Константин Кунин
Васко да Гама (1)

Родина

Откриването на златните и сребърните находища в Америка, изтребването, поробването и погребването на тамошното ту земно население в мините, първите стъпки към завладяването и разграбването на Ост-Индия, превръщането на Африка в запазен район за лов на чернокожи — такава е била утринната заря на капиталистическото общество.^[1]

На половината път между Лисабон и югозападния край на Португалия — нос Сан Висенти — в малък залив е разположено градчето Синиш. Стари, потъмнели от времето стени и невисок планински рид защищават града откъм сушата. По-надалече се простира широка еднообразна ивица от дюни. Там през лятото слънцето пече силно, едва се полюляват в знойния въздух клоните на дърветата, а високо във въздуха се рее ястреб. През есента и зимата резкият студен вятър вдига облаци от пясък и го хвърля в лицето на самотния пътник. Тогава далечината се покрива с лека мъгла. Наоколо шумят и се превиват храстите. Някъде далече шуми морето. Пътникът по-плътно загръща наметалото си и бърза по тясната, виеща се между дюните пътечка, за да стигне, преди да се е мръкнало, вратите на Синиш.

На север от града стръмни черни скали образуват малък залив. В лошо време тук намират убежище сините и жълтите рибарски лодки. Цялото градче живее от риболов. С риба плащат „десятъка“ на монасите от съседното абатство Сан Домингож, с риба плащат данъците на краля и синьора. На тесния, покрит с рибени люспи площад, в ниските къщурки, в прохладния полумрак на караулните помещения — навсякъде разговарят за морето, времето и рибата.

В този град през 1460 г. се ражда Васко да Гама. Семейството се гордее с тристагодишното си дворянство и обича да си спомня, че основателят на рода Гама, испанският рицар от знатен произход Улоа, свързал съдбата си с първия крал на Португалия Алфонс I Завоевател и се сражавал в безброй битки с маврите, а през 1165 г. участвувал в превземането на град Евора.

По-късните представители на рода Гама вземат най-дейно участие във вековната борба с маврите. Така в 1250 г. Алваро Анеш да Гама се проявява в походите на крал Алфонс III, когато този крал изгонва маврите от Южна Португалия.

Потомците на Алваро Анеш са смели войни, ревностни католици и верни слуги на португалските крале. Те са дворяни на военна служба. Големи имения те не притежават и благополучието им изцяло е свързано с кралския двор. По суша и по море те се бият с маврите и кастилците, в малките градове и села събират кралския данък, съдят в името на краля, а когато кралете водят борба против надменната и могъща аристокрация или против гражданите, защищаващи привилегиите си, изпълняват най-различни кралски поръчения.

Бащата на Васко да Гама живее в бурно време, много богато със събития.

Младата португалска държава трябва да се защищава не само от маврите, но и от съседите си — кралете на Кастилия и Леон. Едва през 1385 г. в битката при Алжубарот португалците нанасят такъв съкрушителен удар на кастилската конница, че цели два века кастилските завоеватели престават да заплашват Португалия.

Но войните с испанците не спират. Често между Кастилия и Португалия избухват свади, които обикновено се решават на бойното поле, и тогава Естевао да Гама навлича ризницата си и придружен от оръженосец и неколцина слуги, бързо се отправя на сборния пункт, за да се нареди под кралското знаме.

Войната с маврите се пренася и в Мароко. Още в началото на XV в. крал Жуан I заедно със синовете си събира под знамето на кръстоносен поход много рицари от Португалия, Испания, Франция и Англия и завладява Сеута. В 1438 г. крал Дуарте и принцовете Енрике и Фернан организират голям поход срещу Танжер, но той завършва с пълна несполука. В такива походи участвува и Естевао да Гама. В Мароко португалските кръстоносци се държат така, както и дедите им, когато воювали с маврите в Южна Португалия. Те опустошават нивите и селата на мароканците, обсаждат, а в случай на успех ограбват и опожаряват градовете ни.

Своеобразната обстановка, създала се в Португалия през XV в., слага ярък отпечатък на класовата среда, от която произлиза Васко да Гама.

Португалия — отдалечен, планински и беден край на Европа, е място на странна смесица от най-различни народи. Древни лузитанци и ибери, картагенци и римляни, свеви и вестготи от епохата на преселението на народите, по-късно араби, евреи, бербери, кастилци и кръстоносци от Англия, Бургундия, Франция и Каталония — всички участвуват във формирането на португалския народ. Португалците рано свикват с опасностите: почти винаги някъде наблизо — на кастилската граница или на юг, в съседно Мароко — бушува война, крайбрежието е нападано от пирати, а в самата страна има непрекъснати разпри. Често дори мирният труд е съпроводен с опасности и лишения. Морето храни много семейства, а хората, които се занимават с риболов, търговия и превози по море, в онези времена рискуват не по-малко от войниците на война.

В боевете с маврите голяма роля играят католическите военно-духовни ордени, създадени за борба с „неверните“. Католицизмът слага своя печат върху бита, нравите и духовния облик на португалците от онова време.

