебе. Вентури ще получи указание да ни пречука, но няма да може да го направи, защото ние ще сме нащрек и защото ние двамата сме по-умни.

Мора се учуди: дали затворът не превърна чудесния полицай в ясновидец? Вержа се разсмя: чисто и просто добре познава Алже и положението на нещата.

— Той сега си мисли, че са ме измамили като малко дете. Аз съм в затвора и в такъв случай всичките пари ще получат той и неговият компаньон, чието име все пак някога ще науча. Стиснали са го за гърлото. Когато Вентури му съобщи, че искаш да го видиш, Алже няма да се колебае нито секунда, ще трябва да те премахне, тъй като ти ще си единственият свидетел и си мой помощник. Освен това той така или иначе знае за твоите лоши отношения с правосъдието и затова ще си помисли, че няма да вдигнат на крак цялата полиция, за да отмъстят за теб. Същите разсъждения се отнасят и до мен.

И все пак Мора продължаваше да се учудва: може ли с такава увереност да се чете бъдещето? Вержа посочи с пръст слепоочието си.

— Трик-трак — както се казва. — В живота човек трябва да мисли. Досега само това ме е спасявало. И същевременно уморявало.

— Може би Вентури ще се яви с цялата си компания.

— Възможно е, но не е сигурно. Обикновено всички бързат да изчезнат колкото може по-скоро. За всеки случай ще вземем предохранителни мерки.

— Помислили сте за мястото на срещата, така ли?

— Точно така — отговори Вержа с явно удоволствие.

 

 

Вержа не беше учуден от посещението на Моника. Изненада го по-скоро онова, което тя му каза. Дойде скоро след Мора, беше получила разрешение от следователя Делмес да посети мъжа си.

Сутринта при нея отишъл Сала, вежлив, огорчен, разговарял със сълзлив глас. Бил в отчаяние от това, което става. Вержа му бил най-добрият служител. Той не си представял как ще устои на вълната от престъпност сега, когато бентът е разрушен. Какво нещастие, повторил той, преди да й изложи целта на своето посещение. Вержа очевидно по недоглеждане е отнесъл някои документи и трябва колкото може по-скоро те да се върнат. Дали Моника не знае къде ги държи?

— Отговорих му, че не знам, още повече че това е самата истина — каза тя.

Тогава той се заел „най-приятелски“ да я разпитва, просто искал да разбере как им върви семейният живот.

— Прекрасно — отговорих му аз.

Но той не й повярвал. Дори заговорил за Силвена. Но Моника изразила пълно неведение.

— Казах му, че ти почти никога не си нощувал извън къщи, че си бил точно такъв мъж като всички останали, нито по-добър, нито по-лош.

Те седяха един срещу друг, разделени от стъклото, на което имаше микрофон. Вержа се усмихна на Моника.

— Не му казах, че мечтаеш да заминеш за Венесуела — проговори тя.

Той учудено я погледна.

— Записал си разписанието на корицата на един проспект от „Ер Франс“. Проверих. Не съответствува нито на един рейс от Франция. Но напълно съвпада, ако полетиш за Каракас от Женева.

Чакаше да продължи. Какъв досаден пропуск. Винаги е твърдял, че дори и най-ловкият престъпник непременно допуска някаква грешка, макар и съвсем незначителна, но такава, че да даде възможност на правосъдието да стигне до него.

— Не дадох проспекта на Сала — каза Моника. — Скрих го на сигурно място.

— За спомен ли?

— Няма защо да ме обиждаш. Ти ще изчезнеш. Така или иначе, не искам да ти преча.

Тя като че ли му правеше любовно признание, говореше с тих глас и с нежен израз на лицето.

