Нора Робъртс
Красива и мъртва (1)

1

Сънуваше „Сенкчюъри“^[1]. Голямата къща блестеше на лунната светлина като младоженка, застанала пред олтара в белоснежно було, като кралица, величествено пристъпяща към трона си. На запад бяха блатата, а на изток — пясъчните дюни. Стоеше непоклатимо на мястото си, строена да издържи векове, заобиколена от зловещите сенки на дъбовата гора, сред която тихо ромолеше бистрият ручей.

Светулките проблясваха като златни песъчинки, а около тях танцуваха други насекоми, увлечени в нощния лов или самите плячка на по-едрите си събратя. В безмълвния мрак се разиграваха вечните сцени, изпълнени с безмилостно преследване, страх и стръв.

Високите, тесни прозорци на „Сенкчюъри“ не светеха. Нощта се случи мрачна и тиха. Единствено вятърът смущаваше покоя на листата по клоните на масивните стари дъбове, както и сухото пращене на палмовите стволове. Белите колони на широката веранда все така си стояха като горди стражи, ала никой не открехна масивната врата, за да я приветства с „Добре дошла“.

Под краката й хрущяха пясъкът и дребните мидени черупки. Някъде ритмично се удряше дървена щора. Завързана с верига, портата проскърцваше, като че ли напяваше монотонна песен.

Вдъхваше упойващото ухание на жасмин и бели рози, примесено със соления мирис на океана. В следващия миг до слуха и долетя тътенът на прибоя. Сърдитите вълни неуморно заливаха пясъка по плажа, запъхтени в усилията си да го погълнат.

Спомни си за всички, които бяха обитавали Острова на изгубеното желание, както и за своето детство. Видя се да тича, волна и безгрижна през дъбовата гора или да се разхожда по плажа, изпълнена с онова щастие, което ни се дава само в детските ни години.

Сега тя отново си бе у дома. Нетърпеливо протегна ръка към масивната бронзова дръжка на вратата, сякаш се бе добрала до дълго търсено скрито съкровище. Но вратата се оказа заключена. „Пусни ме вътре — помоли се тя. — Върнах се у дома. Върнах се в къщи.“

Обаче вратата оставаше няма, студена, залостена. Притисна лице към стъклото на високия прозорец и се опита да надникне вътре, но не видя нищо.

Тогава я пронизаха първите тръпки на страха.

Затича се около къщата, на един дъх се изкачи на терасата — цветята я посрещнаха, сякаш дружно се надигнаха от саксиите, а лилиите затанцуваха, многоцветни, блестящи от нощната роса. Ударите на дървените щори се ускориха в злокобен, накъсан ритъм, полюшването на палмовите листа й се стори като предупредително съскане. Стигна до най-близката врата и заблъска с юмруци по нея, без да скрива сълзите си.

„Моля те, моля те, не ме оставяй навън! Искам да се прибера у дома.“

Разхлипа се отчаяно и се втурна по градинската пътека. Искаше да изтича обратно през входната врата. Никога не я заключваха — майка й казваше, че вратата винаги трябва да бъде отворена за гости.

Но не можа да я намери. Дебелите, нагъсто разположени дървета внезапно изскочиха пред нея и й препречиха пътя, опитвайки се да я сграбчат в клоните си.

Чувстваше се изгубена, сякаш в пристъп на отчаяние бе изскубнала корените си, докато се мъчеше да се измъкне изпод покрова на мрачните дървета към някоя поляна, обляна от лунна светлина. Вятърът се усили, зашлеви я по лицето с все сила. Острите палмови листа се замятаха като саби. Тя се извърна, но там, където допреди малко беше пътеката, сега се виеше реката, отрязвайки й пътя за връщане в „Сенкчюъри“. По хлъзгавите брегове диво се мяташе високата трева.

Изведнъж видя себе си. Стоеше сама и плачеше на отсрещния бряг.

И тогава разбра, че е мъртва.

 

 

Джо успя да се освободи от кошмарния сън, но сякаш още усещаше драскотините по кожата си, докато се измъкваше от тунела. Дишаше тежко, а лицето й бе мокро от сълзи и пот. Протегна трепереща ръка към нощната лампа, но в желанието да се спаси от лепкавата прегръдка на мрака събори книгата и препълнения с угарки пепелник.