Католическата църква грижливо следи португалското й паство да не се отклонява от истинския път и в това отношение достига значителни успехи. Ересите, които отразяват недоволството и възмущението на потиснатите класи и получават в късното средновековие такова широко разпространение, в Португалия се унищожават още в зародиш. Дори книгопечатането — източник на толкова безпокойства за „отците на църквата“ — прониква в Португалия едва в 1486 г., почти петдесет години след откриването му от Гутенберг.

В непрекъснатите войни с маврите, в грабителските експедиции в Мароко, в пиратските морски подвизи, в междуособните войни и феодални разпри постепенно се оформя класата на дворяните — идалго. За идалго войната, особено войната с „неверните“, е не само единствено достойно занимание, но и „богоугодно, свято дело“.

Истинският идалго — опитен и смел боец, верен слуга на сюзерена и покорно чедо на католическата църква — смята, че във войната с „неверните“ са оправдани всяка жестокост, всяко коварство и измама. Суров войн, който в боя не щади нито себе си, нито съратниците си, след боя идалго се превръща в истински мародер: не се гнуси да ограбва мъртвите, да избива пленниците, да измъчва жените и децата, да унищожава населението на цели градове.

Но маврите са изгонени от Португалия и кралете смазват непокорните феодали. Междуособните войни и дворянските разпри все по-рядко разкъсват Португалия.

Дружините на крупните феодали остават без работа. Идалго — войни и грабители — не така често имат възможност да проявяват доблестта си в родината и чрез грабеж да пълнят отънелите си кесии и празни сандъци. Затова у португалските идалго все по-често се засилва влечението към морето — отначало те се насочват към Мароко, където бушува вековна война с „неверниците“, а след това и към далечните морски простори, към незнайните южни земи, които обещават военна слава и богата плячка. Рицарите се превръщат в откриватели на нови земи.

Така се изковават характерите на хората, на които е съдено в продължение на осемдесет години да осъществяват най-великите открития и да превърнат затънтеното португалско кралство в мощна империя, пръсната по четирите части на света — от Бразилия до Китай.

Задморските страни привличат към себе си и богатите граждани на големите крайморски градове на Португалия — Порту и Лисабон. Португалските градове, разположени на пътя от Средиземно море за Северна Европа, отдавна оживено търгуват с фландърските, севернофренските и долногерманските градове и особено с Англия. Още през 1294 г. Португалия сключва с Англия търговски договор. Но затънтена Португалия, разположена в най-отдалечения кран на тогавашния културен свят, се намира настрани от големите търговски пътища на онова време. Печалбите от търговията с източни подправки, скъпоценни камъни, тъкани и съдове отиват в касите на турските, италианските, рейнските и каталонските търговци, а богатите граждани на Порту и Лисабон са принудени да се задоволяват със стоки от трета и четвърта ръка. Португалските търговци, идалго и кралският двор са особено недоволни от монопола на италианските търговци върху търговията с индийски подправки — една от най-важните стоки през средновековието.

Идалго и търговците завистливо гледат как забогатяват по-щастливите им конкуренти, как се издигат разкошни палати, църкви и джамии във Венеция, Кайро, Константинопол и Брюге, как се множат богатствата на ломбардските и фландърските търговци. Затова португалците много отрано започват да търсят пътища за Индия.

Освен към далечна Индия те се стремят и към по-близка цел — към земите, богати с роби, златен пясък и слонова кост — към африканското крайбрежие на Атлантическия океан. Ако за търговия с Левант разположението на Португалия е много неудобно, то за придвижване на юг, край африканския бряг, тя има много важни предимства.

Португалия се намира в отдалечения югозападен край на Европа, по-близо от всички други страни до африканския бряг на Атлантика. Тя пази изхода от Средиземно море в Атлантическия океан и португалците могат да пречат на корабите на средиземноморските си — италиански, а отчасти и испански — съперници да достигнат бреговете на Западна Африка. Англичани, холандци и французи тогава още не играят съществена роля по световните търговски пътища; затова португалците могат да се движат край африканския бряг, без да срещат съперници. На португалското крайбрежие много рано се появяват прекрасни моряци и корабостроители.

Останалите без работа идалго и смелите моряци са готови при първия зов да вземат участие в опасно, но обещаващо им богата плячка пътешествие към непознати брегове. Търговците и лихварите на Лисабон, Порту и Евора, както и богатите духовни ордени на драго сърце финансират задморските експедиции.

Португалските крале също много рано проявяват интерес към задморските завоевания. Те вечно се нуждаят от пари за водене на войни, за подаръци на манастирите и за разходите на двора. Португалия обаче е бедна и слабо населена страна. Войните с маврите и испанците, грабителските набези и феодалните разпри в продължение на няколко столетия са я разорявали. Особено силно е пострадал югът. На мястото на мавританските села и градини се ширят унили, покрити с храсталаци пущинаци, убежище за разбойници и диви зверове.

Кралете с мъка събират данъците от бедните си поданици. За да попълват хазната си, те облагат с троен данък евреите и системно прибягват до конфискуване имуществото на непокорните феодали. Кралете се опитват да обложат с данък дори и духовенството, но срещат решителен отпор, в борбата се намесва папата и те са принудени да отстъпят.

Задморските завоевания им обещават да ги спасят от паричните затруднения. На мароканския бряг може да се вземе голяма плячка, а непознатите южни страни отвъд океана, както разказват, крият несметни богатства.

