Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Колет. Русата чаровница

ИК „Слово“, Велико Търново, 1992

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–025–1

История

  1. — Добавяне

I

Докато Сю минаваше през паркинга, беше така потънала в мислите си, че не забеляза големия черен кадилак, който, леко поклащайки се, паркира пред внушителната врата от ковано желязо на Империал Тауър. Забеляза го чак когато стигна до нея. Сю свъси сърдито вежди. Пазачът на паркинга й беше посочил място доста отдалечено от входа, докато на тази изискана лимузина позволи да стигне съвсем близо до вратата.

От колата слезе висок, добре сложен мъж в джинси. Той имаше загоряло лице, тъмни вежди и много гъста черна коса.

Сю стисна скицника по-здраво, хвана дръжките на чантата си и се отправи бързо към входа, минавайки покрай колата. Сама не можеше да си обясни защо след това се обърна назад още един път.

Мъжът се наведе и едва сега Сю забеляза, че едната гума на голямата кола беше спаднала. Преди да продължи пътя си, направи й впечатление, че мъжът даде знак на един от градинарите, които работеха недалеч на тревните площи.

По жеста на непознатия можеше да се съди, че той е свикнал да дава заповеди. Бе от типа мъже, с които Сю не би искала да има нищо общо, затова се зарадва, че и с този също нямаше да си има работа.

Свивайки рамене, тя най-после се насочи към сградата и се опита да се отърси от мислите си. Трябваше да се съсредоточи върху работата си. Какво ли я интересуваше някакъв напълно непознат, след като никога нямаше да го види отново?

Тя се спря още веднъж, но не за да се обърне, а за да плъзне поглед върху огромната сграда, която като че ли беше направена почти изцяло от стъкло. Априлското слънце се отразяваше в огромните прозорци и двете кули, които бяха свързани чрез една по-ниска сграда, изглеждаха почти чупливи.

Въпреки че Сю беше прекарала повече — от живота си в Лас Вегас и беше привикнала с гледката на луксозните хотелски комплекси по „Стрип“ — световноизвестната улица за удоволствия в града, Империал Тауър, както се наричаше тази сграда, я впечатли, и то толкова много, че нейната с мъка постигната самоувереност малко се разколеба.

Сети се отново за окуражаващите думи на Джеф… Джеф Розитър, собственик на много просперираща фирма за обзавеждане, който беше проектирал вътрешния дизайн на Империал Тауър и се бе погрижил да бъде възложена на Сю поръчката за украсата му с цветя и декоративни растения.

— Това е страхотен комплекс, но ти не се притеснявай, Сю — беше казал Джеф. — Аз свърших моята част и сега от теб зависи дали искаш да поемеш останалата работа. Зная, че ти можеш да се справиш. Но ако приемеш тази поръчка, не забравяй, че имаме една уговорка.

Да, тази уговорка. Всеки път Сю скръцваше скрито със зъби, когато си помислеше, че трябва да даде половината от хонорара си на Джеф. При това тя сама вършеше цялата работа и влагаше всичките си познания и време във всяка поръчка. Никой от преуспяващите й колеги не би позволил да постъпят с него така. Но за съжаление тя още не беше преуспяваща и бе все още недостатъчно известна, за да получава самостоятелно поръчки като тази, така че трябваше, ще не ще, да участва в играта.

Голямата врата пред нея се отвори. Един униформен портиер взе визитната й картичка, усмихна се и посегна към телефона.

— Мис Бъканън от фирмата „Сюзън Бъканън — вътрешна украса с цветя“ е тук, сър.

Обръщайки се към нея, той каза:

— Мистър Гюнтер ви очаква във вестибюла, мис.

Сю кимна и неволно изправи тесните си рамене, когато влезе във внушителния хол. Големите огледала на стените отсреща отразиха образа й: дребна, изящна жена, стройна, с кехлибарени очи и сламеноруса коса. Само на високи токчета тя достигаше около метър и шестдесет и когато стоеше пред някой едър мъж, се чувстваше толкова по-зле, колкото по-нависоко трябваше да повдигне очи към него.

И тъй като точно сега нейната самоувереност и без това не беше много голяма, Сю въздъхна облекчено, когато един нисък закръглен мъж се приближи към нея.

— Препоръчаха ви най-горещо — каза той малко престорено любезно със заучена усмивка. — Касае се за оформлението на два кабинета, апартамента на мистър Уортингтън и вестибюла. Откъде бихте желала да започнете?