Когато светлината прониза тъмнината, тя притисна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце, за да спре треперенето им.

Това бе само сън. Просто поредният кошмар.

Беше в леглото си, в апартамента си на хиляди километри от острова и „Сенкчюъри“. Нито една зряла жена на двадесет и седем години не бива да се страхува от глупави нощни кошмари.

Но още трепереше, когато се пресегна за цигара, и счупи три кибритени клечки, преди да успее да запали.

Четири без десет, отбеляза машинално, когато погледът й попадна върху електронния будилник. Започваше да се повтаря. Нямаше нищо по-лошо от неврастениците, които се събуждат всяка нощ още преди четири.

Не знаеше защо този кошмарен сън винаги я отвеждаше отново в миналото, към Острова на изгубеното желание, към родния й дом, от който бе избягала още когато бе на осемнадесет. Но Джо беше сигурна, че всеки студент по психиатрия ще разтълкува символиката в сънищата й. Къщата си оставаше заключена за нея, защото тя не вярваше, че някой ще се зарадва на завръщането й. Дори се съмняваше дали въобще ще успее да намери пътя към дома.

Освен това вече наближаваше възрастта, на която майка й изчезна от острова, зарязвайки съпруг и три деца.

Дали Анабела е сънувала как се завръща у дома, зачуди се Джо. Дали и тя е сънувала здраво залостената външна врата?

Не искаше да мисли за това, не искаше да си спомня жената, която я бе изоставила преди двадесет години. Сега живееше без майка си, без „Сенкчюъри“, без семейството си. И дори можеше да се каже, че бе преуспяла в живота, поне в професионално отношение.

Изтръска разсеяно пепелта на пода и огледа спалнята. Беше я обзавела съвсем семпло, но удобно. Макар че пътуваше много, липсваха сувенири. Освен фотографиите. По стените на спалнята си Джо Елън бе окачила в рамки най-добрите си постижения — само черно-белите, разбира се, както гласяха строгите, макар и неписани правила на фотографското изкуство.

На една от стените се виждаше снимка на най-обикновена дървена пейка, с облегалка от извити черни метални тръби. Над нея беше надвиснала самотна върба, чиито клони почти докосваха притихналите води на самотно езеро. Зад него се долавяха неясните очертания на градина, забулена от призрачна лунна светлина.

Бе заснела този пейзаж само преди седмица след завръщането си от крайбрежието на Северна Каролина. Може би тъкмо това пътуване й бе навяло спомени за дома. Онзи бряг не беше много далеч от родната Джорджия, а островът, където бе прекарала детството си, беше съвсем наблизо.

Не, нямаше пътища за връщане на Острова на изгубеното желание. Всички мостове отдавна бяха срутени за нея.

Затова не беше продължила на юг. Щом приключи с ангажиментите си в Северна Каролина, веднага се върна в Шарлот, за да се потопи отново в царството на фотографията… и в царството на нощните кошмари.

Ядно смачка цигарата и се надигна от леглото. Очевидно повече нямаше да може да заспи, затова навлече ластичния си клин. Реши да се заеме с почистването на апартамента, само и само да не мисли за тревожните си сънища.

Може би се беше изнервила заради фотоалбума, реши, докато шеташе из спалнята. За кариерата й този албум беше от решаващо значение. Знаеше, че се бе справила добре. Обаче не беше шега едно от най-престижните издателства в САЩ да й предложи съставянето на албум, илюстриращ най-артистичните постижения в модерната фотография.

„Етюди за природата“, от Джо Елън Хатауей… Звучеше прекрасно, повтори си тя и отиде в миниатюрния кухненски бокс, за да приготви кафето. Не, не беше добре, подходящо беше за заглавие на монография по биология. Или „Мимолетни житейски впечатления“? Това пък беше доста превзето…

Усмихна се на отражението си в огледалото и с въздишка отметна назад тъмночервената си коса. Само преди няколко дни бе приключила с подбора на фотографиите, така че сега можеше да предостави избора на заглавието на албума на експертите от престижното издателство.