— Донесох ти някои документи. Трябва да ги попълниш. Те ще ми дадат възможност да получавам пенсия и всички останали осигуровки. Това е най-малкото, за което мога да помоля. Документите са в пълен ред. Възползувах се от посещението на Сала, за да помоля да му ги даде. Донесе ми ги след един час и ми заяви, че няма да загубиш правата си. Каза дори, че се радва да ги наследя. Само че няма да получи от мен разписанието на самолета. Ако, разбира се, ти е ясно за какво говоря.

Извади от чантата си документите.

— С моята търговия и с пенсията от теб ще има с какво да живея. Напълно законно.

Тя се усмихна.

— Сигурно ти се струвам голяма еснафка.

Моника се надигна, като каза, че трябва вече да се връща в магазина. Изпрати му въздушна целувка. На излизане даде документите на надзирателя. Вержа беше много доволен от това посещение — угризенията на съвестта винаги са неприятни.

 

 

Ле Моан беше младеж с пълно лице увенчано с дълги коси, които падаха на силните му рамене. Беше на двадесет и две години. Учеше в математическия факултет и активно участвуваше в движението, което обединяваше най-отявлените левичари. Не бяха лоши момчета, но всички смятаха, че ако на млади години не пречиш на всеки и на всички, после никога няма да успееш да сториш това.

Решително седна на пода срещу прозореца, докато Мора правеше обиск, съпровождан от инспектор Естев, който след арестуването на Вержа не преставаше да излива гнева си. Ле Моан живееше в мръсно двустайно апартаментче на една оживена улица. Двама от приятелите му пазеха вън на тротоара, готови да разнесат последните новини, може би за арестуването му.

Мора приближи до газовия котлон, мушна ръка под линолеума, който изолираше котлона от шкафчето, и нададе доволен вик. Обърна се към Ле Моан и му подаде сгъната на четири хартия.

— И какво е това според теб?

Ле Моан тежко се привдигна.

— Не мога да видя — каза той.

Мора разгъна хартията. Видя се, че е план. В единия ъгъл с едри букви беше написано: Национална парижка банка. Ле Моан беше изумен.

— За пръв път… — започна той.

— Може би искаш да кажеш, че аз съм го мушнал там! — извика му Мора. — Арестуван си.

Младежът сви рамене.

— Ще се вдигне шум — каза той.

— Много обичаме да се вдига шум — произнесе в отговор Мора.

Ле Моан облече смачкано сако от избелял шевиот.

— Браво, и ние също — каза той.

На улицата даде знак на своите приятели, като вдигна ръце към небето. На условния им език това означаваше вълнения. Мора беше в течение чрез един осведомител, онзи същия, който му описа стаята на Ле Моан.

Мора направи всичко по правилата, като предупреди своя началник, който пък информира Сала. В сегашния момент не им се искаше да провокират левичарите. И без това си имаха твърде много друга работа. Но не можеха да се отнесат лекомислено към открития план. Обаче Сала беше учуден: всеки път, когато някой полицай се оказваше в затруднено положение, попадаше на удачно дело. Позвъни в комисариата, който се намираше във факултета по естествени науки. Там вече се бяха размърдали. Сала се намръщи.

В края на деня Мора зачака близо до пивницата на Алже. Пристигна Вентури със спортната си кола. Затваряше вратата й, когато усети, че го тупват по рамото. Обърна се рязко и се намръщи, като видя.

Мора. Инспекторът му каза, че иска само минутка да поговори с Вентури. Закрачиха по тротоара.

— Бих искал да те видя утре вечер към осем и половина — каза Мора.

— Невъзможно ми е, зает съм.

— Знам — отговори Мора. — Когато излезеш от пощата, веднага ще отидеш на онова място, което аз ти посоча.

Вентури се разсърди.

— Не разбирам за какво говорите. Повтарям ви, зает съм.

— Или ще дойдеш, или ще проваля цялата работа. Кажи го, ако обичаш, на Алже.

Вентури мушна юмруците си по-дълбоко в джобовете на палтото.

— Искате да плъзнете динена кора на приятеля си Вержа, така ли?

— Бъди спокоен, неговото име няма да бъде произнесено.

