Уилям Голдман
Остри оръжия (1)

Първа глава
Холи и непрогледната нощ

Поне нищо не бе счупено.

Тя бе сигурна. Всъщност, не. Нападението бе станало толкова внезапно, бяха я измъчвали толкова умело, че не можеше да бъде съвсем сигурна.

Не, нищо не бе счупено, тя го чувстваше.

Искаше й се да бъде така. Защото това означаваше „светъл лъч в мрака“ — последните думи, които й бе казал баща й, последни думи и първи съвет. „Холи, не мога да ти оставя пари, но мога да ти дам един съвет, който струва колкото злато: бъди оптимистка. Без значение колко тежко е положението, винаги има светъл лъч в мрака. Нощта никога не е съвсем непрогледна. Винаги търси този светъл лъч и всичко ще бъде наред.“

„Всичко ще бъде наред“, помисли си Холи. Не с толкова много думи, разбира се. Всъщност, без думи. Вероятно бе някакво чувство, предизвикано от онази част от човека, която помни.

Коя част?

Тя лежеше и търсеше отговора. Къде лежеше? Беше твърдо. Твърдо и неравно. Стълби? Да. Несъмнено.

Мозъкът! Той помни! Браво, Холи, златна звезда!

Златните звезди принадлежаха на майка й. Тя единствена в целия свят имаше звезди и бе много внимателна, когато трябваше да даде някоя. Ако стаята ти е идеално подредена, идеално, тогава ще получиш цяла-целеничка златна звезда. Холи се стараеше, и то много, веднъж дори получи половинка, но това бе най-доброто й постижение. Чистеше неуморно стаята си, миеше съдовете, учеше си уроците, гледаше малки деца — винаги й се струваха като ангелчета, без значение какви ужасни копелдачета бяха — но никога не получи цяла звезда. „Един ден ще станеш моето златно звездно момиче“, успокояваше я майка й, а сърцето на Холи едва не се пръсваше от мъка, след като цял ден й бе угаждала. „Ако беше лесно, всяко момиче можеше да има златна звезда и тогава кой ще се стреми към тях?“

„Аз, аз“, мислеше си Холи, но никога не го произнесе.

„Златните звездни момичета са съвсем малко — продължаваше майка й, — но аз вярвам, че ти имаш качествата. И тогава, тогава, сладурчето ми, винаги ще бъдеш нещо специално.“

„Винаги ще бъда нещо специално“, каза си Холи.

Не с толкова много думи, разбира се. Всъщност, без думи. Вероятно бе някакво чувство предизвикано от… от… мозъка.

Този път успя, Холи, златна, звезда! Холи, досети се без дори да се замислиш, което означава, че виждаш светлия лъч, че се чувстваш по-добре и по-добре.

Тя лежеше неподвижно на твърдите стъпала, затворила очи, търсейки отговор на един въпрос, който я объркваше: след като се чувстваше по-добре и по-добре, защо тогава кървеше все повече и повече?

Така си беше. Кървеше. Кръв.

Отвори очи. Видя тавана. Някъде по-надолу нещо се движеше. Сведе поглед с усилие. Успя да види какво мърда — червеи. Не, червеите пълзят по пода. А тези приличаха на червеи, само че пълзяха по… ръцете й.

Пръсти бе думата, която търсеше. Тя ги виждаше. Нейните? Най-вероятно. Сви ръката, която свързваше пръстите й с останалата част от тялото и затърси рани.

Пръстите докоснаха първо очите й. Сетне се отдръпнаха, така че да ги вижда. Пръстите си бяха същите. Което означаваше, че очите й не кървяха, но носът й бе разранен. Докосна ноздрите, отново вдигна пръстите пред очите си, за да може да ги види. Бяха червени и влажни. Когато напипа устата си, разбра, че и тя кърви. Не цялата уста. Само устните. Но те кървяха силно, тя усещаше как кожата й подгизва от кръв, нямаше нужда да повтаря движенията си, за да ги огледа.

„Ще се оправя“, повтори си Холи. Няколко порязвания, които щяха да зараснат, защото раните винаги се затварят, ако гледаш оптимистично на нещата.