Винаги бе знаела кога да се отдръпне и да остави инициативата на другите. Нали това бе правила през целия си живот? Може би трябва да изпрати един екземпляр от албума на роднините си… Но как ще го посрещне семейството й? Дали ще се съберат около масата в голямата всекидневна, за да покажат албума на гостите? А гостите ще се питат озадачено има ли нещо общо между тази Джо Елън Хатауей и фамилията Хатауей, която притежава хотел „Сенкчюъри“ на Острова на изгубеното желание…

Дали баща й ще го отвори, за да се убеди, че по-голямата му дъщеря вече е усвоила изкуството на модерната фотография? Или само ще вдигне рамене, без дори да го отвори, и ще излезе на разходка из острова? Из острова на Анабела. При тази мисъл Джо потръпна. Докато изчакваше кафето да се свари, тя се облегна на плота и се загледа през прозореца.

Всъщност имаше известно предимство да се събудиш в четири сутринта, много преди разсъмването. Никой не ти звъни по телефона. Никой не те търси за нищо. Реши за няколко часа да не прави нищо, да не мисли за нищо.

Под прозореца улицата беше пуста и блестеше в мрака, изкъпана от пролетния дъжд. Една улична лампа пръскаше оскъдна светлина. „Самотна е като мен — машинално отбеляза Джо. — Никой няма да се зарадва на светлината й, никого няма да сгрее. Самотата е толкова загадъчна. Предлага безгранични възможности.“

И друг път бе изпадала в такова настроение. Привличаха я самотата, покоят. Сепна се и тръсна глава, когато долови миризмата на кафето. Грабна своя любим Никон и изскочи на улицата, за да запечата самотния нощен пейзаж.

Подейства й по-успокояващо от най-прехвалените медикаменти. С фотоапарат в ръка и с мисълта за съвършения кадър можеше да забравя за всичко останало. Нагази с боси крака в хладните дъждовни локви, докато опитваше ракурси от различни ъгли. С раздразнение отметна един непокорен кичур от челото си.

Не се успокои, докато не изщрака дузина кадри. Едва тогава се обърна и погледна нагоре. Остана озадачена. Нали беше оставила осветлението включено? Или не си спомняше кога е натиснала ключа, докато бе кръстосвала между спалнята и кухнята?

Стисна устни, пресече улицата, приклекна и изправи обектива, за да заснеме светещия прозорец на фона на потъналата в мрак фасада на сградата. Ще го нарека „Бърлогата на безсънната душа“, реши Джо. Изсмя се тихо, но смехът й странно отекна в безлюдната улица и тя потръпна.

Боже мой, нима си бе изгубила ума? Коя нормална жена ще излезе навън в четири сутринта, полуоблечена, тръпнеща от нощния хлад, за да снима прозорците си?

Притисна изстинали пръсти към клепачите си, пронизана от мъчителния копнеж по нещо, което винаги й се изплъзваше — да бъде нормална като всички останали.

„За да бъдеш нормална, трябва да спиш, повече да спиш — заповяда си тя. — И трябва да се храниш по-редовно.“ През последните седмици бе изгубила поне шест килограма. С тревога следеше как скулите й се очертават все по-рязко. Не можеха ли да й помогнат приятелите? Да, имаше приятели, но никой не й бе дотолкова близък, че да го повика посред нощ при себе си.

Семейството… Да, разбира се, че имаше семейство. Брат и сестра, с които отдавна почти нищо не я свързваше. Баща, който се държеше в дома им като случаен гост. Майка, за която вече двадесет години не беше чула нищо.

Всичко тръгна наопаки, откакто Анабела избяга от „Сенкчюъри“ и остави семейството съкрушено и объркано. Според Джо всички останали беди бяха само следствия, защото близките й не успяха да се съвземат от шока. А тя бе успяла.

Не й се искаше да остава на острова, за да се опитва да събере песъчинките по пустия бряг, както правеше баща й. Нито пък бе способна да похаби живота си в грижи за поддържането на „Сенкчюъри“, каквато роля си бе избрал брат й Брайън. Нито пък бе способна да търси утеха като сестра си Лекси в наивни фантазии или в очакването на следващата сърдечна авантюра.

Джо се бе заела с изучаването на любимата си професия, беше работила усърдно, за да устрои сама живота си по свой вкус. Емоционалната криза, в която беше изпаднала, се дължеше само на преумора. Напълно естествена реакция на организма й след продължителното напрежение около подготовката на албума. Просто бе изтощена, това е всичко. Ще взима повече витамини и скоро отново ще бъде във форма.

