Барбара Делински
Брегове на желанието (1)

Първа глава

Това би могла да бъде всяка една кръчма, в който и да е град. Светлините бяха замъглени и оранжеви, въздухът — задимен, а ритмичният напев от различните разговори — нарушаван само от слабия звук на телевизора, поставен високо над наредените на дълги рафтове зад бара множество бутилки, или от изтропването на метални токове по дървения под при влизането на клиент. Масите бяха учудващо пълни за делничен ден. Те бяха застлани със зацапани покривки от бяло и червено кадифе, сега вече намачкани под тежестта на лакти, юмруци, кутии, чаши, пепелници или от случайно разлятото питие от някой пияница.

Лицата бяха предимно мъжки и сурови. Те отразяваха времето, така както и мястото. А мястото беше Уайтхорс, в края на Канадската пустош, на територията на Юкон. Отдавна бяха отминали дните на златната треска и големия късмет, когато човек можеше да забогатее само за един ден. Сега тези мъже работеха, за да издържат себе си и семействата си. Много от тях бяха миньори и едва преживяваха от мъчителното търсене на цинк, олово и мед; други бяха част от туристическия бизнес и обслужваха нарастващия брой пътници, поели на север, за да съживят онези дни от 1898-а, когато стотици хиляди пътешественици се тълпяха в тази област в търсене на Елдорадо.

Ръцете, които оставяха мръсни петна по масите, в по-голямата си част бяха загрубели и мазолести, с очевидното изключение на две ръце в един отдалечен край на помещението. Млади, деликатни и определено женствени те бяха сключени здраво около димяща чаша с кафе, а тяхната собственичка беше така вглъбена в мислите си, че не чу приближаващите тежки и провлачени стъпки.

— Да те черпя ли едно, миличка?

Дрезгавият гъгнещ глас и дъхът на алкохол накараха Роури Матюз бързо да изправи червеникаво русата си глава и също така бързо да се отдръпне от сивото лице, надвесено застрашително над нея.

— Не! — отказа тя енергично, от една страна, възмутена, че този нещастник си позволява да се доближи до нея, а от друга, неспособна да прикрие отвращението, което изпитваше от неговата близост.

— К’во става? — запита завалено той. — Не съм достатъчно добър за теб ли?

Здравият й разум, който иначе рядко се проявяваше, й подсказа, че не трябва да го ядосва, така че тя смекчи тона си.

— Просто чакам някого.

Беше казала самата истина, въпреки че на въпроса, кога ще пристигне брат й, всеки един от бара би могъл да отговори по-добре от нея. По всяка вероятност той бе получил съобщението й днес сутринта, или поне така й беше казал Планинеца, който го изпрати по радиото. Дали щеше да има възможност да тръгне веднага, за да я вземе, или дали щеше да пожелае да го направи, беше съвсем друга работа. О, да, тя определено чакаше някого, само дето това можеше да се окаже едно доста продължително чакане. За нейна изненада миньорът, поне тя го взе за такъв, съдейки по дрехите му, не обърна никакво внимание на намека й.

— Айде де. Чакай да погледам хубавото ти личице още малко.

Това вече беше абсурдно. В случай че брат й не й беше вече много сърдит, той със сигурност щеше да побеснее, ако влезе в бара и я види с един явно пиян мъж. Когато натрапникът се протегна да вземе стола до нея, тя заговори отново и ядът й премина всякакви задръжки:

— Предпочитам да съм сама.

Погледът й го прониза, студен и непреклонен, като и последната следа от търпение изчезна.

— Хм! Надуваме се, а? Мислиш си, че си прекалено добра за такива като мен, а? Добре, ще видим тази работа.

Преди да разбере какво става, той я сграбчи за косата и я издърпа от стола, изпъна назад главата й и допря влажните си устни до врата й. После също така внезапно я пусна. Тъмните й гъсти мигли се повдигнаха учудено, когато мъжът се озова на пода, запратен там от един непознат, чието приближаване тя не беше забелязала.

— Отведете този човек вкъщи! — заповяда един плътен глас на няколко от другите мъже, които бяха наблюдавали случката от начало до край. Роури забеляза объркана, че всъщност така бяха направили и повечето от посетителите в бара.

Двама яки мъже вдигнаха приятеля си и го изведоха навън, докато високият, който така галантно й се бе притекъл на помощ, сега се обърна към нея за пръв път.

Разтреперана от преживяното, Роури не можа да промълви и дума. Само погледна непознатия, като седна несигурно обратно на стола и посегна да разтрие тила си, който още я болеше от хватката на онзи пияница. Никога преди не беше преживявала подобно нещо. Винаги й бяха обръщали внимание дори за най-малката прищявка, никога не бе ставала център на нежелано внимание по време на своето изолирано съществуване.

— Добре ли сте, госпожице?

Гласът беше мек като кадифе, също както и кехлибарените очи, които гледаха към нея. Тя кимна, все още неспособна да говори, тъй като отново започна да трепери. Мъжът разглежда лицето й още няколко минути и след това вдигна ръка, за да повика вече приближаващата сервитьорка.

— Две чаши бяло вино. Имате бяло вино, нали?

Въпросът, отправен към келнерката, предполагаше, че този човек познава кръчмата не повече от Роури.

— Да, сър — кимна момичето и забърза към бара.

Високият мъж се разположи на свободния стол, а Роури най-сетне си възвърна дар словото.

— Благодаря ви — започна тя бавно, тъй като явно не бе свикнала да благодари и се чувстваше малко неловко да го прави. — Това беше ужасно.

Лицето на мъжа се развесели.

— Толкова много ли означава за вас бялото вино? — пошегува се той.

— Не говоря за виното — отсече тя, ядосана, че думите й бяха изтълкувани двусмислено. — Този мъж… дойде толкова… — Тя сведе поглед към пръстите си, здраво стиснали чашата с кафе.

— Какво търсите тук? — Тонът му беше строг и укорителен, докато в същото време я изучаваше с поглед.

— Какво искате да кажете? — попита тя, като предизвикателно вдигна лице към него. Беше започнала това пътуване с чувство на независимост и въпреки преживените трудни моменти щеше да продължи в същия дух, без да позволява на някакъв непознат да я унижава.

