Ив Рутланд
Споделени чувства (1)

Първа глава

Рей Паскал влетя в болницата изплашена. Господи, дано не е нещо сериозно! — мислеше тя със свито сърце. Силно се бе привързала към малкото сериозно момче на име Кевин, което й гостуваше от две седмици. Когато се прибра у дома и получи съобщението, веднага позвъни в болницата. Обясниха й набързо, че е бил приет по спешност преди три часа. Била го бутнала кола. Докарали са го доста объркан. Все още се намирал в спешното отделение, където се уточнявал размерът на травмата. Милият — ранен, изплашен и заобиколен от непознати! Объркан… А тя дори не беше в града. Цялата настръхна, душата й се изпълни с тревога и чувство на вина. Спомни си думите на майка си и ускори крачка:

— Побърка ли се? Ученик-чужденец на разменни начала?! И само на шестнадесет години! Рей, не ти ли стигат проблемите около възпитанието на синовете ти?

Грешката е моя, но не предполагах, че ще се случи подобно нещо. Бедният Кевин! Трябваше да бъда тук — мислеше си тя, забързана към регистратурата. Потисната, тя не забеляза изправения в коридора висок мъж, покрай когото профуча.

— Кевин Макензи? — запита тя регистратора. — Как е? Къде е?

— Макензи — той потърси името в компютъра. — В рентгена е, госпожо. Говорете с доктор Лангстън. Той ще дойде всеки момент.

Естествено, не можеше да очаква друг отговор. Това не значи непременно, че е станало най-лошото. Господи, дано е добре!

— Бях извън града и не знаех, докато… — нямаше нужда от подобни обяснения. — Сигурно ще ви трябва медицинския му картон и застраховката — подаде тя документите на момчето.

— Всичко е наред, госпожо — човекът я погледна със симпатия.

— Как така? Майка му е в Англия. Или вече сте й съобщили?

— Мисля, че не е нужно — зад гърба й се чу дрезгав глас и тя се обърна по посоката му.

— Вие сте лекарят, нали? Как е Кевин?

— Не съм, но говорих с доктор Лангстън. Той смята, че момчето има само мозъчно сътресение. За по-голяма сигурност, трябва да се направят допълнителни изследвания. Трябва да изчакаме. Защо не седнете? — загрижено попита мъжът, хвана я за рамото и я заведе до един стол. Като през мъгла, тя забеляза, че е висок, облечен в спортна риза и ежедневни панталони. Гласът му звучеше напевно, с някакъв чуждестранен акцент. Шотландец? Тъкмо седна и подскочи като ужилена — може би това е шофьорът, който е бутнал момчето.

— Вие ли бяхте… Имам предвид, видяхте ли инцидента?

— Не. Пристигнах преди час. Аз съм бащата на Кевин.

— Моля? — тя си помисли, че не е разбрала добре думите му.

— Казвам се Ник Макензи — бащата на Кевин.

— Но аз смятах… — тя замълча, осъзнавайки колко нелюбезно ще е да кажеш на някой, че си го мислил за починал. Никъде в документите на детето не се споменаваше баща. Само майка и втори баща — лорд и лейди Фрейзър, при които Кевин живееше в Лондон. Споменаваше се също за баба му и дядо му, които живееха в Шотландия. Значи това е шотландецът. Английският му бе доста различен от прецизния език на Кевин.

Баща? До този момент такъв не съществуваше. При това бе дошъл тук преди нея. Появи се като от небето, точно в мига, когато Кевин пострада. Може би трябваше да му поиска документ за самоличност. В гърдите й се надигна хистерично желание — да се смее ли или да заплаче. Кевин!

— Значи така, само лека контузия? — ядосано попита тя. — Мислите ли…

— Да не мислим най-лошото, госпожо… Паскал, ако не се лъжа?

Тя кимна, учудена, че я познава, а изглеждаше изненадан. Бързо прогони въпросите от ума си и отново се замисли за момчето, което живееше при нея по-малко от месец. Нищо друго нямаше значение. Страхът и вината отново стегнаха сърцето й.

— Малко е объркан след удара. Глупаво момче — не носел каска. Но ще се оправи — твърдо заяви той, като че искаше да убеди и двамата в това. — Нека да излезем. Ще ви разкажа как се е случило.

Без да забелязва хората в чакалнята, Рей го последва в тихия съседен коридор. Там, крачейки напред-назад, той й разказа толкова, колкото сметна за необходимо. Според полицейския рапорт, за да не бутне някакво куче, Кевин бе излетял извън лентата за колоездачи, блъскайки се в един камион.

— За щастие камионът е бил тежко натоварен и се е движел бавно. Кевин паднал, счупил си е ръката, и… Но не се тревожете. Лесно се намества счупена ръка.

