Джорджия Боковън
Сам в тълпата (24)

Глава двадесет и трета

Докато Франк се обади, за да му каже, че всичко е уредено, около къщата се бяха събрали толкова журналисти и фотографи, че тесният двор вече не ги побираше и те просто се изсипваха в двора на съседите. Всички викаха и крещяха, задаваха въпроси и молеха за снимки. Шумът бе толкова голям, че Холи не можа да довърши разговора с дядо си. Затвори телефона, като му обеща, че ще му разкаже подробности, когато се срещнат на летището във Феникс. Отвън долетя воят на полицейски сирени, скоро служителите на реда разгониха тълпата, но всичко изглеждаше така, като че ли през двора бе преминал ураган — цветята бяха стъпкани, дрехите на Коул и Холи бяха смъкнати от простирите, колата й и неговият камион бяха претършувани основно и по случайност или не, прозорецът на всекидневната бе отворен.

Коул и Холи седяха до кухненската маса, тя бе обхванала с ръце чашата горещ шоколад, който той й бе направил малко преди това, а пред него димеше чаша горещо черно кафе.

— Мисля, че би трябвало да знаеш, че причината, поради която идвам с теб, е бебето. Ако не беше заради него…

— Нея — намеси се тихо, но настойчиво Коул.

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Ако не беше заради него, дори нямаше да изляза с теб оттук.

Коул реши, че сега не беше нито времето, нито мястото да обяснява на Холи откъде знаеше, че бебето й ще бъде момиче. Щеше да запази това за по-късно, когато Холи щеше да бъде в състояние да се върне без болка към онази страстна любовна нощ и да си спомни, че между тях се бе случило нещо вълшебно. Коул отказваше дори да си помисли за възможността тази нощ да не се повтори никога повече. Холи категорично вярваше в това сега, но той се надяваше по-късно да промени решението й. Щеше да го направи, каквото и да му струваше.

Половин час по-късно, когато лимузината пристигна и хората от охраната заеха местата си, Коул и Холи излязоха от къщата и взеха разстоянието до колата на бегом. Веднага зажужаха камери, защракаха фотоапарати. Цял ескорт от полицаи и репортери последваха лимузината от Меривил до Алкоа, където Франк бе уредил да ги посрещне малък частен самолет.

Колата пое по пистата и паркира точно до самолета, за да могат Коул и Холи веднага да се прехвърлят от едното превозно средство в другото. Той се опита да прикрие Холи от фотографите, които бяха накацали по верижната ограда, а далекообхватните обективи на фотоапаратите им — насочени към стълбичката на самолета. Въпреки усилията си обаче Коул знаеше, че е безполезно. От опит знаеше, че колкото и лоша да е снимката, когато имаше сензационна новина като тази, нямаше начин още на следващия ден да не се появи на първа страница на вестниците.

— Никога преди не съм се возила в самолет — гласът на Холи звучеше съвсем безизразно, докато сядаше на мястото, което Коул й посочи.

Той седна точно срещу нея, с гръб към пилотската кабина.

— Страхуваш ли се?

— Това е без значение. Нищо не може да ме уплаши повече от това, което става сега навън.

— Няма да мине много време и да летиш със самолет ще ти се струва толкова естествено, колкото да вървиш пеша, а репортерите просто няма да ти правят впечатление.

— Това никога няма да стане, Нийл.

Коул не й възрази.

— Ако летенето те притеснява или те плаши, можем да използваме един от автобусите — нарочно й говореше така, надявайки се тя да тръгне с него. — На турне обикновено ходим с тях. Няма да повярваш колко са комфортни и удобни.

— Не прави това — промълви тя.

— Как можеш да се предадеш толкова бързо, Холи?

— Не бих могла да живея така. Дори ако исках да опитам и да повярвам, че мога, не искам за детето си такъв живот. Това не е в природата ми. Знаеш много добре, че не дойдох с теб, защото го исках, Нийл… Коул — тя обърна глава и се загледа през прозореца. — Мъжът, в когото се влюбих, се казваше Нийл Чапмън. Дори не познавам Коул Уебстър. Защо да прекарвам остатъка от живота си с него?

Коул не знаеше как да й отговори, какви думи да подбере.

Подготовката за излитането бе привършена и самолетът започна да набира скорост по пистата. Коул закопча колана си.

