Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Kong, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Едгар Уолъс. Кинг Конг

Второ издание

Редактор: Анна Томова

Превод от английски език: Юлий Генов

Художествен редактор: Скарлет Панчева

Технически редактор: Видин Дръндев

Коректор: Йовка Куманова

Формат 54/84/16

Издателска къща „Интерпрес’67“ 1784 София, бул. Ленин 113

Изд. коли: 8,50 31/16231/5557/184/90

Подписана за печат 12.1.1991 г.

Излязла от печат 15.11.1991 г.

Отпечатана в ДП „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава I

Даже в падналия здрач и зад лекия снежен воал, който се носеше във въздуха, „Скитникът“ представляваше един обикновен, стар товарен кораб. Дори наблюдател със силно въображение не би могъл да открие у него онази романтичност, която всеки човек от сушата търси в готовия да се впусне в страшно приключение кораб.

За подобни кораби полуразваленият хобакенски кей беше напълно подходящ. Наред с другите, „Скитникът“ почиваше спокойно и удобно в съседство със стария град.

Тук поне нямаше да го подложат на не твърде приятни сравнения с грамадните и красиви параходи, които величествено издигаха високите си комини в сенките на небостъргачите на манхатънската част на реката.

Екипажът на скромния кораб знаеше, че на неговото дъно бумтят машини, способни да тикат стария му изгубил всякаква форма нос с бързина от четиринадесет морски възела!

Живущите на сухо, обаче, привлечени на пристанището от онази носталгия, която се появява от време на време у хората, чийто живот е толкова заседнал и пътуванията с влаковете тъй къси, поглеждаха ръждясалите му части и продумваха с пренебрежение:

— Господи! Без съмнение никой не би се решил да отплува с подобна развалина!

Уестон, макар да беше дошъл на пристанището по работа, която нямаше нищо общо с носталгията, произнесе точно същите думи и даде знак на шофьора да спре. Най-после, ако беше сбъркал кея, щеше да се покаже разточителен, позволявайки на този грабител при кормилото на автомобила да увеличи с петнадесет цента сметката, като го откара до съседния кей. Той слезе от таксито с присъщата на петдесетгодишния човек важност. В този момент един възстар човек подаде носа си от гишето на старата митница отсреща.

Уестон се провикна:

— Хей, не е ли това корабът, който ще прави филмови снимки?

След като червеният голям нос се наведе в знак на потвърждение, Уестон слезе от автомобила.

Съмнявайки се още да не е сбъркал определеното място, той пристъпи по тънкия пласт сняг към „Скитникът“.

— Да не би и вие да сте от тия, които ще отиват на това лудо пътешествие? — запита ненадейно старият пазач от ъгъла на митницата.

— Лудо? — Уестон бързо се обърна назад, тъй като горното прилагателно бе засилило едно убеждение, което се беше породило в собствения му ум. — Какво лудо има в това пътуване?

— Хм! Поне капитанът заслужава да се нарече „луд“.

— Денхам?

— Точно той. Ако иска да снима някой лъв, той ще отиде направо при него и ще го помоли да се усмихне! Ако това не е лудост, аз се отказвам да споря.

Уестон се усмихна. Туй не беше много различно от това, което сам той мислеше за ръководителя на „Скитникът“.

— Вярно е, че той е малко особен тип, но защо се приказва, че това пътуване е лудост?

— Защото това е така, разбрахте ли?

Пазачът се приближи с няколко крачки, за да продължи разговора отблизо.

— Всички от пристанището казват — а има много умни хора, макар че кварталът ни е мизерен — всички казват, че това пътуване е цяла щуротия. Вземете товара, що Денхам взе на кораба. Има неща в корабния склад, за които още не мога да повярвам, макар че ги видях със собствените си очи. И вземете екипажа! Има тройно повече хора, отколкото са нужни. Ще се издушат вътре!

Той се спря за момент да си поеме дъх. Очевидно бе, че се готвеше да започне нескончаеми обвинения срещу „Скитникът“. Преди да отвори повторно устата си, един бодър и властен глас пресече желанието му да бърбори.

— Хей, ти при моста, какво искаш?

Уестон погледна към палубата на кораба, откъдето се чу гласът. С помощта на една окачена върху мачтата лампа той забеляза очертанията на една фигура. По описанието на Денхам можа да се сети, че това бе първият офицер на „Скитникът“. Без съмнение, човекът беше онзи, чието телосложение и смел поглед Денхам бе толкова хвалил. Уестон, който от опит се беше научил да не си съставя от пръв поглед мнение за един непознат, колкото и привлекателен да е той, изведнаж почувствува силна симпатия към този човек. Пред себе си той видя един приятен млад момък, с когото всеки би желал да поприказва, с когото всяка жена с удоволствие би се запознала.