Може би няма да е зле да помисли и за почивка, каза си тя, докато разсеяно ровеше за ключовете в джоба си. Вече четири години не бе пътувала за развлечение. Винаги заминаваше някъде с фотоапаратите и със списък на набелязаните обекти за снимки. Може би ще е най-добре да замине за Мексико. Или на Карибските острови. Някъде, където животът е спокоен и безгрижен, а климатът — горещ. Ще се отпусне и ще забрави тревогите си. Да, само така ще пропъди кошмарните сънища.

С влизането в апартамента подритна някакъв кафяв плик, оставен на пода. За миг се спря в недоумение, застинала с ръка на дръжката, сграбчила фотоапарата в другата си ръка.

Бил ли е този плик тук, на пода, когато изскочи на улицата? И защо й го бяха изпратили?

Първият беше пристигнал преди месец по пощата.

Ръцете й отново се разтрепериха. Бързо затвори вратата и веднага спусна резето. Стисна зъби, наведе се и вдигна плика от пода.

Когато извади снимката, от гърдите й се изтръгна сподавен стон. От пръв поглед си личеше, че е дело на професионалист. Също както и предишните три. Натежалите клепачи подчертаваха бадемовидната форма на очите, с гъсти мигли и деликатно извити вежди. Джо знаеше, че очите бяха сини, тъмносини, защото това бяха нейните очи. Сега в тях се четеше неприкрит ужас.

Но кога е била направена? Как? И защо? Притисна ръка към устните си, загледана в снимката. По гърба й пролазиха тръпки. Скочи и се втурна към тесния килер, който бе обзавела като фотолаборатория. Трескаво дръпна чекмеджето и започна да рови сред пликовете. Във всеки от тях имаше по една черно-бяла фотография, с формат шест на четиринадесет.

Нареди ги една до друга. Сърцето й заблъска в гърдите, а ушите й забучаха. На първата, очите й бяха затворени, сякаш бе снимана по време на сън. На останалите очите бяха запечатани в процес на събуждане. Клепачите й бяха едва повдигнати, разкривайки само част от зениците. На третата снимка очите й бяха отворени, но някак си нефокусирани, сякаш помътнели от смущение.

Когато за пръв път ги видя, снимките я обезпокоиха и разтревожиха, но не изпита страх.

Очите на последната снимка бяха широко отворени, изпълнени с ужас.

Джо отстъпи назад разтреперана. Защо бяха снимали само очите й? Кой е успял да се доближи толкова близко до нея, без тя да го усети? Който и да е бил, той се е промъкнал до къщата и ги е оставил на прага.

Отново я обзе паника, тя се втурна в дневната и трескаво започна да проверява ключалките. Изнемощяла се облегна на вратата. В следващия миг страхът отново я накара да подскочи.

Копеле! Искаше да я изплаши до смърт. Да я накара да се крие като обезумяла в тези стаи, уплашена от сянката си, без да смее да излезе навън, за да не усети невидимото му присъствие. Тя, която никога не е знаела що е страх, сега се държеше точно така, както той искаше.

Беше се разхождала из пустите улици на непознати градове в чужди страни, беше изкачвала високи планини, беше бродила из джунглите с фотоапарата си като единствено оръжие, без никога да изпита страх. А сега трепереше заради няколко снимки.

През последните седмици страхът й нарастваше с всеки изминал ден. Това я караше да се чувства безпомощна, уязвима и безкрайно самотна.

Отдръпна се от вратата. Не искаше и не можеше да живее по този начин. Трябваше да си наложи да не мисли за това. Трябваше да го погребе дълбоко в себе си. Беше станала експерт в погребването на болки и страдания, малки и големи. Това бе само още една рана, с която трябваше да се справи.

Ще изпие кафето си и ще се заеме с работа.

Към осем часа бе преминала през целия цикъл — от изтощението, трескавата енергия, успокоението, а сетне отново към изтощението.