Ето защо португалските владетели застават начело на задморските експедиции. Тези походи са непосредствено продължение на борбата с маврите в самата Португалия. Започнали с кръстоносни експедиции в Мароко, те завършват с пътешествието на Васко да Гама в Индия.

Най-рано разбира значението на задморските плавания синът на Жуан I, героят от Сеута и Танжер, инфант^[2] Енрике, често наричан принц Хенрих Мореплавателя.

При разграбването на мароканския град Сеута, когато кръстоносците влачат по залените с кръв килими медни съдове, пълни със скъпоценности, и мъкнат чували с черен пипер, а в полутъмните ъгли на кервансараите^[3] и пазарите упоени от зной и кръв завоеватели трошат с мечовете си гравирани кутии от слонова кост и тежки ковани сандъци, младият инфант Енрике разпитва на площада пред разграбената джамия пленените търговци. Енрике се интересува от стокооборота на Сеута, събира сведения за пътищата, по които идват подправките, за керваните, изпращани всяка година от Мароко през Сахара в тайнствения град Тимбукту, за царството на първосвещеника Йоан. От тези пленници и от пристигащите в португалския двор пратеници на арабските владетели Енрике научава за огромния свят на юг от Мароко, за търговията с Индия, за островите, на които „живеят овце с горчиво месо, мъже с кучешки глави и най-прекрасните жени на земята“, за „лепкавото море“, което прегражда пътя на пътешественика на юг.

Братът на инфант Енрике, дом Педро, му донася от Италия книгите на Марко Поло и венециански карти. От Марко Поло инфант Енрике научава за великите царства, разкошните дворци, многолюдните градове, далечните южни морета, златовърхите дворци на Чипангу и тайнствената далечна Индия, откъдето на баснословни цени докарват в бедна и далечна Португалия карамфил и черен пипер, бисер и алое.

Към 1438 г. Енрике се заселва в югозападния край на Португалия на тесния безплоден каменист нос Сан Висенти. Тук върху развалините на старинен келтски храм и римския град Сакрес Промоториум той построява град. Инфанта или, както го нарича народът, Сагриш, построява обсерватория, корабостроителници, укрепления, църква и къщи за моряците. В този град Енрике живее повече от двадесет години. Сагриш става истински мореплавателен център.

В Сагриш инфант Енрике ръководи построяването и усъвършенствуването на корабите, поправянето на старите и изработването на нови карти, събира сведения за далечните страни и снабдява с всичко необходимо морските експедиции.

В корабостроителниците на Сагриш се строят най-бързоходни каравели, в работилниците се изработват и проверяват инструменти за измерване на географските ширини. Тук инфант Енрике привлича най-добри моряци, храбри войници, опитни кормчии, изкусни корабостроители, вещи картографи, математици и астрономи. Той проявява търпимост, рядка за онова време: в Сагриш работят португалци, евреи и маври — прекрасни математици и картографи, генуезци и венецианци, смели баски — най-добрите водачи на кораби, каталонци — майстори в мореплаването, весели моряци от остров Майорка и дори светлокоси и синеоки немци и датчани.

Само липсата на хора кара инфант Енрике да разтвори така широко вратите на Сагриш за чужденците. По онова време Португалия в културното си развитие е много по-назад от повечето страни на Западна Европа. Поради непрекъснатите нахлувания, войни и разорения почти не е останала и следа от римската култура. С огън и меч кръстоносците унищожавали културното наследство на маврите, а католическата църква дейно ги подпомагала в това.

От Сагриш инфант Енрике започва и възглавява упоритото бавно движение на португалците на юг, което завършва в края на XV в. с откриването на морския път за Индия.

За Атлантическия океан се разказват най-чудновати легенди, макар европейците да са излезли в открито море много преди моряците на инфант Енрике, В X — XI в. корабите на нормандските викинги браздят Северния Атлантик. През XIII-XIV в. испанци и италианци неведнъж се опитват да проникнат на юг край африканския бряг, но всичките им плавания завършват неуспешно. До инфант Енрике достигат смътни сведения за плодородни острови, намиращи се някъде на юг.

През 1420 г. португалците откриват остров Мадейра, покрит с гъста гора (Мадейра на португалски означава гориста). За да разчистят почва за посев, португалците подпалват тропическата гора. Пожарът бушува седем години. Отдалеч островът свети на моряците като голяма клада. След няколко години португалците започват да колонизират Мадейра и върху пепелището засаждат градини и лозя.

Инфант Енрике продължава да изпраща кораби на юг. Неговите капитани изследват Азорските острови, като заобикалят страшния нос Бохадор, около който вечно бушуват пенести вълни.

При проникването си на юг и завладяването на африканското крайбрежие португалците не срещат сериозна съпротива от страна на негърските племена. Френският историк от XVIII в. абат Рейнал пише: „За тях не било трудно да завоюват и да търгуват изгодно в тези страни; населяващите ги малки народи, разделени един от друг с непроходими степи, не познавали нито цената на своето богатство, нито изкуството да се защищават.“^[4] В Африка португалците намират златен пясък и слонова кост.