— Младо момиче като вас не бива да стои само в подобна дупка. — Кехлибареният му поглед срещна зелените й очи и тя направи усилие да устои на неговата настоятелност.

— И защо по-точно? — При този намек веждите й се смръщиха леко в израз на недоволство.

— Цялата треперите. Трябва ли да ви обяснявам нещата от живота? — отново се пошегува той.

Внезапно яростта й се събуди напълно.

— Не е необходимо да ми казвате каквото и да било. Сега бихте ли ме извинили…

— Седнете и се успокойте — каза той спокойно, но настоятелно и протегна широката си длан към нея, за да я спре. — Не съм нито пияница, нито досадник. Можеш да бъдеш уверена, че си в сигурни ръце.

Разярена, тя погледна ръката, която я задържаше.

— Веднага ме пусни!

Като присви очи и снижи гласа си, той повтори думите, които беше чула преди малко:

— К’во става? Не съм достатъчно добър за теб ли?

Тръпки я побиха при тази имитация и тя не отвърна нищо. Като гледаше втренчено мъжа, Роури се запита дали всъщност не беше се спасила от тигана само за да попадне в огъня. Непознатият пред нея бе далеч от онази отбрана и любезна компания, с която тя беше привикнала. Както бе забелязала от самото начало, той беше висок и слаб, широките рамене под разкопчаното му яке се стесняваха в кръста и бедрата и главно мускули изпълваха протритите дънки, които бяха прибрани в износени кожени боти до коляното. Косата му беше права, гъста и тъмна — или направо черна, — е блясък, който се забелязваше дори при слабото осветление в кръчмата. Прилично подрязаната брада придаваше на лицето му вид на авантюрист, което, както тя предположи, иначе би изглеждало доста сурово. Той беше олицетворение на тъмнокосия и мистериозен жител на пограничните райони. Дълбокият му кехлибарен поглед привличаше вниманието, както и червената вълнена шапка, натъпкана в задния джоб, която беше единственото светло петно в иначе тъмното му облекло.

— Този вторачен поглед израз на раздразнение или възхищение е? — попита я със закачка в очите.

Ако трябваше да каже истината, беше по-скоро второто, въпреки че беше още рано да се каже.

— Недей да се ласкаеш — отвърна тя натъртено, — просто се питах кой е за предпочитане: ти или онзи тип, когото току-що изхвърли.

Той очевидно хареса шегата й и в очите му заиграха пламъчета.

— Търпение, търпение. Много скоро ще разбереш това.

Той погледна бързо нагоре, когато пристигна виното, придружено от угодническия поглед на сервитьорката, чиято ръка съвсем преднамерено се опря в рамото му, докато поставяше чашите на масата.

— Това ли е всичко засега? — измърка тя неприлично в ухото му.

Роури не можа да изтърпи това интимничене.

— Господи! Всички тук ли са така безсрамни? — каза сърдито тя, а човекът до нея отпрати набързо „нарушителката“ към друга маса само с едно кимване.

— Не бива да говорите така, млада госпожице. — Той я погледна отново, като този път я огледа от горе до долу и дори се наведе настрани, за да види онова, което беше скрито зад масата. — Хубави дрехи си облякла — каза провлачено мъжът, като долови руменината, неволно избила по бузите й.

— Че какво им е лошото? — попита тя с нараснало недоволство.

Беше й коствало доста усилия да напазарува за това пътуване, като бе подбрала дрехи, които да бъдат едновременно стилни и — както си беше въобразила наивно — подходящи. Джинсите й бяха тесни и избродирани с ламе, което с топлия си цвят беше характерно за кънтри стила. Носеше още памучна риза с остро деколте, а върху нея дънково яке „Айзенхауер“, също украсено с ламе и в пълно съответствие с оттенъците на червеникавата й коса, която нежно падаше по раменете й. Всъщност харесваше дрехите, които беше облякла много рано тази сутрин. Нямаше и половин ден оттогава, а й се струваше, че бяха изминали години, откакто беше напуснала дома си в Сиатъл и се беше качила на самолет за Ванкувър, а после на друг за Уайтхорс.

— Тези дрехи може и да са подходящи за там, откъдето идваш, но сред тези хора — той посочи към скромно облечената групичка в кръчмата — те страшно се набиват на очи. — Той я погледна замислено, като потриваше бавно с палец мъха, очертаващ горната му устна. — Може би пък точно това си искала?

По някакъв начин този мъж успяваше да я вбеси с всяко свое изречение, като проваляше желанието й да запази хладнокръвие и спокойствие. Сега тя заговори през зъби, като се опитваше да не повишава тон, за да избегне друга публична изява на неумението си да се справя с екземпляри от силния пол.

— Какво съм искала, не е твоя работа! Наистина смятам, че си толкова досаден, колкото и онзи алкохолик. Не пожелах да пия нищо с него и не вярвам, че ще пия нещо с теб. — Посегна към чантичката си, когато силната му ръка отново я спря.

— Ти каза на твоя… хм… почитател, че чакаш някого. — Лицето му сега беше напълно сериозно, а погледът му я замая. — Ако това е така, ще остана, докато той дойде. В противен случай позволи ми да те заведа някъде другаде. Тези мъже съвсем не са светци.

Погледът й проследи неговия към изпълнените с копнеж очи на мъжете около тях и уплашено се върна на него.

— И ти ли? — попита ядосано тя, усетила болезнено здравите му пръсти, които се бяха впили в ръката й през якето и памучната блуза.

— Не, поне не съм толкова зажаднял за това, колкото вероятно са те.

Намекът му беше явен и въпреки че говореше напълно сериозно и без ни най-малка ирония, Роури се засегна от думите му.

— Кой, по дяволите, си ти… Плейбоят на Запада ли? — Веднага щом изрече това, тя се запита дали не беше отишла прекалено далеч и не след дълго разбра, че наистина е така.

Ръката му се спусна от рамото й и хвана пръстите й, а тъмната му глава се доближи до нея:

— Вземай чантата си и тръгвай с мен! Недей да правиш сцени, иначе всеки един от тези мъже с удоволствие би ти се „притекъл на помощ“. Ще те заведа на някое по-сигурно място. Сега ставай!

Гласът му прозвуча заповеднически, но не беше застрашителен. Роури се подчини, тъй като никога досега не й се бяха противопоставяли по подобен начин.