— Най-добре от вестибюла — отговори Сю.

Мъжът кимна.

— Аз съм в кабинета си. Почукайте, щом сте готова.

Сю се огледа и се зарадва, че можеше сама и на спокойствие да разгледа всичко. Вестибюлът беше огромен, а таванът — отчасти остъклен, така че се получаваше илюзията, че си на открито.

„Джеф действително е надминал себе си“ — помисли Сю, поглеждайки към плътния килим на пода, масите със стъклени плотове и чудесните лампи. На стените бяха окачени, превъзходни гравюри в рамки, а меката мебел беше издържана в ненатрапчиви цветове.

Но колкото и хубава да беше вътрешната украса, колкото и да се беше старал Джеф, вестибюлът направо плачеше за зеленина.

Сега Сю беше в стихията си. Тя разтвори скицника и след като се беше огледала един път, повече не се нуждаеше да обмисля дълго. Големи месингови саксии с растения биха стояли особено добре. Да, и висящите саксии за цветя, които имаше в магазина си, подхождаха много за стената между вратите. Засадени с буен бръшлян, те биха привличали ефектно погледа пред стъклената стена.

Тя така се беше задълбочила в работата си, че едва забелязваше хората, които минаваха покрай нея през вестибюла или го напускаха.

— Харесва ли ви вестибюлът? — беше нисък закачлив глас, който изведнъж прозвуча точно зад Сю.

Тя се обърна изплашено и погледна в смеещите се очи на мъжа. Нямаше съмнение, това беше онзи тип със снобската кола и спадналата гума.

— Ще ми хареса едва тогава, когато си завърша работата — отговори находчиво Сю.

Очите на мъжа имаха особен тъмносив цвят, гъстите вежди ги караха да изглеждат недостъпни. Носът му беше тесен и правилен и когато се усмихнеше — така, както сега, можеха да се видят блестящите му бели зъби.

Докато Сю го гледаше, не я напускаше чувството, че го е виждала и по-рано някъде. Но къде и кога?

— Не ви ли харесвам поне малко? — сивите очи блеснаха, щом срещнаха нейния поглед. Мъжът докосна с ръка брадичката си. — Кълна се, че днес сутринта се обръснах.

Сю отмести смутено очи.

— Наистина нямам време да гадая дали сте се бръснал или не — отговори тя хладно. — Имам твърде много работа. И ако ме извините…

Тя прибра скицника и се отмести встрани. Вероятно той живееше тук, а това означаваше, че не беше беден. Това си беше помислила още преди, когато видя колата. Но изглежда, най-дразнещото качество на този мъж беше, че той твърде добре осъзнаваше въздействието си върху жените. Е, във всеки случай й беше напълно безразличен.

Тя чу тихия му смях, докато той сядаше в едно кресло точно пред нея.

— Ще направите ли тук толкова красиво, колкото сте вие самата?

Един бърз поглед показа на Сю, че комплиментът беше съпроводен с доста самоуверена усмивка. Тя възнамеряваше да отвърне остро, но й дойде на ум нещо по-добро. Нямаше да достави удоволствие на този мъж да забележи, че я беше изкарал от търпение.

— Ще е изключително трудно, но ще се опитам да направя всичко, което мога.

— Тъкмо ще ви наблюдавам, като работите — сега гласът му прозвуча тихо, почти меко. — Много бих желал да видя дали е възможно вестибюлът да стане привлекателен като вас.

Тя се престори, че не чува намеците му, и се опита просто да остави без внимание присъствието на мъжа. Но след няколко минути трябваше да осъзнае, че това съвсем не беше лесно. Усещаше погледа му буквално върху гърба си и вместо да обмисля кои растения къде най-добре биха подхождали, мислеше за това дали той е наел жилището, или го е купил, дали има семейство, преди всичко жена…

Времето минаваше. Изведнъж Сю чу гласове зад себе си, между тях позна и гласа на непознатия. Тя въздъхна облекчено. Вероятно мъжът най-после щеше да се махне. Но когато Сю се обърна, видя само двама служители да се запътват към асансьора, докато „нейният“ непознат отново се беше върнал и стоеше на няколко крачки.

Къде вече го беше виждала? При своите редки посещения в казиното? Може би. Ако е така, тогава навярно не й бе направил толкова голямо впечатление, че сега да може да си го спомни. Защо ли пък й трябваше да мисли за това?