— Може би си мислите, че някой ще ни попречи да го направим?

— Няма да ви повярват, бъди сигурен в тази работа.

— И вие вече не се ползувате с добро име! — проговори Вентури злобно.

— Ти също.

Мора потупа Вентури по рамото.

— Предупреди Алже. Той ще разбере какво искам. Просто да ми дадеш частта на Вержа, нищо повече. И няма да има никакви усложнения.

Добави само, че ще чака да му се обади в полицейското управление след половин час. Ще трябва да му каже само една дума: да. Посечи му и мястото на срещата. Вентури знаеше това място.

Мора си тръгна. Вентури малко се поразходи, след това се върна в кръчмата. Алже внимателно изслуша Вентури и кимна с глава. Постъпката на Мора потвърждаваше разсъжденията му. Вержа искаше да си запази парите.

— Ще ликвидираш Мора и веднага ще дойдеш. Цялата работа трябва добре да бъде изпипана.

Малко по-късно Вентури отиде да се обади на Мора. И така всички бяха доволни.

 

 

В доста обширното помещение, където носеха постъпленията от пощенските отделения, работеха около десетина служители, в това число и Робер, който още от сутринта умираше от страх. Беше сменил проводника в сигналното устройство, така както искаше Вержа, но все си мислеше дали няма да стане някакво чудо и сигналната система да задействува. Сигналният звънец се намираше под масата на началника и не се виждаше под линолеума, който покриваше пода. Сигналът вдигаше по тревога съседния полицейски комисариат. Пощенските служители бяха получили нареждане да не оказват съпротива. За по-малко от минута отряд полицаи щеше да обгради зданието на пощата. От времето, когато станаха другите обири, бяха сменили касата. Единственият подходящ момент за провеждането на операцията беше времето, когато се пресмятаха постъпленията.

По това време Вентури се присъедини към италианците, които пристигнаха около деветнадесет часа. Те огледаха пощата, проучиха пътищата за отстъпление, плана. Четвъртият, онзи от Страсбург, който работеше ту във Франция, ту във ФРГ, висок блондин с груб акцент, внушаваше страх на Вентури. Нито един не нае стая в някой хотел, не обядва в никакъв ресторант.

Вентури се срещна с италианците на една тъмна уличка. Те не излязоха от своя автомобил, регистриран в Ил-и-Вилен. Естествено номерът му беше фалшив. Бяха облечени в сиви рубашки, закопчани догоре. На краката им — баскетболни кецове, боядисани в черно. Нямаха никакви особени белези. Бяха жилави и ловки. Изключителната им сила можеше да се разбере само по дебелите китки.

Показа се елзасецът. Беше облечен в същата сива блуза, с кожена шапка на главата, която скриваше косите му. Беше по-весел от другите и това дразнеше Вентури.

И двете откраднати коли се намираха наблизо. Собственикът на гаража и един от неговите служители току-що ги бяха докарали. Двамата италианци седнаха във втората кола, а Вентури с елзасеца — в първата. Мъжът извади от джоба си пистолет калибър девет милиметра. Вентури му повтори, че може да стреля само в краен случай.

Вентури запали колата и включи радиото, предаваха последните новини. От около осемнадесет часа край университета бяха започнали вълнения поради арестуването на някакъв левичар. Този дилетант имал намерение да ги конкурира — да ограби Националната банка. Вентури размишляваше добре ли беше това за тях. Полицаите бяха мобилизирани да разгонват студентите, а университетското градче се намираше извън града. В града бяха останали съвсем малко полицаи. Алже беше много доволен от тази работа, но същевременно и учуден от такова съвпадение. Някак си много навреме беше цялата работа… По радиото съобщиха, че положението се е изострило — трима полицаи и четирима студенти са ранени.