— Какво обичате? — отривистият въпрос прозвуча повторно, докато Уестон размишляваше.

— Желая да се кача на борда, мистър Дрискъл — отвърна Уестон и започна предпазливо да се качва по мокрото и тясно мостче.

— О, вие сигурно сте Уестон?

— Същият — додаде Уестон. — Уестон, най-способният от всички театрални агенти, макар че сега не съм така представителен, както едно време.

— Тогава по-скоро! — извика Дрискъл. — Денхам ви очаква с голямо нетърпение. Намерихте ли момиче? — Веселото настроение на Уестон се изпари. Той направи кисела гримаса и не отговори, но последва Дрискъл по малката стълба, която водеше към една осветена кабина.

Кабината беше уютна и приятна, но мебелировката й беше съвсем оскъдна, което показваше, че в нея не живее жена. Единствените украшения се състояха от едно огледало, окачено на едната стена и добре напълнена голяма лула — на съседната. Освен горните неща, в стаята имаше само четири стола, продълговата маса за изучаване на географски карти, отворена кутия, съдържаща черни неправилни железни сфери, малко по-големи от мандарини и един никелов плювалник, който се намираше в краката на един от двамата мъже, които седяха в кабината.

Този човек беше тънък и със среден ръст. Под тежките мустаци здравата му челюст се движеше нагоре-надолу, като придъвкваше порядъчна порция тютюн. Той бе по риза и жилетка. Носеше капитанска шапка, която му придаваше авторитет.

Когато вратата се отвори, той се отдръпна към дъното на кабината, оставяйки на преден план своя събеседник.

Последният беше добре облечен, около тридесет и пет годишен мъж, със силно изразително лице, в което се четеше непоколебимост и силна воля. Светлокестенявите очи, в които искреше ненаситно желание за приключения, се отправиха към Уестон, когато последният влезе и един нетърпелив глас прозвуча без церемонии.

— Уестон! Току-що се канех да сляза на брега и да ти телефонирам.

— Ако знаех това, щях да те чакам — отвърна Уестон, като погледна мокрите си обуща.

— Запознай се с Шкипера, капитан Енгелхорн — додаде Денхам.

Човекът с капитанската фуражка протегна дебелата си груба ръка и след като се ръкува, отмести от стола една кутия с железни топки, за да стори място за стола на Уестон.

— Вярвам, че вече се познаваш с Джек — продължи Денхам.

— И тъй, днес ти се запозна с двама мъже, каквито едва ли някога ще можеш да срещнеш в Бродуей. И двамата бяха с мене при последните ми две пътувания и ако не се бяха съгласили да ме придружат и този път, щях доста да помисля, преди да тръгна.

За момент се възцари онази неспокойна тишина, която винаги потиска хората, за които се казват похвални и добри неща. Тогава Денхам се отпусна в стола си и отправи поглед към театралния агент.

— Къде е момичето, Уестон?

— Не съм намерил.

— Какво-о! — Денхам удари по масата. — Слушай добре, човече! Актьорското сдружение и Хейското дружество са предупредили всички момичета, които съм се опитвал да наема. И всичките агенти, с изключение на теб, се отказват да търсят. Единствен ти оставаш. Знаеш, че аз държа на думата си.

— Всеки знае, че си честен — продума Уестон, като дишаше тежко. — Но всеки знае също на какви опасни дела си способен. А освен това, как се надяваш да внушиш доверие за сегашното пътешествие, когато пазиш такава тайна около него?

— Това е истина! — изръмжа Енгелхорн и се облегна на стената.

— Напълно! — извика Дрискъл, като потриваше красивата си силна челюст. — Даже капитанът и първият офицер не знаят закъде ще отпътува тази стара кранта.

— Много право! — Уестон вдигна ръце. — Помисли за моята репутация, Денхам. Не мога да изпратя на едно така тайнствено пътуване младо, хубаво момиче, а даже и най-обикновено, без да му кажа, какво може да очаква.

— А какво може да очаква? — запита Денхам.

— Че ще отплува за неопределено време за някаква съвсем неизвестна част на земното кълбо и че тя ще бъде единствената жена на кораб, на който се намират най-пропадналите типове на Бродуей. Разбира се, думата ми е за екипажа.

— Уестон! — юмрукът на Денхам отново се стовари със страшна сила върху масата. — Решил съм да изпълня най-голямата цел в живота си и на всяка цена искам да намеря едно момиче.

— В никой от предишните си филми не си взимал жена. Защо ти е сега?

— Дявол да го вземе! Да не мислиш, че правя това за собствено удоволствие!