Никога не бе работила механично, дори и когато извършваше подготвителните работи в тъмната стаичка. За да може да работи добре, трябваше да бъде напълно спокойна и концентрирана, освободена от гнева и страха. След първата чаша кафе реши, че е открила причината за снимките, които бе получила. Вероятно някой неизвестен фотограф, който се възхищаваше от работата й, искаше да привлече вниманието й, да я накара да го забележи и да му помогне.

В това имаше смисъл.

Понякога тя изнасяше лекции или правеше изложби. През последните три години бе имала три изложби. Не беше толкова трудно или невъзможно някой да й направи снимка — всъщност серия от снимки. Това обяснение наистина звучеше правдоподобно. Който и да бе направил снимките, бе вложил творчество и въображение. Беше снимал само областта около очите й. Макар че снимките изглеждаха направени неотдавна, Джо не можеше да каже точно кога и къде е била фотографирана. Негативите можеха да са от години.

Те със сигурност привлякоха вниманието й, но бе реагирала прекалено буйно, приемайки ги като нещо твърде лично.

През последните две години бе получила много снимки на фотографи, които се възхищаваха от работата й. Обикновено пристигаха с придружителни писма, които съдържаха похвали за нея и молба за съвет или за помощ. Понякога й предлагаха и съвместна работа по някой проект.

Джо все още се радваше на успеха си, който бе нещо ново за нея. Не бе привикнала към напрежението, което съпътстваше всеки търговски успех, или с прекалените надежди за бъдещето, които понякога можеха да се превърнат в тежко бреме.

Трябваше да признае, каза си тя, докато отпиваше от изстиналото кафе, че май не се бе справила добре с последствията от успеха.

Готовите снимки бяха закачени върху дъската за сушене. Последните негативи бяха проявени и Джо се настани върху табуретката пред плота. Постави един от негативите върху осветената повърхност, взе лупата и внимателно започна да го разглежда.

За миг изпита паника и отчаяние. Всички снимки бяха размазани, сякаш не бяха на фокус. По дяволите, как е могло да стане? Нима цялата лента бе такава? Отново се взря в увеличения образ на издигащите се дюни и стръковете див овес.

От устните й се изтръгна нещо средно между ръмжене и смях.

— Снимките не са нито размазани, нито нефокусирани, идиотка такава — промърмори. — Ти не си наред.

Остави лупата и затвори очи. Нямаше сили дори да стане и да си направи още кафе. Знаеше, че трябва да хапне нещо, да поспи. Да се изтегне в леглото и да забрави за всичко.

Но се страхуваше. В съня си щеше да загуби напълно контрола върху себе си.

Замисли се дали да не отиде на лекар, преди окончателно да е рухнала. Ала това означаваше, че психиатърът щеше да рови в мозъка й и да й припомни това, което бе решила да забрави завинаги.

Ще се справи сама. Винаги бе успявала. Или както казваше Брайън, умееше да не позволява на никого да се намеси в живота й.

А нима имаше избор? Нима някой от тях бе имал избор, след като бяха изоставени сами да се оправят в онова дяволско парче земя на стотици километри оттук?

В гърдите й се надигна толкова силен гняв, че цялото й тяло се разтърси от внезапни и силни конвулсии. Ръцете й затрепериха и тя ги стисна силно в скута си. Пое рязко въздух, за да преглътне думите, които й се искаше да изкрещи в лицето на брат си. Брат й, който бе много далеч оттук.

Просто беше преуморена, каза си тя. Нуждаеше се от сън, от почивка. След като се наспи, ще се почувства по-силна и по-уверена.

Подскочи рязко, когато някаква ръка хвана рамото й. Изпищя и събори чашата с кафето.

— Господи! Джо, Боже мой, какво ти стана? — Боби Бейнс отскочи, назад и изпусна пликовете, които носеше.

— А ти какво търсиш тук? Какво, по дяволите, си си наумил? — Тя отблъсна табуретката назад, а той я гледаше смаяно.

— Аз… нали ми каза, че искаш да започнем в осем… Закъснях само няколко минути.

Задъхана, Джо стисна ръба на плота и се надигна с усилие.

— Осем часа? Кога е станало осем?

Асистентът й кимна предпазливо. Преглътна смутено, но не посмя да я приближи. Вече втори семестър работеше с нея и смяташе, че е опознал всичките й навици, че умее да се справя с изблиците й. Но никога не я бе виждал толкова разстроена.