Още едно обстоятелство засилва стремежа на капитаните към Африка. Те започват да докарват нова скъпа стока — черни роби. Недостигът на работна ръка принудил големите светски и духовни феодали да занемарят огромните имения, подарени им от краля в разорената Южна Португалия. Появяването на нова работна сила идва съвсем навреме и скоро широк поток от роби потича в Португалия. Най-напред започват да използуват робски труд в обширните владения на ордена на Светия кръст, командор на които е инфант Енрике.

Ето как Гомеш де Асурара, съвременник и биограф на Енрике, описва пристигането на една от първите партиди черни роби в съседния на Сагриш град Лагуш: „Много рано сутринта, за да избягнат горещината, моряците приготвиха лодките и с тях докараха на брега пленниците, както им беше заповядано. Пленниците, събрани всички заедно на полето, представляваха чудно зрелище: между тях имаше и доста бели, красиви и добре сложени, а други бяха черни като етиопци и с такова безобразно лице и тяло, сякаш идваха от преизподнята. Но кое сърце може да бъде толкова жестоко, че да не изпита чувство на жалост към тези хора? Макар и да не разбирахме речта им, звуковете им напълно съответствуваха на голямата им мъка. Но като че ли за да усилят още повече страданията им, се появиха и тези, които трябваше да разпределят пленниците. Те започнаха да ги делят на групи, за да се получат равни части за участниците в плаването, и трябваше да разделят бащи от синове, мъж от жена, брат от брат.“

Така инфант Енрике започва една от най-позорните страници в историята на Западна Европа — търговията с черни роби.

В това време на Изток става събитие, което оказва огромно влияние върху съдбата на повечето средиземноморски страни и косвено засилва стремежа на португалците да достигнат Индия по море. През лятото на 1453 г. огромна турска войска след двумесечна обсада и кръвопролитен щурм завладява Константинопол. На мястото на хилядагодишната Византийска империя възниква османската държава.

Като мощна преграда Турция застава на важните търговски пътища между Изтока и Европа. Отсега нататък, за да получат източни стоки и преди всичко подправки, европейците трябва да плащат огромни мита на турските султани и васалите им — мамелюците. Наистина венецианците скоро уреждат деловите си отношения с новите владетели на Левант, но на жителите от другите европейски страни от това не става по-леко. Като плащат огромни суми за превозваните през турските и египетските пристанища индийски подправки, практичните венецианци покриват с лихва разходите си за сметка на европейските потребители на подправки, които купуват черния пипер и карамфила скъпо и прескъпо. Затова за португалците откриването на нов път за Индия става особено необходимо.

Инфант Енрике с още по-голяма настойчивост изпраща кораби отвъд морето. Капитаните Алвидзе Када Моето, Гонсало Велхо Кабрал, Хил Еанеш и други, като се движат край брега, достигат устията на Сенегал и Гамбия и откриват островите Зелени нос. Инфант Енрике дори се опитва да намери път по суша за Индия, обикаляйки турските владения. Той изпраща свои хора и в Африка, които оттам да търсят път за Индия.

През ноември 1460 г. инфант Енрике умира. През това време португалските кораби са край африканското крайбрежие, далече на юг, а за дръзките желания на португалските капитани — смели и алчни „морски вълци“ — сякаш няма прегради.

През същата 1460 г. се ражда Васко да Гама — човекът, на когото е съдено да завърши делото на инфант Енрике — да открие морски път за Индия и да основе португалската колониална империя.

Детството на Васко преминава в рибарския Синиш. Старият Естевао да Гама е управител на градовете Синиш и Силвиш в провинцията Алгарве, която неговият прадядо Алваро Анеш да Гама завоювал от маврите през 1250 г. Васко е третият от четиримата синове на Естевао. В малкото градче целият живот е свързан с морето и момчетата обичат разказите за тайнствените морски далнини. Рибарите на Синиш познават само крайбрежните води, а за океана разказват страшни и увлекателни истории, в които се преплитат гръцки и римски предания, средновековни легенди и църковни притчи, арабски приказки.

Според думите на старите рибари само ужаси очакват пътника в далечното море. През нощта над морето надвисвало беззвездно небе и моряците обърквали пътя. Слънцето разтопявало смолата и корабът се напълвал с вода. От горещината водата в южното море се изпарявала, то ставало гъсто и лепкаво като разтопена вар и корабът не можел да се движи. Старците разказват, че в океана смерчове трошали бордовете на корабите, че страшен морски епископ със светеща митра причаквал моряците, че морският еднорог можел със своя рог да пробие наведнъж три плуващи една до друга каравели, че сирени примамвали моряците в бездната, че от морските дълбини излизал октопод, който омотавал с пипалата си кораба и изяждал един след друг безпомощните моряци.

Преданията разказват и друго: голяма награда очаква смелия моряк, който преодолее тези ужаси. В морските далнини се крият дивни страни: Атлантида — остатък от потънало древно царство; Бимини, където блика фонтанът на вечната младост; мъгливият остров Авалон, където край кръгла маса спи между рицарите си крал Артур; благословеният остров на седемте града, основани от португалските епископи, избягали от маврите; земята на свети Брендан, разположена върху гигантски кит; Антилия — обетованата страна на златото; Бразилия — страната на бразилското дърво и подправките.

Освен океана и борбата с „неверните“ разпалва въображението на момчетата.