Той седна отново в креслото, протегнал дългите си крака, и започна да наблюдава Сю.

Най-после любопитството й надделя.

— Отдавна ли живеете тук?

Гъстите му вежди се повдигнаха.

— Приблизително от един месец — отговори той. — За съжаление през това време все още не съм разгледал всичко наоколо. За първи път съм във вашия град и мога да кажа, че съм доста впечатлен.

„Но къде ли е живял преди това? По дяволите, това не ме засяга“ — мислеше си Сю. Тя и мъжът се обърнаха едновременно, когато вратата към съседния кабинет се отвори.

— Исках само да погледна как напредвате, мис Бъканън — мистър Гюнтер се приближи към нея. — Знаете ли…

Едва сега той видя мъжа в креслото и лицето му веднага прие раболепен израз.

— О, мистър Уортингтън. Не знаех, че сте тук. Значи вие вече се запознахте с мис Бъканън?

Високият тъмнокос мъж стана, усмихвайки се.

— Още не сме се запознали официално, Майк. Предоставям това на вас.

Мистър Гюнтер гледаше объркано ту единия, ту другия. След това се покашля.

— Мистър Уортингтън, позволете да ви представя мис Бъканън от фирмата „Сюзън Бъканън — вътрешна украса и цветя“. Беше ни препоръчана.

Той спря да говори и се усмихна на Сю.

— Мистър Уортингтън, новият притежател на Империал Тауър. Разбира се, мистър Уортингтън решава всички въпроси, свързани с персонала — добави Гюнтер.

Значи този непознат беше новият й шеф? Сю гледаше смутено двамата мъже. Защо той не й каза веднага? Тя преглътна. Може би се държа твърде неучтиво с него?

— Благодаря, Майк. И така, вие сте Сюзи? — само е две широки крачки Стив застана до нея и посегна към ръката й.

Дали наистина ръкостискането му беше толкова силно, или само така й се струваше, но се чувстваше слаба и безпомощна близо до този мъж.

— Мисля, че за днес видях достатъчно — промълви тя, без да го погледне.

— Само ще хвърлим набързо един поглед на апартамента — отвърна Стив и даде знак на мистър Гюнтер, че може да си върви. Той веднага се поклони и изчезна в кабинета си.

Тя имаше чувството, че новият й шеф получава винаги това, което поиска, и в момента таеше, както изглежда, някакви намерения и спрямо нея. Докато той я превеждаше през втория кабинет, Сю забеляза младата жена, която седеше зад пишещата машина.

— Лиза, това е Сюзи — обърна се приятелски Стив към жената. — В следващите дни тя ще бъде по-често тук и ще постави навсякъде цветя.

— Сюзи, това е Лиза Чапмън, секретарката на Майк — след това той отвори следващата врата, зад която се намираше кабинет с две писалища, но и двете не бяха заети. — Така, а сега още една врата — чу го да казва Сю и внезапно се озоваха в някакъв асансьор. Вратата се затвори автоматично зад тях и асансьорът се стрелна нагоре така, ужасно бързо, че Сю неволно се хвана за ръката му.

— Мистър Уортингтън… аз…

— Стив — прекъсна я той. — Името ми е Стив. Навярно Майк не ви е казал, че не обичам формалностите.

Асансьорът спря и те тръгнаха по коридора.

— Вратата вдясно води към кабинета на Арт, който го използва, когато е в града. Артър Маккарти, моят асистент — Стив пусна ръката й толкова внезапно, че Сю залитна.

— Добре, Стив — най-после тя овладя гласа си. — Много мило от ваша страна, че лично ме развеждате тук, но моля ви, не ме наричайте Сюзи, отдавна не съм на такава възраст — тя си спести споменаването, че още като дете не можеше да понася да я наричат с това сладникаво име.

— Глупости — каза Стив с твърд глас. — Сюзи ви подхожда, най-добре.

Сю се разсърди. „Мистър Уортингтън взема всички решения, свързани с персонала“ — или нещо подобно беше казал мистър Гюнтер. Не би ли могла тя все пак за краткото време на работата си тук да бъде Сюзи? Не! Това не можеше да продължава така. Но ако искаше да получи тази поръчка, не трябваше да остави всичко да пропадне.

— Бих желала обаче… — красотата й елегантността на помещението, където я въведе Стив, пресече дъха й за момент.