Първият й шок дойде, когато силната ръка я вдигна на крака, а човекът до нея се изправи в цял ръст. Ако вече не беше й вдъхнал достатъчно страхопочитание, той със сигурност го направи сега, понеже Роури се почувства като джудже пред този, който беше поел грижата за нея. Сигурно беше поне два метра висок. Никога преди не се бе чувствала по-нищожна, беше много по-ниска от него, въпреки токовете на обувките си.

Непознатият хвърли няколко монети на масата, за да плати почти недокоснатото вино, и после също така бързо намигна на келнерката не толкова заради самата нея, колкото заради Роури, която умело изведе през лабиринта от маси и после през вратата на кръчмата.

Роури не можеше да си обясни защо така покорно се оставяше на този човек да я води. Тя подозираше, че това, което той беше казал за посетителите в кръчмата, вероятно е вярно. И колкото и унижена да се чувстваше от заповедническия му тон, с облекчение остави тягостната атмосфера на бара зад себе си и излезе на ослепителната дневна светлина. След като тръгнаха по тротоара, той отпусна ръката й. Роури разбра, че е свободна да си ходи, но въпреки това нещо я задържаше.

— Какво търсеше там вътре? — Той повтори въпроса си, който бе останал без отговор, докато вървяха по улицата.

— Пиех си кафето.

— Кафе? В бара? — попита мъжът с недоумение. Едва когато спря и се обърна към него, тя забеляза иронията, която отново проблясваше в очите му.

— Да. Кафе. В кръчмата. Поне служителят в хотела я определи като такава.

Тя беше измъкнала възмутено ръката си от неговата и отново тръгна напред. Не й бе необходимо да поглежда встрани, за да усети лекотата, с която той я настигна.

— Видя ли вече реката? — тактично промени темата той и след като тя поклати отрицателно глава, отново я хвана под лакътя и внимателно я поведе към кея. — Това беше хубаво местенце по време на златната треска. Много бъдещи златотърсачи тръгнаха от Уайтхорс по реката, някои от тях не успяха да изминат дори и шест мили нагоре по каньона.

— Изглежда, познаваш града доста добре — осмели се да отбележи Роури. Не си миньор. — Тя го погледна в очите в очакване на потвърждение.

— Как позна? — попита той развеселен.

— По ръцете ти, прекалено нежни са. Нямаш никакви мазоли.

Беше забелязала това веднага, както и тъмните косми по ръката му, които се подаваха изпод ръкава на ризата, навит върху маншета на вълненото му яке. Разбира се, тя не спомена за това, то нямаше нищо общо с миньорството.

— Много си наблюдателна — каза той, като повдигна вежди, сякаш четеше мислите й. — Какво друго?

— Как какво друго? — престори се, че не е разбрала Роури.

— Какви други блестящи заключения си направи за мен?

Тя го погледна самоуверено в очите.

— Че си достатъчно арогантен да си въобразиш, че ще бъда, както сам се изрази, „запленена“ от теб. — После, за свое голямо разочарование, съвсем се издаде, като попита: — С какво се занимаваш?

Придружителят й избухна в неконтролируем смях, а тя се упрекна мислено за невъздържаността си. Но беше стигнала вече твърде далеч, за да се откаже.

— Добре де, какво правиш тук? А… — продължи тя, разсъждавайки на глас — … сигурно дори не живееш тук, нали?

При тези думи той се засмя отново:

— Значи и това забеляза. Не, наистина не живея тук. На почивка съм.

— Как тогава знаеш толкова много за този край? — настоятелно продължи Роури.

— Бил съм тук и преди. Освен това чета. Ти не четеш ли?

Намекът му беше лек, но директен. Докато го гледаше как говори, тя за пръв път забеляза някак строгите устни, които по-скоро изпъкваха над брадата му, вместо да останат скрити в нея.

Като се опасяваше, че той подозира истината, момичето отвърна остро:

— Разбира се, че чета!

Всъщност тя никога не беше чела каквото и да било по причина да научи нещо, защото винаги бе имало някой, както той сега, който да й казва всичко, което е необходимо. Истината бе, че Роури беше свикнала да я глезят през целия й живот. Четенето беше просто необходимост за образованието, нещо, което човек прави само за да завърши учебната година или да получи дадена оценка. Поне такова беше схващането й, преди да срещне Чарлз Дуайър и да открие, че човек може да прекара цяла вечер сам, без да се чувства самотен, изцяло завладян от книгите.

Чак сега й хрумна, че би могла — и би трябвало — да направи някои проучвания, преди да тръгне. Фактът, че не го бе направила, беше безспорно доказателство, че имаше още много да учи. Тя разполагаше с десет дни да се подготви за пътуването и въпреки това по навик беше мислила повече за дрехи, отколкото за полезната информация. Точно затова се почувства гузна, когато осъзна, че се намира в един град, за който съвсем нищо не знае, освен че брат й скоро ще дойде да я вземе. Но, самообвиняваше се тя мислено, нали точно това искаше да избегне? Искаше да действа сама, да се оправя сама, да се държи като възрастен човек, а не като разглезено дете, защитено от ударите на живота.

— Не е ли величествено?

Гласът му, тих и нежен, проникна в мислите й и блуждаещото й съзнание се върна към водите на Юкон, които се плискаха точно пред тях. Тя възкликна, удивена от неподправената сила на природата. Като следваше с бучене пътя си на северозапад, водата, подобно на хамелеон, преливаше от грахово зелено до морскосиньо, оградена от стръмните пясъчници, които се издигаха отвесно от брега. А сивите скали бяха изпъстрени по върховете със зеления цвят на боровете и смърчовете.

— Да — тихо промълви Роури, като продължи да се любува на гледката още известно време. Имаше огромна разлика между това място и лукса на Акапулко, изтънчеността на Ривиерата и разкоша на Карибските острови, където беше пътувала безброй пъти. Брат й се беше отказал от примамливи и красиви места заради тази скалиста земя и в момента тя почти разбра защо.

Тази земя изискваше от хората, които я населяваха. Роури виждаше това в яростта на разбунтуваните води. Другите места, които беше посетила, даваха с охота, безусловно и без ограничения. Тя усети, че тази земя беше различна. Ако трябваше да последва брат си навътре в тази дива пустош — а беше категорично решена да го направи, — знаеше, че цялата й смелост щеше да бъде поставена на голямо изпитание, преди да се върне отново на това място. Тя потрепери, като се замисли дали в действителност притежава онази сила, от която така отчаяно се нуждаеше.