— В Меривил за мен вече никога няма да бъде същото — продължи тя, — ти промени живота ми завинаги. Вече няма да мога да бъда просто аз, винаги ще съм „момичето на Коул Уебстър“. По дяволите, харесвах се такава, каквато бях. Това ми бе отнето и не мога да направя нищо, за да го спра.

— Съжалявам.

Да каже нещо повече, да се опита да отрече това, което и двамата знаеха, че е самата истина, означаваше да омаловажи и подцени болката й.

— Погледни! — Холи посочи през прозореца. — Те дори не могат да ни видят, но продължават да снимат — в гласа й прозвучаха истерични нотки. — Мислиш ли, че продължават да висят там, защото смятат, че самолетът ще се разбие и те ще пропуснат голямата новина, ако се приберат вкъщи при семействата си? — когато отново погледна към него, очите й бяха плувнали в сълзи. — Не мога да живея така — думите й прозвучаха като присъда.

— Знам колко грозно и страшно изглежда всичко отстрани.

Всъщност виждайки ситуацията през нейния поглед, той си припомни как се бе чувствал, когато за пръв път стана обект на лудостта на медиите. Освен това цялата тази ситуация го накара да осъзнае колко бе привикнал към всичко това.

— Няма да те лъжа, това не е нещо, което се случва веднъж в живота. Репортерите, фотографите, цялата тази врява е част от това, което съм. Да ти кажа честно, хич не ми харесва. Бих искал да имаше начин да предотвратя това да не се случва, както и да попреча на жълтата преса утре да отпечата полуистините и директните лъжи, но те неминуемо ще се появят. Това, на което стана свидетел днес, е част от всичко, от което бягам, Холи. Това обяснява защо дойдох в Меривил, където имах щастието да срещна теб.

— Опитваш се да ми кажеш, че си измислил Нийл Чапмън и всичко останало, само, за да избягаш от репортерите?

— Нещата са много по-сложни — призна той. — Катастрофата, за която ти разказах, ме накара да си задам множество въпроси за себе си, за това, което съм, за хората, които познавам. Не бях осъзнал колко ми липсва и колко обичам работата си, докато ти не ме убеди да започна да пея и за добро или зло разбрах, че това е моето призвание. Лошото в това положение е, че след като накрая осъзнах какво представлявам и какво искам, разбрах, че ти не харесваш хора като мен. Именно това ме спираше през цялото време да ти кажа кой съм. Мислех си, повтарях си, че ако ти дам малко време, ще видиш, че съм различен. А после се случи това.

— Ти не си различен, просто само така си мислиш. Как можа да ми кажеш, че ме обичаш, когато си знаел много добре, че една жена те чака да се върнеш вкъщи?

Гласът й бе пропит с болка и отчаяние, в очите й напираха сълзи. Как да й обясни за Белинда, без Холи да остане с впечатлението, че е безцеремонен и надменен негодник? Коул откопча предпазния колан и се наведе напред с намерението да улови ръката й. Като че ли отгатнала намерението му, Холи скръсти ръце на гърдите си и се загледа през прозореца. Той отново се облегна назад.

— Няма да те пусна да излезеш от този самолет, докато не чуеш всичко, което имам да ти казвам.

Дълго време Холи остана мълчалива и неподвижна. После обърна взор към него.

— Имаш всичкото време оттук до Феникс, за да ме убедиш.

 

 

Бе вече късен следобед, когато самолетът се приземи на летището във Феникс. Холи изглеждаше по-изтощена от всякога. Все пак намери сили да се усмихне окуражително, когато забеляза, че Коул е впил настойчивия си поглед в нея. Той бе използвал телефона от пилотската кабина, за да уреди последните подробности по връщането си у дома, след това по молба на Холи се обади на Арнолд и Лерой и ги уведоми, че остават без двама служители. Коул бе убеден, че двамата вече знаеха всичко, но бе готов да изпълни всяка молба, която идваше от Холи.

— Добре съм — отвърна тя, забелязала загрижения му поглед.

— Не искам да те оставям тук.

Тя щеше да му липсва страшно много. Знаеше с непоколебима увереност, че независимо колко разумно бе да я отдалечи от врявата и истериите на медиите, с които трябваше да застане очи в очи, когато се върнеше вкъщи, раздялата им бе грешка.

— Имаме нужда от малко време — отбеляза Холи съвсем разумно. — Трябва да обмисля много неща, а ти… само мога да си представя какво ще трябва да свършиш ти.

— Не си променила решението си, нали?