— Да — и двамата знаеха, че проблемът не беше в ръката, а в мозъчното сътресение. Тя се опита да се овладее и да потисне треперенето на тялото си. — Надявам се, че греша, но след като са сметнали за необходимо да ви уведомят…

— О, не мислете нещо лошо! Юридическа формалност — трябвало е разрешение за лечението му. Не са успели да намерят нито вас, нито майка му… — той сви рамене.

— Както знаете Ян и лорд Фрейзър са на пътуване в Австралия. Обадили са се на роднините ми в Шотландия, а те — на мен. За щастие аз бях тук.

— Вие сте били тук? — Рей втренчи поглед в него и се опита да подреди мислите си. Дори не предполагаше, че този мъж съществува.

— Наблизо. В Пебъл Бийч.

Тя продължи да го гледа. Значи е бил тук, в Щатите на почивка в Пебъл Бийч? И не е потърсил сина си? Очевидно той бе един от онези бащи-егоисти, които изобщо не се грижат за децата си и не поддържат контакт с тях — не ги виждат и не пишат писма.

— За щастие успях да наема самолет и долетях. Смятах да посетя Кевин, за да платя таксата му по престоя за следващата седмица. Мислех да го изненадам — засмя се мъжът. Очевидно не усещаше презрението й.

Да изненадаш и мен — добави Рей наум. Значи е смятал да я посети? Едно от онези подли, неочаквани посещения с цел проверка. И с какво право? Гняв се надигна в гърдите й. Очевидно бе толкова чужд на сина си, та Кевин даже дума не бе споменал за съществуването му. После се сети за собственото си отсъствие по време на инцидента и гневът й стихна, заместен от чувство на вина.

— Съжалявам, но бях извън града. А трябваше да съм тук! — почти проплака тя. Имаше бизнес среща в Модестоу, на два часа път оттук, която продължи до пет следобед. Категорично отказа поканата за вечеря на Джак Уестън. Веднага след заседанието си тръгна обратно и по пътя взе Джоуи. Спря само, за да напазарува от супермаркета… Минаваше девет, когато прослуша съобщението от болницата, оставено по телефонния секретар. — Мислех, че нищо няма да се случи на момчетата, докато се прибера вкъщи — каза тя на глас. Имаше нужда да обясни на някого ситуацията, въпреки че този мъж не бе най-подходящият слушател. — Бях оставила десетгодишния си син Джоуи при детегледачка. Другият ми син — Грег, имаше спортна среща тази вечер. Кевин щеше да го придружи. Играта никога не свършва преди девет часа и момчетата обикновено, разбирате ли… — тя знаеше, че говори глупости, но не можеше да спре пороя от думи. — След мача момчетата отиват да хапнат сандвичи. Мислех, че Кевин… Моя е грешката! Не съм предполагала, че ще кара колелото си по време на най-интензивно движение.

— Не се обвинявайте! — той хвана ръцете й. — Дядо ми казваше: „Вятърът духа, водата тече и човек отговаря само за себе си“.

Напевният му тембър, като че я успокои. Тя се изправи до него, замислена върху думите му.

— Може би сте прав по принцип, но в случая…

— Това важи и в този случай — увери я той. — Вие сте вършили вашата работа, а Кевин — своята — каза той и прекъсна опита й за протест с думите: — Кевин не е дете. На шестнадесет години е — почти мъж. Уверен съм, че дори да си бяхте у дома, Кевин пак щеше да вземе колелото си. Това можеше да се случи и на път към училище или библиотеката. Глупаво момче — устните му се извиха в иронична усмивка, — винаги би рискувало живота си за всяко животно, което се изпречи на пътя му.

Той се опитваше да я успокои. Странно, но това я развълнува и за първи път го погледна с любопитство. Изглеждаше тридесет и пет — четиридесетгодишен и беше мургав. Чертите на лицето му бяха твърди и резки, косите — гъсти и тъмни, а проницателните топли тъмносини очи му придаваха нестандартна красота.

— Благодаря ви — сърдечно промълви тя. — Мисля, че съм с комплекс за вина. Майка ми казваше, че не мога да нося отговорност и не бива да поемам такава. Сама съм — съпругът ми почина непосредствено след раждането на Джоуи.

— Съжалявам. Сигурно ви е било тежко.