— Тогава, защо?…

— Защо? За публиката. Моята мила публика трябва да вижда едно хубаво женско лице. Романтичното си губи значението, приключението става монотонно, ако от време на време не покажа на моята публика някое хубаво женско лице. Представи си! Полагаме страшен труд за снимане на филма. И след това публиката казва: „Този филм щеше да бъде още по-хубав, ако имаше едно момиче“. А притежателите на кинематографа щяха да кажат: „Ако във филма имаше и любовен сюжет, щеше да има двойно по-голям успех“.

— Е, добре! — юмрукът на Денхам нанесе върху масата последен решителен удар. — Те искат едно момиче и аз ще им го дам!

Сега Уестон си спомни необикновените думи на стария пазач. Денхам, разбира се, не беше луд. Но, въпреки това, сегашният му план не биваше да се подкрепя от никой театрален агент, който милее за репутацията си.

— Съжалявам! — каза той и взе шапката си. — Мисля, че не съм в състояние да ти услужа.

— Трябва непременно да ми намериш едно момиче — заяви Денхам — и то веднага. Наредил съм да отплуваме с настъпването на сутрешния прилив. Трябва да вдигнем котва преди пукването на зората.

— Защо?

— Мисля, че няма защо да крия сега от тебе — заяви Денхам сърдито. — Носим с нас експлозивни материали. И осигурителното дружество е научило за това. Ако не се махнем веднага оттук, военната комисия няма да се забави да ни посети. А след това ще се започне официално разследване и ще бъдем принудени да стоим в бездействие с месеци.

Неговото настроение внезапно се измени и като отиде при кутията, която Енгелхорн бе оставил настрана, взе една от железните топки и я погледна с горда самодоволна усмивка.

— Нямам намерение да ти казвам, Уестон — заяви той, — че момичето, което ще ми доведеш, не ще бъде изложено на никаква опасност по време на експедицията. Не ще и дума, че от време на време ще трябва да понася някоя и друга подхвърлена дума — додаде той като се ухили още повече. — Ала чуй, какво ще ти кажа! Докато тези топки са с нас, нищо сериозно няма да се случи.

— Какво представляват топките?

— Газови бомби, стари момко! Мой собствен патент. Газови бомби, които са в състояние да повалят едно стадо слонове.

— Какво! — избъбра забъркано Уестон — Денхам, всичко, което чувам, съвсем ме отчайва от твоя проект. Започвам да се радвам, че не намерих нужното момиче.

— Започваш да приличаш на осигурително дружество — каза Денхам презрително. — Не се страхувай от няколко бомби. В тях няма повече опасност, отколкото в един шоколаден бонбон, докато те се употребяват от хора, като Джек, капитана или мене. Истината, Уестон, е, че дъждовете и мусоните[1] ще ни причинят много повече неприятности.

— Мусони!

— Разбира се! Те са другата причина, която ме кара да бързам да намеря по-скоро момичето и да отплувам веднага. Естествено, ни най-малко не се съмнявам, че капитанът ще успее да прекара „Скитникът“ под ударите на урагана. Също имам голямо доверие на Джек. — Денхам спря, за да потупа приятелски широкия гръб на Дрискъл. — Ала мусоните носят дъжд, а дъждът разваля снимките на открито. Той пропилява време, пари и кара човека да стои в бездействие.

— М-мусони! Газови бомби! — Уестон още продължаваше да бърбори. — Боже мой! Карате ме да се чувствувам като някакъв страшен убиец. — Той нахлузи решително шапката върху главата си и протегна ръка към дръжката на вратата. — Денхам, не очаквай да ти намеря…

— Какво?

— Смятай това за окончателно.

— А, така ли! Добре, тогава ще си намеря и без твоята помощ.

Въпреки голямата си тежест, Денхам откачи с поразителна бързина едно палто и фуражка.

— Ако мислиш, че ще се откажа от плана си, само защото не искаш да ми доведеш едно момиче…

Той бутна Уестон настрана и отвори вратата.

— Този път ще направя най-хубавия филм в света. Нещо невиждано досега. Почакай и ще видиш.

— Отивам да намеря необходимото момиче за моя филм. Ще доведа момиче, даже и ако стане нужда да го открадна.

В това време Уестон закопчаваше палтото си, като гледаше втренчено Енгелхорн и Дрискъл. Той се радваше, че можа да си измие ръцете от тази загадъчна работа.

Дрискъл се засмя и като се обърна към Уестон, каза:

— Ако реши да изпълни плана си до края, той е в състояние да ме накара да се оженя за нея. Мога ли да ви придружа до таксито?

Бележки

[1] Мусон — силен вятър по азиатското крайбрежие на Тихия океан през зимния сезон.