Високо горе голямото помещение беше покрито с огромен стъклен купол. През прорезите на регулиращите се щори нахлуваше следобедното слънце и лъчите му се разхождаха върху белите мебели, облечени с бледозелена тапицерия, и стъклените плотове на масите.

На Сю й се стори, че е Алиса в страната на чудесата, когато премина по дебелия бял килим и след това започна да се наслаждава от една широка тераса на изгледа към града. В големи бурета върху каменните плочи бяха засадени жълти невени и маргаритки.

— Обичам маргаритки — промълви тя. В сияйната слънчева светлина белите градински мебели имаха изключително привлекателно въздействие. „Боже мой, нима аз ще работя в тази поразителна сграда“ — проблесна в ума й.

— Значи обичате маргаритки? — каза Стив, прекъсвайки мислите й. — А играете ли си с тях на онази стара игра „тя го обича, тя не го обича“?

— Той ме обича, той не ме обича — поправи го машинално Сю. Когато го погледна, откри лукави пламъчета в очите му. — Не, това отдавна не го правя, както и отдавна не се наричам Сюзи.

Стив се засмя:

— Бих могъл да ви помогна и да преброя дали всяко цвете има необходимия брой листенца. Никога не се знае…

— Какво не се знае никога?

— Дали няма да започнете да ги броите пак, след като сега отново се наричате Сюзи. И в случай че започнете да играете старата игра, бих искал преди това да съм сигурен, че ще се получи правилният отговор.

Сю въздъхна. Вероятно нямаше никакъв смисъл да го откаже от това „Сюзи“. Е, така да бъде. Беше време обаче да насочи разговора към работата.

— Какво решавате за цветята? — каза тя и си наложи една необвързваща усмивка. — Това ли е единственото помещение в жилището ви, което трябва да украся?

— Всъщност да — отговори Стив и прие нейния служебен тон. — Но ще погледнем също и другите стаи. В края на краищата вие сте експертът.

Той се обърна и излезе навън.

На Сю не й оставаше нищо друго, освен да го последва в коридора и след това в спалнята му, която се намираше точно срещу кабинета на неговия асистент.

Джеф беше обзавел помещението с масивни дъбови мебели. Голямото, със стабилни крака легло беше покрито с плътна, издържана в тъмни тонове постеля. Цялата стая имаше една съвсем мъжка своеобразност и беше в пълен контраст със светлата дневна. Спалнята не се хареса на Сю, но навярно подхождаше на притежателя си.

— Тук навярно не трябвала има цветя, или?… — попита Стив. — Смятам, че след като тук само спя, не бих могъл и да ги виждам — той погледна отстрани Сю. — Действително ще бъде…

— Не трябва — отговори Сю бързо. — Тук бихме имали проблем и със светлината — тя отбягна погледа на Стив.

— Добре, но при басейна ще се нуждаем от няколко растения — той я преведе обратно през коридора и отвори една врата в другия му край. За момент Сю беше ослепена от слънчевата светлина, която се отразяваше от водната повърхност. Те отново стояха в помещение, чийто покрив беше почти изцяло от стъкло. Освен няколкото шезлонга около басейна помещението беше празно.

— Тук наистина трябва повече зеленина — каза Сю и се огледа.

Стив кимна и посочи към няколкото врати в противоположната страна на басейна.

— Там са съблекалните и душът — обясни й той и се приближи към нея.

— Какво мислите за една баня, Сюзи?

— Не, благодаря много.

— Поканата е валидна не само за сега. Винаги, когато поискате, можете да ползвате басейна.

Цялото помещение изглеждаше така, като че ли никога не е било използвано.

— Плувал ли сте вече тук? — попита Сю.

— Четиридесет обиколки всяка сутрин преди закуска. В края на краищата трябва да поддържам формата си.

Сю побърза да се върне обратно в дневната. Спря по средата на стаята и започна да обмисля кои растения биха подхождали най-много. С крайчеца на окото си видя, че Стив влезе в кухнята и отвори хладилника.

— Виждам, че Софи е приготвила коктейл. Какво ще кажете, Сюзи, ще ми направите ли компания за една чаша, докато обсъждаме поръчката ви?

Коя ли беше Софи?

— Вашата жена? — попита Сю.