— Студено ли ти е? — прекъсна той мислите й отново; този висок непознат, който всъщност я беше повел на тази обиколка.

— Не — отговори Роури, като бързо се съвзе от изненадата при неговото появяване точно до нея. — Просто си мислех.

Той се загледа в правилните й черти за момент, като успя да долови в потръпването на устните й последния признак на уязвимост, преди самоуверената маска отново да покрие лицето й. След това извърна глава от реката.

— Хайде. Да се връщаме.

Когато се обърнаха, той неочаквано я прегърна през раменете. Само преди час тя високомерно би отхвърлила това като жест на някакъв нахалник, който се опитва да я сваля. Сега обаче, за свое учудване, не възрази, също както и преди малко, когато я бе хванал под ръка. По някакъв начин, изправена пред близкото бъдеще, което я плашеше, тя се нуждаеше от тази силна ръка, която да я подкрепя и напътства, пък било то и само до хотела.

— Не ми каза името си — укори я нежно той, когато влязоха в странноприемницата, където беше отседнала.

Тъй като този мъж не й беше нито неприятен, нито безразличен, тя реши, че няма причина да крие самоличността си от него.

— Роури. Роури Матюз.

— Роури Матюз? Що за име е това? — възкликна той с недоумение.

Тя се обърна бавно и го погледна с отворена от учудване уста. Какво би могла да каже? Това беше истинското й име. Името, което й беше дадено. Беше взела моминското име на майка си при развода на родителите си, но въпреки всичко то бе законното й име.

— Роури Матюз — повтори той, с което я вбеси още повече. — Роури Матюз… трябва да си някоя изгряваща кинозвезда. — Мъжът я изгледа от главата до петите и добави: — Прекалено си ниска за манекен.

Това вече бе прекалено.

— По някаква случайност Роури Матюз е истинското ми име, и то от много години.

Това беше отново старата Роури, с яростта си на обидена принцеса. Като извади бързо ключа от чантичката си, тя тръгна по стълбите към стаята си на втория етаж. После внезапно се спря и се обърна към мъжа, който я гледаше отвисоко, макар да бе застанал две стъпала по-долу.

— Надявам се, че прекара добре следобеда — отсече саркастично тя, след което се завъртя на пети и продължи нагоре по стълбите, като се стараеше да гледа само напред. След това закрачи гневно по коридора, застлан с износено червеникавокафяво килимче, което напълно съответстваше на изтърканите тапети по стените. Ключът й едва бе докоснал ключалката, когато две ръце опряха стената от двете й страни. Тя се обърна и се озова в плен на човека, от когото си мислеше, че се е измъкнала много елегантно.

— Какво искаш? — попита Роури ядно, като повдигна глава, за да може да го погледне в очите.

— Не ми благодари както трябва — пошегува се той, но усмивката му не можа да прикрие напрегнатия кехлибарен поглед.

— За какво да ти благодаря? — изсъска тя, като омразата в гласа й по странен начин се смеси с омекването на коленете и ускоряването на пулса й.

— За това, че те спасих в кръчмата… и ти показах града.

Роури почувства приятното докосване на дъха му и отчаяно се зачуди как ще устои на привличането му.

— Ти се питаше кой е за предпочитане… онзи пиян миньор или аз.

Той не й остави време за чудене и допря устните си, едновременно нежни и решителни, властни и предразполагащи, до нейните. Въпреки че разумът й диктуваше да се противопостави на този нахален непознат, тя не можеше да се помръдне. Единствено устните им се докосваха и нейните послушно отвръщаха на завладяващата му страст. Тя почувства учудващо нежното и омайващо потриване на брадата му по лицето си, както и неговия земен мъжки мирис, който бавно, но сигурно обсебваше сетивата й. Нежността му я привличаше по свой начин, като постепенно устните й започнаха да отвръщат на неговите, инстинктивно търсещи все повече и повече. Това беше едно съвсем ново преживяване за нея — да усеща, да чувства, да дава единствено заради красотата на момента.

— Роури! Какво, по дяволите, става тук? — Гневен глас прекъсна мига и една фигура се появи, на прага на вратата, която се беше отворила отвътре, без нито един от двамата да забележи.

Роури веднага разпозна гласа и това я изтръгна от унеса й, като я накара да се обърне и да срещне разяреното лице на брат си.

— Даниел! Не знаех, че си тук! — възкликна тя задъхано, а коленете й се разтрепериха, но този път причината беше съвсем различна.

— Това е очевидно — сопна се брат й. — Тъкмо се чудех кога ще си направиш труда да се отбиеш тук, празноглавке такава! Кой, по дяволите, е този? — извика побеснял и я сграбчи собственически за ръката, като изгледа мъжа, с когото сестра му се беше целувала страстно.

Непознатият, от своя страна, се беше изправил и старателно разглеждаше двамата с усмивка. След това, стигнал до някакво заключение, сведе глава, целуна я нежно по бузата и после бързо докосна с пръст устните й.

— Благодаря ти! — Тембърът му беше нежен и мек. После той се обърна и изчезна, преди някой от двамата да успее да реагира на смелата му постъпка.

Пръв се съвзе Даниел, който я завлече в стаята и затръшна вратата след себе си.

— Добре, сестричке, искам да ми разкажеш какво всъщност става тук — започна ядно той, докато тя несъзнателно отиде до прозореца, тъкмо навреме, за да види как една висока фигура изчезва надолу по улицата.

— Роури! На теб говоря! Какво правиш тук?

Като събра бавно мислите си, тя обърна лице към брат си, чиито обикновено нежни черти сега бяха изкривени от напрежение. Тя винаги го беше обожавала, особено след смъртта на майка им преди шест години, когато той, с дванадесет години по-голям от нея, я беше взел под своя закрила и й беше станал едновременно майка, баща, брат и приятел. Сега Дан стоеше пред нея, среден на ръст и килограми, с червеникаво кестенява коса почти като нейната, облечен в грубата униформа на репортер от мястото на събитието, изпълняващ задача в канадските планини, и очакваше обяснение за нейното внезапно появяване.