Още като дете Васко да Гама постоянно чувствува турската заплаха; слуша разказите на възрастните за падането на Константинопол. И оттам нататък почти всяка година идват известия за нови турски победи. Турците завладяват Балканския полуостров, проникват в Крим, а през 1480 г. след като завладяват град Отранто в Югоизточна Италия, разтреперват цяла Европа. По-късно те отнемат от венецианците редица острови в Средиземно море, а в края на XV и началото на XVI в. подчиняват Арабия, Египет и Унгария, Родос, Алжир и Триполи. Турците и техните северноафрикански васали стават господари на Средиземно море. Няколко години след падането на Константинопол зловещо знамение ужасява жителите на Западна Европа — появява се комета. Малкият Васко повтаря след възрастните думите на новата молитва, дадена от папата: „Спаси ни, господи, от дявола, от турчина и от кометата.“

И така още от малък Васко да Гама се научава да мрази турците — най-страшния враг по суша и по море.

Скоро Васко напуска родния Синиш. Още момче той взема участие в една от многобройните войни между Португалия и Кастилия.

Сред изгорените от слънцето хълмове и прозрачните маслинени гори на Естремадура се сблъскват облечените в брони кастилски и португалски рицари. Горят селата, а рицарите и наемните войници ограбват селяните; мрачни, гражданите се крият зад крепостните стени. В тази война младият Васко получава своето бойно кръщение. По-късно той се отправя в Мароко, за да вземе участие в обсадата на Танжер.

Под белите стени на Танжер пак се събира опълчението на кръстоносците. Стичат се бойци и търсачи на приключения от Португалия, Кастилия, Леон и Прованс. Тук Васко да Гама участвува в схватки с мавритански витязи и в грабителски експедиции из покритите с вековни градини долини, където под сянката на платани и кипариси се гушат бели села.

Скоро след връщането си от Мароко младият Васко попада в двореца. Той започва придворната си кариера в тежко време.

Португалските крале, макар и да произхождат от феодалната аристокрация^[5], водят ожесточена борба с нея. Тази борба се изразява в кървави разправи на кралете с могъщите васали, в дворцови метежи и преврати.

При крал Алфонс V Африкански (1438–1481) властта завземат фаворитите — херцозите Браганца. Те съсредоточават в ръцете си до една трета от земите на Португалия и владеят петдесет града.

Когато Васко да Гама кара двадесет и първата си година, на португалския престол се качва Жуан (Йоан) II. Той е типичен деспот от епохата на Възраждането — умен, далновиден и жесток. Жуан II, наречен от португалските историци Съвършеният, си поставя за цел с всички средства да съкруши могъществото на феодалната аристокрация. Той обича да казва, че поради снизходителността на предишните крале цялата страна е завладяна от аристокрацията, а за кралете са останали само дългите пътища на Португалия.

През 1483 г. шуреят на краля, всесилният Фернан, херцог Браганца, е обвинен в държавна измяна и незабавно обезглавен. След една година Жуан II Съвършеният убива с кинжал и другия свой шурей, херцог Вижеу, в собствения му дворец. След това кралят заповядва да хвърлят в кладенеца един от любимците на Алфонс, епископа на Евора, и да екзекутират осемдесет най-знатни дворяни на Португалия.

В борбата си против едрите феодали Жуан II се опира преди всичко на средното и дребното дворянство — на помешчиците от средна ръка, които имат малко земя и изцяло зависят от кралската служба и кралската милост. Такива средна ръка дворяни са и Естевао да Гама и младият му син Васко да Гама. Те са приближени на Жуан II и вземат най-непосредствено участие във всички външни и вътрешни работи на кралството.

Събитията от края на управлението на Алфонс V и царуването на Жуан II оказват най-силно влияние върху формирането на характера на Васко да Гама. Той се научава с цената на всякакви жертви и кръв, без да се гнуси от ласкателството и измамата, да се стреми упорито към поставената цел, а когато става дума за службата при краля или за някаква негова лична изгода, да не щади нито своя, нито чуждия живот. Той привиква да крие мислите и намеренията си и да бъде „предан без ласкателство“ на властелина.

Жуан II смазва едрите феодали и се бори против привилегиите на градовете, по в същото време отделя голямо внимание на португалската търговия и мореплаване. Той превръща Лисабон в свободно пристанище, поканва в Португалия известния математик и астроном професор в Саламанския университет Абрахам бен Самуел Закуто и го назначава за „кралски астроном“.

При Жуан II напредването на португалците на юг край африканския бряг се засилва. Почти всяка година от далечния и непознат юг в Лисабон пристигат каравели и Васко да Гама слуша разказите на опитните капитани за „негърския Нил“ — Сенегал, за тропичните великани — баобабите, за канибалите, които нападат нощем, за тайнствените шумове на тропичната нощ, за черните роби и робини, за пясъците, от които добиват злато, и за натрупаните под палмите купища от слонова кост, която негърските царчета разменят за красиви парцали.

Още през седемдесетте години на XV в. португалските моряци достигат африканския бряг до Гвинея. Тя е неизчерпаем извор на роби, златен пясък и слонова кост. През 1481 — 1482 г. в Гвинея изпращат Диого д’Асамбуж, един от най-добрите моряци в португалския флот. Между офицерите от ескадрата му са и малко известните тогава моряци Бартоломео Диас, на когото е съдено да заобиколи Африка, и Христофор Колумб, който по това време се казва Кристобал Коломб.