— Софи е моята икономка, която идва три пъти през седмицата. Аз нямам съпруга, никога не съм имал и навярно също никога не ще имам — в очите му отново се появи онзи лукав блясък. — И така, с това изяснихме нещата.

Сю искаше все пак да го попита какво точно имаше предвид, но се въздържа. Не, тя не възнамеряваше нито да му даде шанс да й обяснява, нито искаше да пие с него, нито изобщо да е наблизо до него.

И макар да бе напълно убедена, че не харесва този тип мъже, все пак искаше да запази поръчката. Значи трябваше да бъде поне учтива.

— Един коктейл би бил много подходящ, сега.

Листата на маслиновото дърво шумоляха тихо от вятъра. Коктейлът имаше приятен вкус и освен това изгледът тук отгоре над града повдигна настроението на Сю.

— Гледката е чудесна — каза тя и погледна надолу към колите, които изглеждаха от терасата като детски играчки. — Съвсем не знаех колко е красив моят град.

— А аз не знаех, че е толкова голям.

Масата, на която те седнаха един срещу друг, осигуряваше известна дистанция и правеше близостта на Стив най-малкото поносима. От това разстояние на Сю се удаваше даже да устои на погледа му.

— Винаги съм си представял Лас Вегас само като рай за картоиграчите и никога не съм си и помислял, че тук живеят и работят съвсем обикновени хора — обясни Стив.

Сю се усмихна.

— Но тук трябва да има и хора, които да поддържат целия този блясък и разкош — отговори тя и започна да изброява колко много различни професии бяха необходими: сервитьори, готвачи, камериерки в големите хотели, безбройни служители в казината и канторите. — Това е само малка част от професиите, които са нужни, а и къде другаде би трябвало да живеят хората, които ги упражняват, ако не тук? Градът преживява от това, което вие наричате рай за картоиграчите. Хотели, казина и театри…

— А вие защо живеете тук, Сюзи? Също ли имате нещо общо с голямата суета?

— Не, всъщност нямам нищо общо с нея. Бях на пет години, когато моите родители се преселиха тук от Мичиган. Лекарят беше препоръчал на баща ми да отиде някъде, където климатът е сух. Той продаде своята половина от фермата, наследство от баща му, на чичо и се преселихме тук.

Сю отпи още една глътка от коктейла.

— Моят баща обичаше растенията и хобито му да отглежда стайни растения по-късно му стана професия. Когато обаче повече не можеше да понася влажния въздух в оранжерията, аз поех бизнеса му.

Тя не спомена нищо за трудната и уморителна работа, но отглеждането на цветята, за проблемите по напояването и вентилацията в горещия, със сух въздух Лас Вегас.

— Обичам професията си — продължи вместо това Сю. — И вероятно съм наследила от баща си способността да мога да се занимавам успешно с растенията.

Сю разказа още за себе си, но като стигна до времето, прекарано със Скот Хендрикс, замълча. Дори след четири години споменът за него й причиняваше болка.

— И тогава решихте да разширите предприятието на баща си? — попита с мек глас Стив.

— Всъщност изобщо не бях решила това — отговори замислено Сю. — Така се получи. Когато един ден лекарят на баща ми каза, че синът му щял да започва зъболекарска практика и затова се нуждаел от подходящи декоративни растения, аз му дадох някои съвети и му доставих зеленината. А след това заваляха една след друга поръчките — добави тя, без да спомене за неудачите и упоритата работа, която беше вложила в това начинание.

Стив допълни чашата й.

— Значи живеете тук с родителите си?

Сю поклати глава.

— Не, преди пет години те починаха само за няколко месеца.

„А тогава и Скот ме напусна“ — добави мислено тя.

— Разкажете ми нещо за мъжете във вашия живот, Сюзи.

— Мъже? — Сю го погледна изненадано.

— Имам предвид дали имате някой по-близък? — Стив се усмихна. — Едно толкова мило момиче като вас сигурно не е съвсем само.

— Няма никакви по-близки мъже — отговори тя рязко и стана. — Вече е късно и…

Въпросът му я свари напълно неподготвена и я извади от равновесие. Тя погледна Стив и отново имаше чувството, че вече е виждала някъде това лице.

Стив повдигна развеселено веждите си.

— Защо ме гледате така втренчено? Нещо в мен не е наред ли?

Сю сведе смутено поглед.

— Зная, че може да прозвучи глупаво, но не мога да се освободя от чувството, че вече съм ви виждала някъде. Само не мога да си спомня кога и къде.