— Защо не почука на вратата, дяволите да те вземат? — скара му се тя.

— Почуках. Но никой не ми отговори. Тогава… помислих си, че не си ме чула, и си отключих, за да довърша последния комплект негативи.

— Върни ми ключа. Веднага!

— Разбира се, Джо. Ето, ей сега. — Без да откъсва поглед от пребледнялото й лице, той бръкна в джоба си. — Нямах намерение да те шпионирам.

Тя прехапа устни, за да се овладее, и пое ключа. Едва сега започна да осъзнава колко глупаво се бе държала. Всичко бе заради този проклет страх. За да прикрие неудобството си, тя се наведе и изправи табуретката.

— Извинявай, Боби. Ти ме стресна. Не съм чула да чукаш на вратата.

— Всичко е наред. Искаш ли да ти донеса друга чаша кафе?

Поклати глава и се отпусна на табуретката. Краката й още трепереха, но младата жена се опита да се усмихне. Той беше добър студент. Работите му бяха малко превзети, но все пак бе само на двадесет и една години.

Боби имаше артистичен вид с дълга тъмноруса коса, вързана на опашка, със златна халка на ухото и тясно лице. Зъбите му бяха идеални. Явно родителите му вярваха в шините, каза си Джо, прокарвайки език по леко издадените си зъби.

Той имаше усет за фотография и големи възможности. В крайна сметка нали заради това бе тук. Тя с удоволствие обучаваше талантливи младежи, сякаш по този начин се отплащаше за дарбата, която притежаваше.

Големите му кафяви очи разтревожено се взираха в нея и младата жена насила се усмихна.

— Имах тежка нощ.

— Личи си. — Тя повдигна вежди и младежът на свой ред се усмихна. — Артистите трябва да забелязват всичко, нали? А ти наистина изглеждаш доста зле. Май не си могла да спиш, нали?

Тя сви рамене и разтърка очи.

— Не много.

— Защо не опиташ с мелатонин? Майка ми е във възторг от него. — Боби се наведе, за да събере парчетата от счупената чаша. — И може би трябва да се откажеш от кафето.

Забеляза, че тя не го слуша. Отново се бе отнесла нанякъде. Това бе нещо ново за нея. Навярно нямаше смисъл да се опитва да я убеждава да живее по-здравословно, но реши да опита още веднъж.

— Напоследък живееш само с кафе и цигари.

— Да — разсеяно отвърна тя и притвори очи.

— Това ще те убие. Ти се нуждаеш от физически упражнения. През последните седмици си отслабнала поне пет килограма.

— Ъхъ.

— Трябва да се прегледаш. Според мен имаш анемия. Много си бледа, а торбичките под очите ти са като на стар пияница.

— Много мило от твоя страна, че си забелязал.

Той събра най-големите парчета от чашата и ги хвърли в празното кошче. Разбира се, че бе забелязал. Лицето й привличаше погледите. Явно бе изтощена до смърт. Никога не я бе виждал с грим, косата й винаги бе опъната назад, но всеки, който цени красотата, веднага би забелязал овалното лице, деликатните скули, екзотичните очи и чувствените устни.

Обаче нямаше никакво съмнение, че ако положеше съвсем малко грижи за лицето си — леко червило на устните, малко туш на миглите и пудра на скулите — тя щеше да бъде неотразима.

Боби усети, че се изчервява. Тя сигурно щеше да му се присмее, ако узнаеше, че от първия миг, в който я видя, се влюби в нея. Чувството му бе смесица от професионално възхищение и физическо привличане. Ала той го бе преодолял. Е, почти.

— Мога да ти приготвя закуска — започна младежът. — Ако ти се намира нещо друго, освен шоколадови блокчета и плесенясал хляб.

Джо въздъхна дълбоко.

— Не, всичко е наред. Може би ще спрем някъде по пътя и ще хапнем по един сандвич. И без това съм закъсняла.

Тя се наведе, за да вземе пощата.

— Знаеш ли, според мен, не е зле да си вземеш няколко дни почивка и да се погрижиш за себе си. Когато е преуморена, майка ми винаги отива на минерални бани в Маями.

Думите му сякаш звучаха някак си отдалеч. Тя вдигна кафявия плик с името й, написано с печатни букви. От страх стомахът й се сви на топка и ужасът отново се върна.