Пощата се намираше на един площад между две улици — едната доста тясна, другата по-широка. Входът, който водеше към помещение то с касите, се намираше от задната страна на зданието. Трябваше винаги да бъде заключено. Само че тази инструкция не се спазваше, служителите искаха да излизат по всяко време, без да искат разрешение от някого.

Вентури спря на по-широката улица, а италианците паркираха колата малко по-нататък. След това всички заедно с широка крачка се отправиха към входа. Минувачи почти нямаше. И нито един полицай в полезрението им. Половината от тях по спешност бяха изпратени към университета и наблюдението на улицата беше сведено до минимум. Вержа от опит знаеше, че по време на студентски демонстрации всички служби за безопасност практически се оголваха.

Вентури пръв проникна в зданието на пощата и се оказа в коридора, ориентира се по памет. От залата, в която работеха служителите, се излизаше в свързана с нея под прав ъгъл галерия. Грабителите надянаха маски и извадиха оръжието си. В ръцете на Вентури се появи дълга палка, каквато всички демонстранти добре познават. Поиска му се да има такава палка, след като веднъж видя как полицията бие с нея участниците в една демонстрация. Полицаите ги държаха на разстояние два метра от себе си и ги уцелваха много точно. Тогава Вентури приветствува полицията, тъй като не обичаше безредието. След това се замисли: в неговата професия такова оръжие би могло да му бъде от полза. Той успя да се сдобие с две палки от един корсикански полицай.

Насреща — никой. И тук времето беше избрано съвсем точно. Току-що малобройната нощна смяна беше сменила дневната. Грабителите приближиха до вратата и Вентури с рязко движение я блъсна. Появиха се в залата внезапно и тяхното нахлуване обърка всички. Вентури проследи старшия с поглед и забеляза как той с крак натисна сигналното копче. Вентури съжали, че не може веднага да разбере дали ще задействува сигналното устройство, или няма да се включи. Но разчиташе на Вержа, който — това Вентури напълно му признаваше — много добре беше разработил цялата операция.

Притича до масата, на която седеше старшият, и го накара да стане, като го удари с палката по главата. Съучастниците му накараха служителите да застанат до стената, заплашвайки ги с пистолетите си. Единият от онези тримата, които бяха въоръжени, се опита да окаже съпротива. Елзасецът го зашемети с дръжката на пистолета. Робер се мъчеше да стане съвсем мъничък — вдигна ръце, но все пак се опитваше да огледа нападателите дали пък нямаше да познае някого от бандитите. В някакъв момент си помисли за елзасеца — не е ли това Вержа, фигурите им си приличаха.

За по-малко от минута всички служители лежаха ничком на пода. Взеха оръжието на онези, които имаха. Вентури следеше всички. Старшият изглеждаше много учуден, че още не чува воя на полицейските сирени.

Двамата италианци и страсбуржецът се заловиха да напъхват парите в чувалите, които намериха на мястото, което беше указал Вержа. Пълнеха ги с удивителна бързина. Наистина пощенските служители значително им бяха облекчили задачата, тъй като бяха подредили пачките пари в касите. Забавеха темпото, когато работата стигна до парите, които бяха пръснати по масите. След като привършиха, Вентури погледна часовника си. Цялата операция не им отне повече от три минути. Прекрасна работа, като за истински професионалисти! Оттеглиха се, след като Вентури в съответствие с указанията зашемети старшия, единственият, който подробно знаеше какви мерки трябва да се вземат в случай на нападение. След това заключи вратата. И това беше предвидено — по време на поредния оглед Вержа забеляза, че оставят ключа на вратата. Убеди се, че тази небрежност се допуска постоянно въпреки съответните разпоредби.

На улицата след тридесет секунди Вентури нахвърли чувалите в багажника и бързо подкара колата. Автомобилът на италианците изчезна. Елзасецът беше останал с Вентури.

— А сега вече можем да се чупим — каза страсбуржецът със смях.

— Да не си полудял!

— Пошегувах се.

Вентури не можеше да понася подобни шеги.