— Седнете — тази заповед дойде толкова неочаквано, че Сю се подчини веднага. — Ще разследваме случая — в очите му отново се беше върнал лукавият блясък. — И така, родил съм се в Джорджия, но на три години вече съм се преселил. Страхувам се, че оттам не бихте могла да ме познавате.

— Това не е толкова важно — промърмори Сю и се ядоса, че изобщо беше говорила за своето предчувствие. По дяволите, тя беше все пак на двадесет и пет години, но близо до този мъж се държеше като тийнейджър вместо като самоуверена млада жена.

— Напротив, важно е наистина — възрази Стив и се наведе малко напред. — Наистина не мога да си представя, че сме се срещали вече, тъй като съм сигурен, че не бих ви забравил. Но въпреки това да продължим. Ще ви разкажа накратко моята житейска история. Може би на някое място в спомените ви изведнъж ще се появи просветление.

Сю седеше нервно на ръба на стола си и слушаше неговата биография, която той излагаше така сухо, като че ли ставаше дума за описанието на някакъв напълно непознат.

Баща му бил строителен работник и винаги вземал със себе си жена си и сина си в един фургон навсякъде, където работел. Стив бил на дванадесет години, когато починала майка му. Нито тя, нито баща му някога били желали техният син да става зидар.

— Скитахме, от едно място на друго като цигани — каза Стив без огорчение. — Бяхме в Оклахома, когато трябваше да постъпя в колежа. И така, останах четири години в Оклахома, докато баща ми продължаваше да пътува. След като завърших обучението си по икономика, се срещнах с него в Лос Анжелис, където той работеше. Намерих си служба в счетоводството на един кредитен институт и си потърсих квартира. През следващата зима баща ми почина. Падна от едно скеле и си счупи гръбначния стълб — Стив млъкна и я погледна. — Все още ли го няма просветлението, Сюзи?

Сю поклати глава колебливо.

— Не, но не е необходимо да разказвате по-нататък — да не беше повдигала изобщо тази тема! Историята ставаше твърде лична. Стив изглежда се разочарова.

— Всъщност няма още много за разказване. Само факта, че животът ми до голяма степен беше предопределен от страстта ми към играта — той се усмихна. — По-рано винаги биех на „Монопол“ моя старец. Може би причината бе в този спомен, но използвах цялото си наследство да финансирам една ипотека. По-точно казано, това означава, че дадох парите си на един известен артист, който бе живял свръх възможностите си. Като гаранция можеше да ми предложи къщата си или по-скоро своя „палат“ на Бевърли Хилс. Парите не видях повече никога, но вместо това станах притежател на луксозна вила.

На Сю й се струваше, че Стив я беше забравил съвсем.

— Това бяха лоши месеци, но най-после намерих купувач и спечелих добра сума. След това напуснах скучната си работа и се посветих изцяло на това да вложа парите си по възможност по-доходно.

Гласът му стана толкова тих, като че ли говореше на самия себе си.

— Потърсих фирми и предприятия, на които предстоеше банкрут, и ги купувах. Първо една текстилна фабрика в Южна Каролина, след това ранчо в Уайоминг, мотел в Сан Диего и верига от закусвални. Имах доста работа, докато успея отново да закрепя всичко това, но когато го направих, скоро притежавах и своя първи спечелен милион.

Сю усещаше, че той в никакъв случай не се хвали, а прави една съвсем трезва констатация. Постепенно тя започна да променя преценката си за Стив.

— Но как сте могъл да бъдете сигурен, че тези предприятия ще укрепнат, когато техните предишни притежатели, които много повече от вас са познавали работата, все пак са претърпели банкрут?

Стив сви рамене.

— Трябваше да намеря само подходящите хора — той се засмя. — Да ги намеря и да им платя повече, отколкото те биха могли да спечелят някъде другаде, плюс участие в печалбата. Повярвайте ми, Сюзи, нищо не мотивира повече един човек от това да работи за собствения си джоб. Всъщност аз имах само таланта, ако изобщо има такъв, да намеря подходящите хора. И с вас точно така ми се случи, Сюзи. От момента, когато ви видях долу във вестибюла, знаех, че вие сте подходящата за тази работа.

— Но вие изобщо не ме познавате.

— Е, имам усет за това. Когато става въпрос за други хора, имам шесто чувство.