Пликът бе по-дебел и по-тежък от предишните. „Изхвърли го! — крещеше разумът й. — Не го отваряй! Не поглеждай вътре!“

Ала пръстите й вече разкъсваха хартията. От гърлото й се изтръгна приглушено стенание, когато махна малката метална скоба. Снимките се разпиляха на пода. Тя грабна най-горната. Беше професионално направена черно-бяла снимка, с формат дванадесет на осемнадесет. Този път не бяха само очите й, беше в цял ръст. Разпозна мястото — парка до сградата, където често обичаше да се разхожда. Другата снимка бе направена в центъра на Шарлот — стоеше на бордюра, с фотоапарат през рамо.

— Хей, та това е чудесна снимка.

Боби се наведе, за да вземе другите, но тя го перна през ръката.

— Дръпни се. Махни си ръцете. Не ме докосвай.

— Джо, аз…

— По дяволите, стой по-далеч от мен! — Гърдите й учестено се повдигаха, тя се наведе и трескаво започна да събира снимките. „Той е навсякъде, той непрекъснато ме наблюдава. Следи къде ходя, какво правя — помисли си тя и зъбите й започнаха да тракат. — Той ме преследва и аз нищо не мога да направя. Нищо, докато…“

Цялата се вцепени. Снимката, която държеше, се огъна, сякаш силен вятър бе нахлул в стаята. Не можеше дори да изкрещи.

Не усещаше тялото си.

Снимката бе великолепна — осветлението, сенките, композицията бяха безупречни. Тя беше гола, кожата й тайнствено блестеше. Лежеше отпусната, едната й ръка почиваше върху корема, а другата бе вдигната над главата.

Ала очите бяха широко отворени и втренчени. Очи като на кукла. Мъртви очи.

За миг сякаш се озова отново в ужасния кошмар. Стоеше втренчила поглед в изображението си, неспособна да помръдне.

Но въпреки обзелия я ужас забеляза разликите. Жената на снимката имаше буйни нежни къдрици. Лицето й бе с по-меки черти, а тялото — по-зряло и закръглено от нейното.

— Мамо? — прошепна младата жена и сграбчи снимката с две ръце. — Мамо!

— Какво става, Джо? — Смаян, Боби се взираше в изцъклените й очи. Гласът му потрепери и той пристъпи към нея. — Какво става, по дяволите?

— Къде са й дрехите? — Джо отпусна глава и тялото й бавно се олюля. Всичко в главата й забуча. — Къде е тя?

— Успокой се. — Младежът пристъпи още една крачка напред и посегна към снимката в ръката й.

Тя рязко изправи глава.

— Стой настрани. — Бузите й почервеняха, а очите й горяха. — Не ме докосвай. Не я докосвай.

Изплашен и смаян, той се отдръпна и вдигна ръце нагоре.

— Добре. Добре, Джо.

— Не искам да я докосваш. — Беше студена, толкова студена. Погледна отново към снимката. Това беше Анабела. Млада, приказно красива и студена като смъртта. — Тя не биваше да ни напуска. Не биваше да ни изоставя. Защо си е заминала?

— Може би е трябвало — тихо рече Боби.

— Не, тя ни принадлежеше. Ние се нуждаехме от нея, но тя не ни искаше. Беше толкова красива. — Сълзи се търкулнаха по бузите й и снимката отново трепна в ръката й. — Тя е толкова красива. Като принцеса от приказките. Винаги съм мислила, че е принцеса. Тя ни напусна. Напусна ни и замина завинаги. А сега е мъртва.

Погледът й се замъгли и я обля гореща вълна. Притисна снимката към гърдите си, сви се и заплака.

— Стига, Джо. — Боби нежно се наведе над нея. — Ела с мен. Ще те заведа някъде, където ще се погрижат за теб.

— Толкова съм уморена — промърмори, но му позволи да я вдигне от пода, сякаш бе малко дете. — Искам да си отида у дома.

— Добре. Затвори очи и се отпусни.

Снимката падна и Джо видя надписа на гърба й: „СМЪРТТА НА ЕДИН АНГЕЛ“.

Последната й мисъл, преди мракът да се спусне над нея, бе за „Сенкчюъри“.