Д’Асамбуж основава на гвинейския бряг крепостта Сан Хорхе да Мина (днес Ел Мина). Скоро между тази крепост и португалските пристанища редовно започват да пътуват каравели. На юг, в Африка, те носят червени платове, гердани, ножове и тълпи нехранимайковци с мътноблестящи на слънцето шлемове и тъмни кожени ризници. А оттам корабите се връщат тежко натоварени със здрави палмови сандъци, пълни със златен пясък, жълтокремава слонова кост и партиди черни хора с оковани във вериги ръце и крака.

През 1482 г. Диого Као, един от приближените на крал Жуан II, е изпратен на юг начело на нова експедиция. Као достига устието на Конго и продължава по-нататък. Достига 13°28’ южна ширина и в крайната точка на плаването си издига „падрао“ — каменен стълб с герба на Португалия и надпис: „Тук бяха корабите на славния крал дом Жуан II Португалски, Диого Као, Педро Анеш, Педро да Коста.“

През април 1484 г. Као се завръща в Лисабон. При второто си плаване той достига 21°50’ южна ширина и се завръща в Лисабон през 1487 г. Неговите плавания удължават двойно познатата на португалците част от африканския бряг.

Умният и жесток владетел Жуан II прекрасно разбира, че главна цел на всички морски експедиции на Португалия трябва да бъде не само завладяването и ограбването на африканското крайбрежие, но и търсенето на пътища за Индия.

От експедициите край африканските брегове Жуан II получава големи доходи. За португалските крале тези доходи имат особено голямо значение. Португалските крале вечно се нуждаят от пари, а за въвеждането на всеки нов данък са принудени да свикват кортесите. За одобряването пък на новия данък кортесите се стараят да измъкнат от кралете нови привилегии.

За португалските крале морските експедиции са източник на приходи, които не се контролират от кортесите. Жуан II отлично разбира, че докато португалците не достигнат богатия Изток, Португалия ще си остане зависима от страните посредници и лъвската част от доходите, които носят африканските експедиции, ще отива за плащането на извънредно скъпите източни стоки.

Индийските стоки стигат до Европа по сложен и скъп път. Богатите арабски търговци купуват подправките на западния бряг на Индия в пристанищата на Каликут (днешния Коджикоде — бел.ред.), Кочин и Кананор и ги товарят на големи морски кораби. Арабските кораби са лошо направени, движат се бавно и дори при попътен вятър плават петдесет дни до арабското пристанище Джида.

В Джида търговците разтоварват стоките и плашат мито на местния султан. След това стоките се товарят на малки кораби, които ги отнасят в пристанище Тууз, разположено в най-северната част на Червено море. Там пак плащат мито и натоварват подправките на камили. По пътя плащат мито за всяка натоварена камила. Движат се бавно. Обикновено търговците се събират на големи кервани, за да могат по-добре да се защищават от многобройните разбойници. Пътя от брега на Чернено море до Кайро преминават за десет дни.

В Кайро търговците отново плащат мито за индийските подправки. Оттам индийските стоки вече се придвижват по вода. Товарят ги на големи, груби лодки с платна, които бавно се спускат по Нил. На палубите постилат рогозки, върху тях разстилат и сушат на египетското слънце овлажнелите от дългия път подправки.

В Розета местните власти отново вземат мито за подправките. Пак товарят подправките на камили и ги докарват в Александрия. Там ги изсипват в каменни хранилища, преглеждат и сортират. В Александрия пристигат кораби на венециански и генуезки търговци. Италианците купуват от египетските търговци индийските подправки, за да ги препродават в Европа.

Естествено португалците мечтаят да пресекат достъпа на тези стоки в Египет и да завладеят потока, който носи несметни богатства.

Още една задача си поставят португалците — да намерят път за царството на първосвещеника Йоан.

През XII в. из манастирите и замъците на Европа се предава от уста на уста легендата, че някъде на изток съществувало могъщо християнско царство, а повелителят му — „първосвещеникът Йоан“, бил най-могъщият и най-правоверният християнин. Подчинявали му се седемдесет и двама крале, прислужвали му седем крале и шестдесет херцози. В земите му живеели всевъзможни дракони, лешояди и харпии, за каквито се разказва в средновековните приказки, риби, които раждат пурпур, огромни мравки, които строят мравуняците си от злато. Първосвещеникът бил облечен с огнеупорни дрехи, в ръката си държал скиптър, изработен от гигантски изумруд. Пред двореца му имало вълшебно огледало, с помощта на което той виждал всичко, което ставало в най-потайните кътчета на царството му.

В тази легенда странно се преплитат мистичните копнежи и надежди на европейците, че на Изток имат най-силни съюзници в борбата си срещу мохамеданите, откъслеци от християнски предания за дейността на апостол Павел в Индия, както и отзвуци от сведения за съществуващите в Монголия християнски (несториански) държави на найманите и кераитите и християнското (коптско) царство в Абисиния.