— Роури! — Гласът му разкри нарастващото нетърпение и той сложи ръка на кръста си в любимата си поза. — Чакам…

— Трябваше да направя нещо, Дан — започна тя. — Уморена и объркана съм и… Идвам с теб.

— Какво?! Имам задача, Роури. Знаеш — продължи гневно той, — че там няма място за теб.

— Е хайде, Дан! Все ще ми намериш нещо за вършене. Няма да ти се пречкам — замоли се тя, като се доближи до него.

— Роури, нямаш никаква представа с какво се занимавам. И дума да не става — разтърси глава той в подкрепа на думите си. — Съжалявам, миличка.

Говореше с тона на възрастен, който знае кое е най-доброто за нея. По-рано това беше достатъчно да я накара да замълчи. Обаче точно сега ефектът беше обратен.

Роури реагира с раздразнение на отказа, от който всъщност се беше бояла. Тропна с крак и извика:

— Изобщо не съжаляваш. И не ми говори с такова пренебрежение. Страшно тесногръд си. Ти си един проклет фанатик. Въобразяваш си, че не мога да се справя с трудния ти характер. Какво им е толкова страшно на планините? Убедена съм, че ще се справя. В отлична форма съм. — Тя се поизпъчи, за да подсили думите си.

Брат й я погледна развеселено:

— В отлична форма, как не. За да преплуваш басейна десет пъти, да останеш на дансинга или на тенис корта до сутринта. Права си, Роури, в отлична форма си. Но не и за тази работа.

— Не виждам разликата — засмя се тя.

— Разбира се, че не я виждаш — съгласи се той и сложи ръце на раменете й. — Роури, досега си живяла много, много хубав живот. Майка ни го искаше, а също и аз, пък и ти винаги си била щастлива така. Имаш всичко, което пожелаеш или от което се нуждаеш. Предизвикателството за теб е само игра, а не подозираш опасностите. Тук, горе, обаче, то е борба за оцеляване. Животът в пустошта е труден. Няма прислуга, нито плувни басейни, тенис кортове, красиви магазини или изискани ресторанти, нито пък пухени легла. Има само спални чували на твърдия под или направо на влажната земя, комари и черни мухи, студ, физическо изтощение ден след ден, храна от консерви или никаква…

— Защо правиш това? — прекъсна го тя, опасявайки се, че може и да успее да я разубеди.

Даниел свали ръцете си от раменете й и отиде до прозореца, за да погледне към улицата.

— Предавам се — промърмори той. Тя се усмихна самодоволно, а брат й продължи: — Обичам работата си. Разнообразна и предизвикателна е. Това лято е свързана с изследването на ледниците отвъд реката Рос. Следващата пролет ще бъде нещо друго. — Той обърна глава, за да я погледне умоляващо. Винаги беше искрен с нея и поне на това тя можеше напълно да разчита. — Привлича ме дивата природа, Роури. Светската суматоха вкъщи ме уморява и отегчава повече, отколкото броденето из планините дни наред. Но аз съм мъж, имам достатъчно сили за този начин на живот. На теб ти е необходимо нещо по-леко.

Роури почувства как увереността й се топи пред неговата загриженост, но от друга страна, тя имаше свои интереси.

— Няма ли значение какво искам аз? Дан, не разбираш ли, че и аз искам нещо повече, също като теб? Наистина ме подценяваш, ако си мислиш, че няма да мога да се справя с трудностите. Всъщност — замисли се на глас, като разсеяно прибра една червеникаво руса къдрица зад ухото си — може би всички вие наистина сте ме разглезили толкова много, че няма да мога да се справя.

Момичето сведе поглед към пода, като се опита да овладее гнева, който отново започваше да напира у нея. Когато погледна брат си, в зелените й очи имаше единствено горчивина.

— Днес преживях нещо съвсем ново. Бях в една кръчма, която служителят на рецепцията беше така добър да ми препоръча — започна иронично. — После един мъж се приближи към мен и поиска да седне. Не е необходимо да ти казвам, че му отказах, следвайки принципите си. Само дето него не го беше грижа за моите принципи. Така се вбеси, че за малко да ме изнасили. За щастие имаше и други хора там, въпреки че само един от тях ми се притече на помощ. — Тя замълча, като забеляза яростта, която закипя в погледа на брат й.

— Ти, празноглаво момиченце! — извика той. — Виждаш ли, че не е трябвало да идваш тук! Не можеш да се справиш дори с посетителите в някаква си кръчма!

Тя също кипна:

— Точно това исках да кажа. Никога не ми се е налагало. Всичко е било винаги така лесно, така добре пресметнато. Даниел, искам да се грижа сама за себе си. Не искам да завися от хора, които да се грижат за мен през целия ми живот.

Сърдитата нотка в гласа й, която бе затихнала с думите, изчезна напълно след изпитателния поглед на брат й.

Потънал в размисъл, той я гледаше едновременно загрижено и объркано, докато най-накрая се реши да изкаже гласно мислите си:

— Какво се е случило, Роури? Досега винаги си била доволна, или поне така си мислех. Откъде дойде тази внезапна промяна?

Роури погледна бързо встрани, като си припомни калейдоскопа от объркване, удоволствие, осъзнаване и разбиране. Никога не беше споменавала за Чарлз пред него. Дали щеше да има смелостта да направи това сега? В основата на това преживяване, което се оказа повратната точка в живота й, стоеше един каприз. Без да знае как точно да започне, тя проговори тихо, като гледаше навън през прозореца, за да избегне изпитателния поглед на брат си.

— Не е толкова внезапно. Това беше просто нещо вътре у мен… назряващо през последната година…

— Какво „нещо“? Някакъв проблем ли имаш? Бягаш ли от нещо? — В гласа на Даниел се долавяше подозрение и раздразнителност.

— Не! — възкликна натъртено тя, но после отново снижи гласа си, като осъзна, че с държането си преди малко основателно е събудила подозрението му, както и че Даниел в крайна сметка имаше право да й иска обяснение, ако щеше да й позволи да тръгне с него из планините. — Срещнах един човек… който ме накара да видя нещата по друг начин.

След като не получи очаквания отговор от брат си, Роури седна на леглото и започна да обяснява.