— Да — по лицето й изби руменина. Чувството й на вина нарасна. Спомни си, че на никого, дори на родителите си, не беше казала за разговора с Том, ден преди той да получи сърдечния пристъп. Но сега Ник Макензи имаше право — беше й тежко. След смъртта на Том се премести обратно при родителите си. Добре стана, че синовете й растяха покрай баща й. Но колко самотни се почувстваха те преда две години, когато дядо им почина. — Миналата година ме попитаха дали бих желала да настанят при мен на разменни начала ученик-чужденец. Реших, че няма да е лошо — имам достатъчно стаи — спомни си, че одобри втория брак на майка си, сключен година след смъртта на баща си. След брака майка й замина за щата Орегон. Рей се бе почувствала още по-самотна и отговорността по отглеждане на момчетата й се струваше още по-тежка. — Смятах, че още един мъж в къщата… — замълча за момент. — Всъщност, мотивът ми беше съвсем егоистичен. По-големият ми син Грег е само с година по-малък от Кевин. Добро момче е, но през ваканцията се занимава главно с баскетбол и футбол, не и с учебниците си. Мислех, че влиянието на един пер с академично образование като Кевин, би му повлияло много добре.

— Да, като при смесване на вода с олио — кимна усмихнат той.

— Е, не съвсем. Грег и Кевин се разбират добре — запротестира тя, но се разколеба. Докато Грег играеше футбол, Кевин четеше в университетската библиотека. — Може и да не е толкова добра идеята ми — добави тихо. — Мотивът ми беше напълно егоистичен.

— Но даде възможност на Кевин да посещава частен колеж в Америка с отлични условия. За отбелязване е, че този колеж е с престиж, близък до този на световноизвестния Денсби колеж по ветеринарна медицина. Вероятно вече сте разбрали, че той смята да стане ветеринарен лекар. Сигурен съм, че Кевин смята това за услуга.

— Да се надяваме, че все още мисли така — мрачно отбеляза тя. — Защо се бавят толкова дълго? Мислите ли, че…

— Наместването на ръка изисква време — каза той, отхвърляйки възможността травмата на главата да е по-сериозна. — Той е по-издръжлив от вас. Искате ли кафе?

— Не, благодаря — погледна го, изпълнена с благодарност. Беше облечен небрежно, но скъпо — мокасини „Гучи“, поло, добре ушити всекидневни панталони. Дрехите му бяха толкова модерни и спретнати, колкото и нейната тъмнозелена официална рокля за конференции. Напълно приличаше на курортист от Кермъл. Раздразнено помисли, че този човек можеше да се излежава сега на брега, вместо да чака тук, за да разбере дали синът му е в кома. Усети, че не е много любезно от нейна страна да мисли така и поклати глава. Той е все пак тук, нали?

— Странен повод да се запознаем — усмихна се той и на страните му се появиха трапчинки. Те смекчиха чертите на лицето му и го направиха почти красиво. — Очаквах да постигнем добро разбирателство.

— Може би — неуверено се съгласи тя и потисна породилата се от подобна възможност искрица на задоволство. Познаваше този род „отсъстващи“ бащи. В къщата й няма стая за друг мъж. Но как може да мисли за това сега, когато Кевин…

— Господин Макензи? — към тях се бе приближила медицинска сестра. Сърцето на Рей заби силно. Мъжът до нея не помръдна. Лицето му беше напрегнато. И той, както и Рей, се страхуваше дали Кевин е дошъл в съзнание. Изпълнени с опасения, последваха сестрата в кабинета за консултации. Рей видя тревожния му поглед, отправен към момчето. Долови смазващото вълнение и чувството на облекчение, което обхвана и нея. Лявата ръка на Кевин беше гипсирана. Той изглеждаше блед, но беше буден и в добро състояние.

— Е, сине, как се чувстваш? — гласът му потрепери.

— Татко? Ти си тук? — явната изненада на Кевин бе примесена с искрено задоволство.

— Разбира се, че съм. Изплаши баба си до смърт — Макензи отстрани падналия върху челото на момчето кичур коса. Направи го така внимателно, като че се страхуваше да докосне собствения си син, помисли си Рей.

— Не исках, но кучето изскочи точно пред мен и щях да го бутна. Нали нищо му няма? — Кевин изглеждаше малко объркан.

— Не зная. — Макензи погледна доктора.

— В полицейския рапорт е отбелязано за някакво куче, което си опитал да спасиш, и това е станало причина за инцидента. За щастие, ударът е бил страничен, а не челен — каза доктор Лангстън.

— Бих казал, че си късметлия — лицето на Макензи помръкна от гняв. — Никога не напускай алеята за колоездачи! Сериозно се удари, нали?

Задоволството в погледа на момчето угасна така бързо, че Рей се зачуди дали не си е въобразила. Кевин промърмори тихо:

— Аз… Беше доста несръчно от моя страна.

