Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (1)

Глава 1

Мухата се засуети, неуверено запълзя по яркосиньото гланцово небе, за миг спря върху блондинката с жадни очи, която беше вперила поглед в плажното масло. Блондинката не мърдаше. Не мръдна дори тогава, когато мухата кацна върху носа й.

— Господи — промърморих, без да откъсвам очи от стенния календар с морето, блондинката и мухата, — ако съществуваш и ако не са ти безразлични обеднелите адвокати, изпрати ми знамение! Нека мухата кацне на датата, когато ще ме потърси някой клиент. Ако, разбира се, въобще някога ме потърси.

Мухата лекичко трепна, като че ли неочаквано я повикаха, бързо засука лапичките си и решително тръгна към колонката с датите. Спря на двадесет и трети септември.

— Е-е — разочаровано въздъхнах и се облегнах на стола; като се има предвид, че днес е двадесет и трети, тази муха поема много голяма отговорност.

Зад стената се чуха стъпки. Погледнах часовника. Девет и петнадесет. Гизела пак закъсня. И пак както винаги с петнадесет минути. Строго казано, тя дори не закъсняваше. Идваше в кантората с неизменна, дори бих казал респектираща точност в девет и петнадесет, с петнадесет минути по-късно, отколкото трябваше.

Девет часът и тридесет минути. Зад стената иззвъня телефонът. Кой знае защо, вдигнах очи към календара. Мухата все още си стоеше на двадесет и трети септември.

— Мистър Рондол — в гласа на Гизела прозвуча едва сдържана възбуда, дори забрави да поздрави, — търси ви мистър Нилън.

— Какво иска?

— Вас търси, мистър Рондол.

Боже мой, помислих си, бедната, колко й се иска това да се окаже някой клиент. Може би повече, отколкото на мен, като се има предвид, че вече втори месец не съм й платил заплатата…

— Свържете ме, Гизела.

— Мистър Рондол ли е? Мистър Язон Рондол?

Гласът беше толкова благовъзпитан, такъв сладък, че лекичко поотдалечих слушалката от ухото си — да не залепне.

— На вашите услуги.

— Името ми е Нилън. Чували ли сте някога за фирмата „Играчки Гереро“?

— Много съжалявам, мистър Нилън, но вече не съм на годините, когато се интересувах от играчки. От истински играчки поне.

Разбира се, излъгах. Чувал съм това име, и то наскоро. Буквално преди няколко дни. Къде ли съм го чувал?

Слушалката вежливо забълбука. И смехът на мистър Нилън беше така сладък като гласа му.

— Много остроумен човек сте, мистър Рондол. Имам честта да представлявам интересите на фирмата. За най-голямо наше съжаление шефът на фирмата мистър Ланс Гереро има неприятности и би искал да се възползува от вашата помощ.

Спомних си къде съм видял това име. Във вестника и по телевизията. Някакво момиче…

— Най-напред трябва да говоря с него.

— Разбира се, разбира се, мистър Рондол. Мистър Гереро помоли да ви предам, че ви очаква с най-голямо нетърпение…

— Кога бих могъл да го видя?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Ако бихте могли да направите това сега, то ние…

— Добре. Къде бихме могли да поговорим?

— Виждате ли, мистър Рондол, моят шеф, както вече ви казах, има малка неприятност… — Представителят на „Играчки Гереро“ направи пауза, очаквайки очевидно моето съчувствие, но аз замълчах. Най-после събра сили: — Мистър Гереро е арестуван и се намира в Първи градски затвор…

— Добре, мистър Нилън. Ще бъда там в единадесет часа.

Сега вече си спомних някои неща. Малката неприятност на мистър Гереро се заключаваше в това, че е убил някакво момиче. И затова е в затвора. Когато си обвинен в убийство, не те пускат под гаранция. Дори и да си притежател на фирма за производство на играчки.

* * *

Този ден дежурен се оказа моят приятел Айвън Берман, тих човек на около петдесет години, с когото често ходим за риба на Тихото езеро. Той дълго ми друса ръката, като че ли ме навиваше, тупа ме по гърба, клати глава с укор, върху която вече не бяха останали много косми.

— Наистина ти ли си, Язон? — най-после учудено ме попита.

— И аз не зная, Айвън. Така ми се зарадва, че взех да се съмнявам аз ли съм наистина.

— Нима имаш клиент, Язон? Толкова отдавна не си идвал при нас.

— Представи си, Айвън.

— И кой е той?

— Някой си Ланс Гереро.

— О… солидна плячка. — Берман заговорнически ми намигна. — Дай си удостоверението и ръката.

Мушна удостоверението ми в регистрационната машина. Притиснах пръстите си към определителя на личността и изчаках, докато на таблото се появи името ми и личният номер.

— Всичко е наред. Можеш да влезеш. Седми етаж, килия двадесет и трета…

Тръгнах към асансьора по празния коридор, в който миришеше на дезинфекция и безнадеждност. Дори стоманеният цвят на стените излъчваше безнадеждност. Пластмаса, метал, електроника.

Пред асансьора имаше метална врата решетка. Мушнах ръката си в определителя и натиснах копчето. Машината замислено прещрака няколко секунди със своя мозък и отвори вратата. Тръгнах към асансьора и чух зад себе си тъжна въздишка — вратата отново се затвори. Всеки път, когато минавам през автоматичната врата на затвора и чувам след себе си глухата въздишка на пневматичния механизъм, имам чувството, че отдавна вече машините тайничко съжаляват хората, във всеки случай повече, отколкото хората самите себе си.

Когато приближихме с дежурния офицер на етажа до килия номер двадесет и три, изведнъж се сетих, че номерът на килията съвпада с днешната дата.

Младият човек набра на диска някакво число, отвори вратата и аз се оказах в килията. Срещу мен пристъпи висок, масивен човек на около четиридесет години, с черна брада и удивително светли очи.

Първото впечатление можеше да се изрази с три думи: масивност, брада, светли очи. Ако трябваше да гадая с какво се занимава по външността му, сигурно щях да задавам милион пъти въпроси. Играчки…

— Ланс Гереро — каза той и протегна ръка.

— Язон Рондол — отговорих. Ръкостискането му беше енергично, дланта му суха и топла.

— Седнете — каза той и кимна към единствения стол в килията. Гласът му беше нисък, боботещ. Повечето от хората, които съм виждал в затворническа килия, изглеждат жалки. Гереро не изглеждаше жалък. Той кимна към стола с жест на човек, който е свикнал да показва на другите къде им е мястото.

— И така, как е прието у вас? Навярно съм длъжен да ви разкажа всичко?

— Точно така е прието у нас. И у вас — наблегнах на последната дума.