— Миналата есен направих нещо наистина глупаво. — Тя говореше бързо, нетърпелива да признае деянието си и по този начин да го остави в миналото. — Записах писателски курс в университета… само за да открия, че професорът беше нов, много привлекателен, зрял и поне както изглеждаше, леснодостъпен. Никога не бях излизала с професор и самата мисъл беше… как да кажа, вълнуваща. Така че започнах да го преследвам. — Руменина покри бузите й, като си припомни държането си, което, погледнато сега, беше детинско и унизително. — Съвсем не си давах сметка какво върша — оправда се тя. — Преструвах се, че имам нужда от помощта му отново и отново. На него явно му харесваше да ми помага, а и моето внимание му доставяше удоволствие. Задаваше ми въпрос след въпрос за самата мен — на много от тях не можех да отговоря, тъй като изискваха дълбочина на мисълта, която до този момент умишлено бях отбягвала. — Един поглед към напрегнатото лице на Даниел я накара да продължи нататък: — Въпросите му бяха нещо съвсем естествено, тъй като писмените работи в курса бяха главно на свободно избрани теми, експериментални, а някои от тях — автобиографични. Тогава — засмя се леко на собствената си наивност — си мислех, че Чарлз проявява към мен личен интерес.

— Покани ли те на среща?

— Не. Е, не съвсем.

Настоятелният въпрос на Даниел показа, че той започва да става нетърпелив.

— Не съвсем? Какво би трябвало да означава това? — Той все още очакваше някакъв безотговорен завършек на цялата история, точно в стила на Роури, и затова не можеше да проумее защо беше цялото това протакане.

Тя се изправи и бавно обиколи стаята, после спря и се облегна на вратата, като срещна втренчения поглед на брат си.

— Аз първа го поканих на среща. Той отказа и естествено с това подсили решението ми да се домогна до него. В крайна сметка — усмихна се тя със самосъжаление — никой преди не ми беше отказвал. Когато го попитах втори път, той извъртя въпроса и ме покани у тях на вечеря. — Гласът й затихна при спомена за онзи апартамент, малък и непретенциозен и скъп повече от всичко, което можеше да си представи.

— Продължавай.

Роури се върна бързо към разказа си:

— Тази вечеря, Дан, беше нещо, което никога няма да забравя. Това беше най-интересната, най-стимулиращата и приятна вечер, която някога съм прекарвала… след първоначалния шок, разбира се.

— Шок?!

Лека усмивка се разля по устните й:

— Бяхме само тримата — Чарлз, аз и… Моника.

— Моника? — попита Даниел с недоумение.

Той беше изненадан, и то с основание.

— Жена му.

Този факт отекна в неговото съзнание също както бе реагирала Роури, когато за пръв път бе видяла Моника.

— Жена му? Какво извратено…

Роури го прекъсна с разбираща усмивка:

— Нищо извратено, Даниел. Моника е прекрасно момиче. Тя и Чарлз са много щастливи заедно. Всъщност в известен смисъл впечатлението ми се беше оказало вярно. Чарлз наистина ме харесваше, също както и аз него. Просто като приятел… като някой, когото Моника според него би харесала.

Все още обърканото изражение на Даниел я подтикна да продължи:

— Разбираш ли, те току-що се бяха преместили в Сиатъл от Източното крайбрежие. Моника е само две години по-голяма от мен и все още нямаше много приятели. Ние станахме много близки.

— Значи не е имало нищо друго между вас?

— Не! — нетърпеливо извика Роури и се засмя тихо. — Мисля, че Чарлз страшно се забавляваше от моето смущение, когато за пръв път ме заведе в техния апартамент. Нямах основание да му се сърдя. Сама бях забъркала тази каша.

Даниел се поколеба за миг, като се опитваше да събере парченцата от мозайката.

— Не съм сигурен, че разбирам, Роури. Каква е връзката между приятелството ти с Чарлз и Моника… и внезапната промяна на разбирането ти за живота?

Без да обръща внимание на сарказма в гласа му, тя обясни:

— Чарлз и Моника са коренно различни от всички хора, които някога съм познавала. Те работят много упорито — той преподава, а тя владее добре испански и се занимава с преводи. Трудно свързват двата края и тепърва опитват някои от онези луксове, които ние приемаме за даденост. И въпреки всичко са по-щастливи, от която и да е двойка. Те се обичат. Всеки от двамата може да се справя сам, но независимо от това изпитват особена нужда един от друг.

Роури се питаше дали Даниел не си мисли за връзката на техните родители — толкова различна от тази, която току-що бе описала, и така безплодна. Въпреки това тя се почувства много по-уверена, убедена от изражението на брат си, че той я слуша и я разбира.

— Прекарвах много време с тях — както насаме с Моника, така и с двамата заедно. Помагах на Моника да готви и да мие чиниите; да, аз миех чинии. Колкото и да не ти се вярва, Дан, когато тя се разболя и цяла седмица остана на легло, аз се грижех за цялото им домакинство. Моника ми казваше какво да правя, а и Чарлз не е съвсем безпомощен в тия работи. Общо взето обаче аз чистех, готвех, пазарувах и перях. Аз! — Основателна гордост прозвуча в думите й, последвана от безспорна изненада. — И това ми хареса! Чувствах се значима и полезна. Ако не бях видяла изпълнения с болка поглед на Моника при всеки мускулен спазъм, можеше и да се усъмня, че те двамата бяха планирали непредвиденото ми „лечение“. Те ме насърчаваха и бяха търпеливи с мен, а също така и безкрайно благодарни. Открих, че си заслужава да правиш нещо за другите… просто така, за разнообразие! — Роури спря, за да си поеме дъх, а очите й заблестяха отново при спомена за нейните приятели. — Ние проведохме много и задълбочени разговори: Те ме харесват като човек, а не по други причини. Пари, външен вид, социално положение, произход — тези неща не означават нищо за тях. И аз им завиждам за това! Те живеят толкова обикновено и въпреки това са толкова щастливи… — Гласът й затихна, когато разказът й наближи своя край.

Нямаше нужда да описва с много думи тези разговори, по време на които за пръв път в живота си се бе почувствала напълно нищожна. Те никога не я бяха обвинявали за безоблачното й минало. По-скоро контрастът между нейното минало и тяхното, както и разликата в начина им на живот бяха оставили своя отпечатък върху нея.

Мислите й отново бяха прекъснати от гласа на Даниел, който сега беше тих и спокоен.