— Не, но друго не съм и очаквал от теб — отбеляза намръщено Макензи и се обърна да разговаря с лекаря, без да забележи обидата, която се изписа върху лицето на сина му. Наранен, Кевин заприлича на малко объркано момченце и Рей изпита силно желание да го гушне така, както правеше с Джоуи.

— Бързо ще оздравееш — тя го погали успокояващо по рамото. — Зная, че си преживял тежък момент, но скоро ще си бъдеш у дома в леглото. Гладен ли си?

Кевин поклати тъжно глава. Да можеше само да му обясни, че баща му искаше да каже, че е наясно с мотива на Кевин да не нарани кучето. Явно в отношенията помежду им имаше сдържаност, която тя не можеше да си обясни. А толкова много си приличаха — същата тъмна коса, същите тъмносини очи и неправилни черти на лицето. Как не бе забелязала това в момента, когато видя Ник Макензи? После се съсредоточи върху въпросите, с които Макензи обсипваше доктора. След като се бе уверил, че мозъчната контузия беше лека, че нямаше вътрешен кръвоизлив и изследванията бяха добри, той акцентира вниманието си върху счупването — усложнено ли е, кога ще заздравее, какъв режим трябва да се спазва.

— Продължавайте — лекарят спря и се засмя. — Зная, че сте загрижен за сина си, Ник Макензи — името бе произнесено с благоговение, което изненада Рей, но още повече се учуди от следващите думи на лекаря. — Никога не съм предполагал, че ще ви срещна, сър. Миналата неделя гледах по телевизията ефектния ви спектакъл. Изключителен, просто великолепен!

— Благодаря — каза разсеяно Макензи, — но да се върнем към проблема със счупването на ръката.

— За наш късмет, фрактурата не е усложнена — без раздробяване на костта, без разместване на фрагменти и засягане на околните тъкани — лекарят изписа медикаменти и даде съвет за по-нататъшното лечение.

Рей слушаше внимателно — в крайна сметка тук тя носеше отговорност за Кевин.

— Трябва да се обадиш на роднините, Кевин. По-добре сам да ги увериш, че си жив и на крака — каза Макензи на сина си, преди да излязат от болницата.

— Ще се обади от къщи — предложи Рей. Наближаваше полунощ и Кевин изглеждаше изтощен. Искаше й се момчето по-бързо да си легне. Погледна Макензи и си помисли, че може би той нямаше намерение да остане в града.

— Чудесно — бързо каза той. — Ще взема Кевин в моята кола и ще ви следвам.

Денсби бе малко университетско градче и пътят от болницата до къщата беше кратък. Рей си чудеше какво ще завари у дома. Утре бе събота. Джоуи, заедно с трите деца на Хелън сигурно спят. За щастие, Грег спазваше ученическия час и щеше да си е у дома, за да помогне на Кевин да се съблече и легне. Дали и баща му нямаше да помогне, или само щеше да го остави. Странно — никога не беше чувала за него. Лекарят му говореше като на важна личност, а той пренебрегна ласкателствата, очевидно свикнал с тях. Сигурно бе толкова известен, че нямаше време да се занимава със собствения си син. Всъщност това не бе нейна работа. По-важен сега беше Кевин. Лекарят му препоръча да изпие топъл бульон, преди да заспи. Бедното дете — имало е такъв тежък ден.

И за нея денят беше дълъг — досадно пътуване до Сакраменто и още по-досадно заседание за състоянието на местния банков клон, в който нещата вървяха много зле. Беше отказала на Уестън поканата за вечеря. Смяташе, че няма смисъл човек да губи времето си с хора като него.

Господи, колко уморена се чувстваше, а в събота я чакаше обичайната караница около седмичното почистване на доста остарялата къща. Грег имаше футболна тренировка в дванадесет, така че той нямаше да успее да дойде до един часа за рождения ден на Джоуи. Добре че ще се проведе на игрището по голф. Само като си представеше картината на петнадесет десетгодишни лудетини, тъпчещи грижливо поддържаната морава… Кевин й бе обещал да помогне, но с това рамо… Както и да е, съботата ще мине.

С повече късмет в неделя щеше да оправи документите по сливането на банките, нужни й за заседанието в понеделник. Късмет, няма-що! Не желаеше да доставя удоволствие на новия си директор — Харисън Бауърс, и да се яви неподготвена. За щастие, я повишиха, преди да го назначат за директор.

Пристигнаха. Тя слезе от колата, следвана от Кевин и баща му. Минаха през вратата от гаража към всекидневната. Рей се молеше Грег да не е оставил „ароматизираните“ си футболни кецове и дрехи по средата на стаята.

— Здравей, мамо! — Грег запали лампите и се запъти да ги посрещне. — Как си Кев? О-о, Ник Макензи?