През 1145 г. сирийски монах, странствуващ из Европа, разказва, че първосвещеникът Йоан разбил мохамеданите и само липсата на кораби му попречила да се прехвърли през река Тигър и да нахлуе в мохамеданските вдадения в Мала Азия. Още през 1177 г. папата изпраща при Йоан своя придворен лекар. Разговорите за първосвещеника Йоан се оживяват през XIII и XIV в. след пътуването на папския пратеник в Монголия францисканския монах Джовани де Плано Карпини и пратеника на френския крал Вилхелм Рубруквис, а особено след като се появява книгата на Марко Поло, която подробно разказва за борбата на един от монголските князе с Чингис хан. В книгата си Марко Поло постоянно нарича монголския княз първосвещеник Йоан. Наистина той разказва и за поражението на първосвещеника Йоан, но дори това известие не охладява умовете на пламенните мечтатели.

В Европа неведнъж се появяват разни авантюристи, които се представят за пратеници на първосвещеника Йоан.

Португалците, които дълги години се борят със заклетите си врагове маврите, мечтаят най-после да се доберат до могъщия първосвещеник Йоан. Те го смятат за свой естествен съюзник в борбата с мохамеданите. С помощта на неговите армии и бойни слонове те се надяват да победят маврите.

В двореца на Жуан II често се появяват разни чужденци, които предлагат най-различни проекти за достигане на Индия и страната на първосвещеника Йоан.

През 1483 г. генуезецът Колумб предлага на Жуан II свой проект за откриване на път до Индия откъм запад. Жуан II Съвършеният тайно изпраща кораб на запад. Моряците му скоро се връщат, като заявяват, че на запад се простира безкраен океан. Освен това проектът на Колумб е отхвърлен и от специален съвет, съставен от моряци и учени. Колумб, раздразнен от отказа, които съвпада с опита на Жуан II да използува проекта без участието на автора му, през 1484 г. напуска Португалия. След дълги митарства и упорита борба Колумб осъществява в Испания своя проект: на 3 август 1492 г. от малкото испанско пристанище Палос излиза експедиция, на която е съдено да открие Новия свят.

Васко да Гама е в Лисабон, когато съветът на крал Жуан II решава съдбата на проекта на Колумб. Трезвият и разсъдителен португалец е далеч от полета на фантазията на великия генуезец и напълно одобрява решението на крал Жуан II.

Точно по времето, когато се обсъжда проектът на генуезеца, португалците получават нови доказателства за правилността на избрания от тях път за Индия; именно това изиграва важна роля за отказването на Жуан II от предложението на Колумб.

Жуан II не се задоволява с изпращането на кораби, които, като заобиколят Африка, да открият път за Индия. Той навсякъде събира сведения за Индия и за царството на първосвещеника Йоан. Още през 1484 г. в Португалия е доведен вождът на негърското племе в Бенин от брега на Гвинейския залив. Той твърди, че на изток от владенията му на 12 месеца път се намира голямо и могъщо царство. Това сведение за Етиопия е едно от първите, получени от португалците в Африка.

През осемдесетте години на XV в. Жуан II изпраща в Ерусалим двама монаси — Педро Антонио от Лисабон и Педро де Монтаройо. В Палестина те се срещат с абисински монаси, но не се решават да тръгнат за Етиопия, тъй като се страхуват да минат през Египет и Арабия, без да знаят арабски език.

През 1487 г. Жуан II отново се опитва да открие път за Индия. Той изпраща на изток Гонсало да Павиа от Канарските острови и португалеца Перо де Ковилиам, като им дава скъпоценни камъни за покриване на разходите. Тайните агенти на португалския крал под маската на поклонници през Палестина, Александрия и Кайро достигат Синайския полуостров. Тук те се разделят. Перо де Ковилиам се насочва на югоизток през Аден към индийските пристанища Кананор, Каликут и Гоа (днешният Панджим — бел.ред.) След като събира сведения за индийската търговия, Перо де Ковилиам пресича Индийския океан, посещава африканското пристанище Софала, а след това през Аден се завръща в Кайро. Тук той научава, че спътникът му Гонеало да Павиа неотдавна умрял. В Кайро Перо де Ковилиам заварва изпратените при него от краля португалски евреи — Аврам, равин от Бежа, и Йосиф, обущар от Ламего. По тях той изпраща на краля подробен отчет. Перо де Ковилиам с изключителна далновидност набелязва пътищата на португалските кораби, които тръгват да търсят Индия. Той пише, че Каликут и Кананор са разположени на морския бряг и че до тях може да се стигне от Гвинея, вече открита от португалците, като се движат край западния бряг на Африка и достигнат отначало пристанището Софала на югоизточния бряг на Африка.

На самия Перо де Ковилиам не е съдено да се върне в Португалия. След като изпраща отчета си на краля, той се промъква в Етиопия и постъпва на служба при владетеля й. Очевидно той знае за Етиопия твърде много, защото, макар че го награждава с чинове, имения и земи, владетелят на Етиопия решително се противопоставя на завръщането му в Европа. Тук Перо де Ковилиам създава семейство. След тридесет години, в 1520 г., португалски пратеник отново безуспешно се опитва да издействува за Ковилиам разрешение да напусне Етиопия.

През 1490 г. португалците получават от абисинския свещеник Лука Маркос, посетил Рим и Лисабон, сведения вече от първа ръка за „царството на първосвещеника Йоан“.