Само че кървеше и на други места. По-лоши. Отново затвори очи, досети се за светлия лъч в мрака и придвижи пръстите си надолу по роклята („официалната“, както би я нарекла майка й, най-хубавата, която имаше). Яката беше наред, точно както трябваше…

Но не и торната част на роклята. Тя беше разкъсана и Холи докосна гърдите си. Никога не носеше сутиен. Дори сега, когато бе станала на трийсет години, нямаше нужда от него — винаги бе имала малък и стегнат бюст. Гърдите й бяха нежни, но не те я притесняваха. Лошото бе, че зърната й кървяха. Тя вдигна ръка и отново отвори очи, за да огледа пръстите си. Червени и влажни.

За миг Холи си помисли, че трудно може да открие светлия лъч. И през ум не й мина да заплаче. Холи не плачеше. Никога не бе плакала. Да даде воля на сълзите си означаваше, че е изпаднала в безизходица, а това просто не можеше да бъде вярно.

Сега тя видя светлината. Кой се интересуваше дали зърната й бяха разкъсани — щяха да зараснат. И колко жени на нейната възраст можеха да кажат: „Не, никога не съм носила сутиен и то не защото имам фигура на момче.“

Кървеше от още едно място.

Холи използва лявата си ръка за първи път; чисти пръсти. Поколеба се, поколеба се, но ги придвижи надолу, надолу към „специалното място“ (както го наричаше майка й), докосна го отвън и само за миг отвътре, защото болката бе ужасна.

Най-сериозната рана. „Трябва да видя светлината в мрака. Трябва, трябва, трябва, моля, моля…“

Това бе трудно. Да откриеш звезда в очертаващата се непрогледна нощ. Почакай, почакай — ето я, през цялото време е била тук. Колко жени на нейната възраст можеха да кажат: „Не, никога не съм носила сутиен и то не защото…“

Холи почти успя да поклати глава. Щеше да го направи, ако можеше. Бе сгрешила, не бе открила истинската светлина в мрака. Тя нямаше нищо общо със „специалното й място“, а и вече я бе използвала.

И тогава, точно когато Холи реши, че може би никога няма да се измъкне от тази беда, защото е затворена в килия, в която не прониква светъл лъч, се появи нейният рицар сър Галахад, който говореше много странно.

— Не-е-е мо-о-о-жете да лежи-и-и-те тук, лейд-и-и-и.

Не беше обикновен рицар, не можеше да има никакво съмнение. Холи с усилие фокусира погледа си върху него, когато той коленичи до нея. Кожата му бе черна, а дрехите — златни. Не бяха обикновени дрехи, а по-стар костюм; не, униформа, и на гърдите му бе избродирано името „Крез“. Отново прозвуча странният му глас:

— Не-е-е мо-о-о-жете да лежи-и-и-те тук, лейди-и-и.

Холи затвори здраво очи, защото част от процеса на полудяване бе просто да си мислиш, че си луд, а тя не беше. Сега мисли! Крез означаваше хотел „Крез“. Значи ето къде се намираше тя. На някакво стълбище в хотел „Крез“. А той говореше английски, обикновен уличен английски, не, диалектът му бе негърски.

Холи напрегна всички сили. „Не-е-е“ беше просто не. „Мо-о-ожете“ също прозвуча както трябва. Дотук добре. „Не можете“. Продължавай.

„Да“ беше лесно — да.

„Лежи-и-и-те“ беше по-трудно, но тя се справи и с него. Накрая сглоби цялото изречение. „Не можете да лежите тук, лейди“. Някои задачи изглеждат трудни, но ако се напрегнеш, се справяш с тях. А тя се бе напрегнала. Златна звезда, Холи.

Сега негърът я разтърси. Тя изстена. Той спря. После се опита да я повдигне. Отпуснатото й тяло бе прекалено тежко. Отказа се.

— Лейди, трябвала станете, да напуснете. Размърдай се, разбираш ли? Сервизните стълби са за персонала.

Холи разбираше, но нямаше представа как да го направи.

Чернокожият, помощник-сервитьор в румсървиза стана:

— Ще повикам охраната, ти стой тук — и изчезна.