— Значи искаш да живееш като обикновен човек и да откриеш щастието?

Роури му хвърли объркан поглед, като се опасяваше, че той все още не я приема сериозно.

— Не. Бих искала да направя нещо по-смислено от това, което съм правила досега. — Тя плахо присви устни. — Трябва да признаеш, че интересите ми бяха доста ограничени…

Нейната самооценка беше посрещната само с едно повдигане на веждите, които бързо се отпуснаха в израз на мълчаливо съгласие и навярно леко възхищение. Точно тогава, за изненада на Роури, брат й се изправи и отиде до прозореца с гръб към нея. Гласът му, който най-после наруши тишината, беше отново напрегнат.

— Какво бих могъл да кажа? Одобрявам целите ти, но не одобрявам средствата ти. Трябва ли да преминаваш от едната крайност в другата?

Зелените й очи се изпълниха с невинност:

— Но аз не съм направила нищо подобно. Ти си тук. Имам теб, за да ме напътстваш. Затова и дойдох.

— Тъкмо това си и мислех — каза той с ирония. — Винаги си била наивна, Роури. Нямаш ни най-малка представа какво означава да живееш далеч от цивилизацията. Мога да те уверя, че е съвсем различно от апартамента на твоите приятели.

— Тогава ме научи! — отвърна тя, като добави с горчивина: — Ти допринесе за моето разглезване и сега само ти можеш да ми помогнеш. Ти спомогна да стана напълно зависима, помогни ми сега да се науча да разчитам на себе си. Позволи ми да действам. Позволи ми да бъда твой помощник, да ти помагам в работата. Не виждаш ли — промълви тя умоляващо, — ако ме подкрепиш да започна, след това ще мога да продължа сама. Ще трябва да докажа на себе си, че мога да се справя, преди да се наложи да го доказвам на другите. Ако не мога да помоля теб за помощ, кой друг тогава бих могла?

Като въздъхна отчаяно, Даниел я погледна накриво:

— Би могла да помолиш мнозина от достойните младежи, които ще се избият да ти помагат — пошегува се той сухо. — И между другото, кой беше онзи тип вън в коридора? Каква беше цялата тази история?

Темата на разговора изведнъж се смени. Когато мислите на Роури се върнаха към високия непознат, тя почувства как топлина нахлува в устните й, които така чувствено бяха докоснати от неговите. Като се молеше брат й да не забележи изчервяването, тя обясни:

— Това беше човекът, който ми се притече на помощ в бара.

— Притекъл ти се на помощ? За какво? За да може сам да се възползва от теб ли? — отряза я той ядосано. — Хубава целувка беше това, няма що!

Роури разбра, че червенината по бузите ще я издаде, но въпреки това се опита да покаже безразличие:

— Беше само някаква си целувка.

Тя бързо обърна гръб, като се престори на обидена от неговия намек, и си припомни онова, което беше… само една целувка. Въпреки привидната простота, това беше най-объркващата целувка, която някога бе получавала. Всъщност получавала не беше точната дума. В крайна сметка, ако трябваше да се каже цялата истина, тя също беше участвала.

— Как му е името?

Въпросът на брат й беше съвсем логичен, но сърцето на Роури почти спря, преди да прескочи два пъти. Тишината бе тягостна.

— Роури, кой беше? — повтори той с нарастващо нетърпение.

— Не знам — едва доловимо промълви тя, но все пак достатъчно високо, за да го шокира. Всъщност, изглежда, Роури беше по-шокирана от това си откритие.

Даниел я погледна недоумяващо:

— Как така не знаеш? Стоиш си в коридора на хотела и се целуваш с някакъв тип, без дори да знаеш името му?

Роури обърна лице към него.

— Не — повтори тя, този път ясно и силно, — не знам името му.

Даниел едва ли подозираше, че ядът й беше насочен не толкова към него, колкото към високия непознат и към нея самата заради това, че беше пренебрегнала тази малка подробност.

— Точно затова, млада госпожице — заключи той с увереността си на журналист, — ти ще се прибереш вкъщи още с първия самолет утре сутринта.

Роури разбра инстинктивно, че за момента брат й няма да търпи никакво противоречие. От собствен опит знаеше много добре, че той не обича да се оспорва последната му дума. Тя нямаше намерение да се прибира, с който и да е самолет, но може би по-късно щеше да й се удаде по-добра възможност да поговорят. Вместо това се загледа в Даниел, който обличаше якето си.

— Къде отиваш?

Нещо повече от нетърпение се четеше в погледа му, когато той се обърна, за да й отговори.

— Може и да не ти се вярва, Аурора Матюз, но научих, че си дошла, едва след като пристигнах в Уайтхорс. Дойдох за провизии, които сега трябва да взема, и така или иначе, щях да прекарам нощта тук. Така че, както виждаш, днес е щастливият ти ден — добави закачливо той. — Щях да се ядосам десет пъти повече, ако трябваше да сляза специално от базата само за да те върна обратно вкъщи.

Роури прехапа устни, за да спре думите, които напираха у нея. Разбира се, пак неговата ярост! Но тя щеше да се научи да живее с тази негова ярост, ако това беше единственият начин да се измъкне от пашкула, в който той я беше обвил през последните двадесет и една години! Щеше да отиде до ледниците, независимо дали това би харесало на брат й, или не. Веднъж завинаги щеше да разбере какво беше онова нещо „повече“ в неговия живот, от което тя така се нуждаеше.

Все пак Даниел бе до голяма степен прав. Тя винаги беше получавала това, което искаше. Бе посещавала най-добрите училища, беше пътувала много и беше подготвена за най-отбраното светско общество по Западното крайбрежие. Освен това винаги се бе срещала само с „подходящи“ хора, бе посещавала „подходящи“ места и бе вършила само „подходящи“ неща. Именно срещата с Чарлз и Моника, която беше оказала учудващо влияние върху нея, я бе накарала да се запита накъде точно се е запътила.