Малко по-късно крал Мануел заповядва да се преведе на португалски език разказа на Конти, записан от Поджо Брачолини, секретар на папа Евгени IV. Николо Конти, венециански търговец, пътувал из Изтока двадесет и шест години. В Египет той приел мохамеданството, но по-късно се явил при папата и се покаял за „родоотстъпничеството“ си. В разказа на Конти португалците намират немалко ценни сведения за Индия и индийската търговия.

И тъй португалците напипват пътищата за Индия и Етиопия.

Като изпраща тайни наблюдатели, Жуан II не спира експедициите на юг край африканския бряг.

През август 1486 г. към Африка е изпратена нова експедиция, която да открие път за Индия. Тръгват три кораба. Начело на малката флота е един от най-добрите моряци от епохата на великите открития — Бартоломео Диас де Новаш. Бартоломео произхожда от прославено моряшко семейство. Прадедите и родствениците му са извършили много забележителни плавания и са прославили Португалия. Жуан Диас открил нос Бохадор, Диниш Диас — Зелени нос. Преди назначаването си в тази експедиция Бартоломео Диас бил в Африка за слонова кост и управлявал складовете за кралски стоки в Лисабон.

Пътуването на Бартоломео Диас продължава 16 месеца и 17 дни. Той се завръща в Лисабон през декември 1487 г., като представя отчет за едно изключително тежко плаване и важни открития.

Бартоломео Диас отива още по на юг от Диого Као. Като плава край брега, той достига Ангра даш Волтеш, намиращ се на 29° южна ширина. Брегът се спуска на югоизток и сякаш няма край. Тогава Бартоломео Диас се отдалечава от брега и се отправя на юг в непознатото море. Тринадесет дни вятърът гони корабите през бури и проливни дъждове. Става студено. Дежурните през нощта мръзнат, а вълните, които заливат корабите, обливат моряците със студена вода. Диас е опитен моряк. Той съобразява, че е отишъл много на юг. На четиринадесетия ден вятърът стихва и командирът обръща корабите на североизток. След няколко дни моряците виждат земя. На брега чернокожи пасат стада крави; затова португалците наричат това място Кабо дош Вакерош (Нос на краварите). Днес това е носът около река Гудриц в Южноафриканската република на 34° южна ширина и 22°30’ източна дължина.

Тъмният бряг завива на североизток и Диас разбира, че е заобиколил Африка. Корабите продължават край брега до един малък остров, разположен в залив. Португалците наричат този остров Санта Круж^[6]. Тук екипажът настоява да се завърне по домовете си. Напразно Диас уговаря матросите, напразно ги заплашва и съблазнява с всички богатства на Индия. Успява да измъкне само една отстъпка: корабите пътуват на североизток още три дни. С всеки изминат ден Бартоломео Диас все повече се убеждава, че е осъществил заветната мечта на инфант Енрике и е открил път за Индия. Но трите дни свършват; моряците излизат на брега при една река^[7], която се влива в океана на 32°60’ южна ширина, почиват си и тръгват обратно. След това Диас пише, че се връщал с чувството „сякаш там завинаги е оставил собствения си син“. На връщане моряците заобикалят острия нос, вдаващ се много навътре в морето. В памет на изпитанията, понесени по време на плаването, португалците го наричат Нос на бурите.

Крал Жуан II разбира значението на Диасовото плаване и, за да ознаменува надеждите си за скорошно откриване на Индия, преименува Носа на бурите в нос Добра надежда.

През 1492 г. крал Жуан II дава на Васко да Гама първата отговорна задача. Френски пирати завладели натоварен със злато португалски кораб, когато се връщал от Гвинея. Кралят заповядва на тридесет и две годишния Васко да Гама да отмъсти на дръзките французи.

Васко да Гама се справя прекрасно с поставената му от краля задача. С бързоходна каравела той обикаля португалското крайбрежие и пленява в името на краля всички френски търговски кораби, оказали се в португалските пристанища. Сега Жуан II може да заплашва френския крал с конфискуване на задържаните стоки, ако той не накаже пиратите.

През пролетта на 1493 г. Васко да Гама се явява в двореца, за да докладва на краля. В Лисабон свирепствува чума и Жуан II се е преместил с целия двор в извънградската си резиденция. Васко да Гама бърза за там. Приятели му съобщават вестта, която вече вълнува целия португалски двор: фантазьорът и търсачът на приключения, синът на генуезки тъкач Христофор Колумб, уволнен някога от Жуан II, се е върнал от Индия с испански кораб, натоварен със злато. Васко да Гама присъствува на аудиенцията, която Жуан II дава на Колумб, и слуша разказите на пламенния генуезец за чудесните задморски страни. Но Васко да Гама и мнозина от придворните на Жуан II не вярват на Колумб. Много необикновени са историите, които разказва той за откритите на запад страни. Дори ако Колумб казва истината, той е открил не Индия, а някаква нова страна, защото разказите на Колумб съвсем не съвпадат със сведенията за Индия, изпратени от Ковилиам, и с описанието на Индия в книгите на италианците Марко Поло и Николо Конти.

Освен това след експедицията на Диас за португалските моряци е ясно, че Африка може да бъде заобиколена от юг.

Не, пътят за Индия не е на запад, както твърди увличащият се генуезец, а на югоизток — там, където вече почти седемдесет годни бавно напредват португалските кораби. Васко да Гама е уверен, че португалците са намерили верния път.