„Умствените й способности не бяха увредени“ (след като можеше да цитира Селинджър от „На Есме с любов и омерзение“, значи вече бе по-добре), та щом „умствените й способности не бяха увредени“, тя не бе лишена от чувството си за хумор — негърът беше наредил: „Ти стой тук“, след като тя не можеше да направи нищо друго, освен да стои там, — а наоколо витаеше някаква ирония. Внезапно Холи осъзна, че светлината в мрака, за която се бе безпокоила толкова много — след като откриваше ирония, това означаваше, че няма да умре, — бе най-ярката светлина в мрака…

Човекът от охраната беше с посребрени коси и на униформата му бе избродирана същата дума „Крез“. Той носеше стар чаршаф клекна до нея.

— Не може да се движи сама. — Гласът на сър Галахад се носеше някъде отгоре, вълните вече ги нямаше. Холи не можеше да говори, не и на висок глас засега, но разбираше. Не всичко. Тя се взря по-внимателно в посивелия мъж. Лицето му изразяваше загриженост. Като на Джоуел Макрей. Дълги нежни ръце, които държаха внимателно стария чаршаф. „Не искам тази кръв да изцапа униформата ми“ — каза той, увивайки Холи.

Дотук с Джоуел Макрей.

Когато я завиха, Холи отново започна да губи съзнание. Стоеше на краката си. Ръката му я придържаше здраво към тялото му.

— Пътят чист ли е?

— Коридорът е празен — това трябва да бе Галахад.

— Не можем да допуснем клиентите да видят такова нещо.

Холи се съвзе. Нагоре по сервизното стълбище. Почивка. По коридора до сервизния асансьор. Вратата му бе подпряна, за да стои отворена. Влязоха. Махнаха подпората. Вратата се затвори със съскане. Надолу. Към… към… Холи се опита да разчете буквите на осветения бутон — ПЕ.

Би трябвало да знае какво означават.

Вратата на асансьора се отвори. Озоваха се сред бетонни стълбове и коли. Очакваше ги един мъж.

— Отведи я в „Мемориъл“, остави я пред входа на отделението за спешни случаи на Роуз стрийт. На колата има ли емблемата на хотела?

— Не.

— Добре. Остави я и се връщай. Измъкни я от колата, щом стигнеш. Тя не може да ходи сама.

Отвориха задната врата. Хвърлиха Холи на пода. Колата потегли, шумът от двигателя отекна из циментовия приземен етаж. Това означаваше ПЕ. Шумът позаглъхна. Бяха напуснали сградата и се носеха из нощта. Завой. Завой. (За всяко нещо… завой, завой… си има причина, завой… завой… завой…).

Цялата бе увита в чаршафа, лицето, тялото, нищо не се виждаше. Друсането на колата по пътя, когато шофьорът караше по-бързо, й причиняваше болка. Тя лежеше по лице и при всяко друсане отеклите й устни се подуваха все повече, отеклият й нос — също.

Почувства се много замаяна.

Бе изгубила чувството си за време.

Стоп. Предната врата се отваря. Сетне и нейната. Нечии ръце я издърпват. Свалят чаршафа и я оставят на земята. Земята е студена. Колата потегля. Светлини. Дълга дума. Спешна медицинска помощ? „Моля те, Господи“. Пълзи. Към дългата дума. Коленете я болят, но дългата дума е важна, трябва да стигне до нея.

Почти успя. Силите я напуснаха на самия праг. Но тогава се появи някакъв мъж. Дежурен. Развика се. Появи се стол. Стол с колелца. И тя профуча по коридорите, седнала на него, докато най-накрая стигнаха едно легло. Тогава дежурният я положи на него. Появиха се двама мъже с бели престилки, доктори, които закриха леглото й с бяла завеса, така че да й осигурят спокойствие. Холи, почувствала се на сигурно място, се опита да събере сили да проговори.

— Мммм… — започна тя, — … Мекс…

— Какво се опитва да каже? — попита един от лекарите и се наведе към кървящите й устни.

Холи опита отново и отново.

— Е? — попита другият, който стоеше изправен.

— Несвързано е — отговори колегата му, — сякаш непрекъснато повтаря „мекс“, „мекс“.

— Според мен — каза другият лекар. Говореше с авторитета на човек заслужил докторска степен по кръвопролитие, — според мен „Мекс“ означава мексиканецът, който й е сторил това.