След като беше завършила хуманитарни науки в университета, тя притежаваше научна степен, но нямаше нито перспектива, нито намерение да прави кариера. Имаше добър произход като дъщеря на покойния велик Г. Артър Търнър и първата му съпруга, прекрасната Виктория Матюз, както и едно нарастващо презрение към всичко, което следваше от това. Тя изглеждаше добре — симпатична, със светли очи, червеникава коса и здрав вид, а фигурата й позволяваше винаги да се облича по последна мода. Да, наистина изглеждаше добре, но каква бе ползата й от това, когато красотата й привличаше само една върволица от скучни ухажори, мъже, които бяха влюбени повече в богатството и положението на семейството й, отколкото в личните й качества, ако наистина притежаваше такива.

Когато беше започнала налудничавата си игра с Чарлз Дуайър, тя беше привлечена най-вече от това, че той се различаваше от всички, които познаваше. Дори след като научи истината за брака му, което означаваше, че не беше „на разположение“, започна да го харесва и уважава повече. А към чувствата й към него се прибавиха и тези към неговата сърдечна и съвсем земна съпруга, на която Роури сега гледаше като на много близка приятелка.

Реално погледнато, тя знаеше, че независимо от това, дали беше женен или не, мъж като Чарлз никога не би я приел сериозно като съпруга. Тя не можеше да му предложи почти нищо! Именно от тази мисъл я болеше най-много. Може би с това беше свързан и нейният бунт. Трябваше да открие онова, което се криеше вътре в нея, трябваше да разбере къде щеше да я отведе то и какво беше истинското й призвание. Само тогава би могла да даде някаква насока на живота си. Само тогава тя би имала какво да предложи на избрания мъж.

 

 

Когато брат й се върна в стаята, настроението му беше още по-лошо. Тя гледаше от леглото как съблече якето си и го хвърли до нея, а след това започна да крачи из стаята.

— Добре, какво съм направила сега? — въздъхна Роури примирено, като очакваше новия изблик на гняв.

— Дявол да го вземе! — изруга Даниел побеснял. — Ако не е едно, друго ще е. Първо ти се появяваш тук — измери я той със заплашителен поглед, — сега пък това забавяне.

— Какво забавяне?

— Хората от планините са доста добри в предаването на съобщения. — Той я изгледа пронизващо, намеквайки за собствената й постъпка.

— И така, какъв е проблемът?

— Няма проблем… човекът ще пристигне. Но докато това стане, аз трябва да вися тук. — Даниел прокара недотам чистата си ръка през косата си в знак на объркване. — Току-що натоварих джипа и щях да тръгна веднага след като заминеш. Сега ще трябва да чакам поне още няколко дни.

— От какви продукти имаш нужда? — попита Роури, осенена от една идея.

— Няколко фотографски ленти и други материали за Тони. Малко консерви, хранителни продукти… и планинска екипировка. Все трайни неща, само дето са ни необходими за вчера!

Тя беше изцяло погълната от обясненията му й изведнъж каза:

— Нека аз ви докарам всичко това, Дан. Бих могла да помогна! Толкова ли е трудно?

— Роури, Роури, Роури! — заклати глава той, сякаш се караше на някое непослушно дете. — Нямаш никаква представа какви са пътищата дотам. Покрити са само с чакъл, осеяни с дупки, неравни, монотонни. В най-добрия случай разстоянието може да се вземе за пет часа, а в най-лошия за петнадесет. При добри условия може да се кара най-много с петдесет мили в час…

Тя го прекъсна развълнувано:

— Мога да го направя, Дан! Мога да се справя с джипа. Недей да забравяш, че малката вносна кола, която карах в Сиатъл, също има скоростен лост и съединител! Мога да ти помогна. Няма ли това да разреши проблема ти? Когато човекът пристигне, мога да наема кола и да го докарам горе. Нали и без това той трябва да има с какво да се върне.

Даниел се усмихна с умиление. За миг тя си помисли, че беше спечелила.

— Миличко, не разбираш ли, че всичко може да се случи по пътя. Какво ще правиш, ако колата се повреди? Представям си как сменяш гума! — подразни я той. — И какво ще правиш, ако все пак стигнеш до нас? Там има петима мъже, без да броим мен и нашия спонсор. Никой от тях няма нито времето, нито ще има желанието да ти прислужва.

— И не е длъжен да го прави — отсече ядно тя. — Мога да бъда полезна. Мога да се грижа за себе си. Даниел, ще го направя! — опита за последен път Роури.

— Не!

Дори да беше напълно глуха, тя щеше да почувства категоричността на отговора. След това той продължи малко по-тихо:

— Хайде да отидем да хапнем нещо за вечеря. Може дори и кино да има в този град. След това можеш да се наспиш добре. Утре рано ще тръгнем към летището.

 

 

На другата сутрин Даниел се събуди наистина много рано. Като се облече добре, за да се предпази от сутрешния студ, той излезе от стаята си, прекоси коридора до стаята на сестра си и почука на вратата, за да я събуди.

— Роури, аз съм. Събуди се.

Никакъв отговор. Почука отново, този път по-силно, но отново му отговори същата мъртвешка тишина.

— Роури?

Като натисна дръжката, той с изненада откри, че тя не беше заключила вратата, както й беше заръчал предната вечер. Влезе нетърпеливо в стаята, готов да сгълчи сестра си за нейната небрежност. Веднага след това обаче установи, че предполагаемата публика липсва.

— Роури! — извика той към банята, като отвори вратата. Когато после се обърна към разхвърляното легло, забеляза бележка върху възглавницата. С гневна въздишка той започна да чете:

„Скъпи Дан,

Моля те, не ми се сърди. Взимам джипа и тръгвам към базата. Твоята карта изглежда ясна, така че се съмнявам да срещна някакви трудности. Сега можеш да се поотпуснеш за няколко дни, докато твоят човек пристигне. Бъди сигурен, че провизиите ще бъдат доставени навреме. Толкова се радвам, че ще мога да свърша нещо полезно! С цялата си любов.

Роури.

П.п. Няма да казвам, че си ми брат. Така че, ако все още си недоволен, когато пристигнеш в базата, можеш спокойно да ме провъзгласиш за една безполезна празноглавка! Ще се видим скоро!“

Бавно и уморено, Даниел сгъна писмото, пъхна го в джоба си и прокара пръсти през разрошената си от съня коса.

— По дяволите! — изруга той тихо, като се прибра в стаята си и затръшна вратата след себе си. Тогава му хрумна забавната идея, че тя може би наистина се е променила — предишната Роури никога не би могла да се събуди преди изгрев-слънце!