Шесто чувство! Изведнъж Сю се сети. Стив направи пауза, като видя, че нейните очи светнаха.

— И така, кога и къде стана това? — попита той.

— Приблизително преди една година — Сю се усмихна. — Имаше едно много глупаво интервю по телевизията.

Тогава беше болна от грип и в продължение на три дни от сутрин до вечер гледаше телевизия, за да убие времето си.

— Да, спомням си — Стив поклати глава. — „Да станеш милионер — а след това какво“ се казваше предаването, нали? Журналистът наистина беше невъзможен.

Сю мислеше напрегнато. Бяха трима участници в интервюто. Жена на средна възраст, която беше спечелила милион от лотария, невзрачен продавач, на когото внезапно му се паднало неочаквано наследство, и Стив Уортингтън, който, както каза репортерът, дължал богатството си на шестото си чувство спрямо хората. Във всеки случай бързо се разбра, че водещият се интересуваше по-малко от това как Стив е получил милиона си и какво ще прави с него, а повече от любовните му истории.

— Мисля, че помня какво казахте тогава — проговори замислено Сю, — че обичате жените, но не се жените за тях. Не вярвате в любовта, описана в романите, и цените преди всичко свободата си. Отговаря ли на истината това?

Стив сви неволно вежди.

— За всичко са виновни невъзможните въпроси на онзи репортер.

— Наистина ли?

— Да, единственото, което исках да обясня, беше, че никоя жена не трябва да се опитва да ме преследва, когато си търси съпруг.

Неговият яд беше изчезнал отново, когато се наведе напред и се усмихна на Сю.

— По душа аз съм добър човек, Сюзи. Не мамя и мога да дам твърде много на една жена.

— И освен това имате още и това прословуто шесто чувство — каза Сю, смеейки се. — Сигурно вече и мен познавате най-обстойно.

Тя искаше да го подразни, да обуздае неговата самонадеяност, но Стив отговори много сериозно:

— Не е така просто, Сюзи. Трябва да можеш да четеш между редовете. Това изисква много търпение и време — той се усмихна. — Но аз мисля, че при вас си заслужава да се инвестират и двете.

Сю се отказа. Искаше се наистина твърде много, за да се изведе този мъж от равновесие.

— Това си е ваша работа — каза тя и се надигна.

— Ще вечеряте ли с мен тази вечер, Сюзи?

Стив тъкмо беше станал и като забеляза гнева й, добави:

— Все още не сме говорили нищо за вашата поръчка. Не бихме ли могли да свържем полезното с приятното?

— Не знам, аз работя и в събота и утре трябва да стана много рано.

Сю хвана чантата си и скицника, обърна се и напусна терасата. Стив я последва в дневната.

— Аз също ще пътувам утре рано за Карсън сити. Малко след изгрева на слънцето Арт и аз ще бъдем вече на път — той се усмихна очарователно. — Виждате, че можем само днес вечерта да поговорим за вашата поръчка, Сюзи.

Сю се спря и погледна колебливо Стив. Да й говори за работата бе навярно само претекст — факт, който бе против решението й да приеме поканата му. Но от друга страна беше все пак разумно да вечеря с него, тъй като не искаше да изпусне поръчката.

Освен това сигурно не би било скучно да прекара една вечер с него. Всъщност тя вече беше приемала покани и от други клиенти, даже когато зад тях прозираше причина, различна от чисто деловите намерения.

Досега винаги й се беше удавало да сложи край на подобни вечери тогава, когато самата тя пожелаеше това. Защо да не стане така и със Стив Уортингтън.

Погледна го в очите.

— Обещавате ли да ме върнете вкъщи най-късно в полунощ?

— Дадено, Сюзи. Мога ли да ви взема в осем часа?

Тя кимна.

— Адресът ми е на визитната картичка. Мистър Гюнтер има една.

Сю се отправи към асансьора. Стив настоя да я изпрати до колата й. След като Сю отключи, той отвори вратата на тойотата и й помогна при качването.

— До осем часа, Сюзи. Няма да съжалявате.

Сю включи двигателя и потегли. За момент тя видя триумфалния блясък в очите му, но реши просто да не обръща внимание. Този Стив Уортингтън явно беше свикнал да налага желанията си. Вероятно напълно сериозно имаше някакви намерения и спрямо нея. Е, нека спокойно да си мисли, че и този път ще успее. Реалността ще го отрезви навреме.