Беше дяволски трудно, но бе успял да победи враждебността й и я бе накарал да разбере мотивите му, разказвайки й всичко от начало до край. Холи не бе отстъпила лесно, бе продължила гневно да се защитава и на моменти Коул си мислеше, че нищо, което би могъл да каже или направи, няма да промени отношението й.

— Точно сега единственото, което знам със сигурност, е, че те обичам, Нийл.

— Обещай ми, че няма никога да го забравиш. И ако се окаже, че това не е достатъчно, ще ми дадеш шанс да оправя нещата.

— Няма да направя нищо, преди първо да поговоря с теб — тя хвана ръката му и окуражително я стисна.

Самолетът направи остър завой и се насочи към неголям хангар, където щеше да спре. Коул доближи глава до прозореца и огледа района, страхувайки се, че и тук може да изскочи някой репортер с насочена към тях камера.

— Изглежда накрая им избягахме — заяви той. — При дядо си ще бъдеш на безопасно място, поне за няколко дни. Дотогава шумът около нас ще утихне и ще мога да те заведа в Лос Анжелис, без да се налага да преминаваме през такъв ад.

— Звучиш много самоуверено.

— Сензацията около нас не е толкова голяма, че да трае повече от седмица. Нали знаеш — всяко чудо за три дни. След като дам пресконференция и достатъчно интервюта и всички видят, че съм си същият, какъвто бях миналата година, медиите ще прехвърлят вниманието си върху някой друг обект.

Както говореше на Холи, с периферното си зрение Коул съзря един човек, който енергично махаше към самолета. Непознатият носеше синя риза за голф и панталони с цвят каки, движеше се нервно и бе очевидно, че щеше да се пръсне от вълнение. Коул накара Холи да погледне през прозореца, сочейки ръкомахащия мъж.

— Това сигурно е дядо ти.

Тя го забеляза веднага и на устните й се появи топла, изпълнена с обич усмивка.

— Дядо никога не върши нещо, което да не е придружено от силни емоции.

Коул с удоволствие забеляза радостните искри в очите й. Прииска му се, съвсем егоистично, на него да се бе зарадвала така. Хвърли отново изучаващ поглед наоколо и веднага забеляза една жена в тъмносин костюм, с дипломатическо куфарче в ръка. Изпита необичайно за него задоволство, когато разбра, че Франк не бе дошъл да го посрещне.

Докато самолетът приближаваше чакащата групичка, Холи се доближи до прозореца и помаха на дядо си в отговор.

— Не е ли чудно как съзнанието ни защитава и ни кара да забравяме колко много ни е липсвал някой?

— Това заключение от минал опит ли беше, или предсказание за бъдещето?

Въпросът му я накара да се замисли.

— Не знам — обърна се и впи поглед в него. — Може би и двете.

Коул отново бе обзет от неприятното чувство, че ще бъде грешка да си тръгне от Феникс без Холи. Но нямаше друг начин. Франк му бе казал, че Белинда е вече на път за летището заедно с Ранди.

По говорителя долетя гласът на пилота.

— Камионът с гориво е тук, мистър Уебстър. Веднага щом заредим, можем да помолим да освободят пистата за излитане.

Коул натисна копчето на интеркома.

— Благодаря.

Когато обърна поглед към Холи, забеляза, че очите й бяха забулени от тъга.

— Какво има?

— Не мога да повярвам, че те виждам в такава светлина. За мен това е ново и непознато, а ти приемаш всичко толкова спокойно, искам да кажа, чувстваш се в свои води. Аз дори никога преди не съм се качвала на самолет, а ето ти знаеш как се използват всички копчета. Миналата вечер ти беше обикновен, добър провинциален мъж, който… — Холи спря, пое си дълбоко дъх, след това закри устата си с ръка и примигна няколко пъти, опитвайки се да преглътне сълзите си. — Който купи детско креватче от магазин за употребявани вещи и го превърна в…

— Мислех, че не си забелязала.

— Ами ако креватчето вече не е там?

Той се отпусна на седалката до нея и я взе в прегръдките си.

— Всичко е наред, Холи. Ще купя друго.

— Не искам друго.

— Тогава ще накарам някого да отиде до къщата, да го вземе и да ни го изпрати.

Когато вдигна глава и го погледна, очите й бяха сериозни.

— За теб всичко е толкова лесно. Така ли става, когато си богат?

Преди Коул да има време да отговори, самолетът спря и помощник-пилотът излезе от кабината, за да отвори вратата. Холи се изправи и прокара пръсти през косата си. Няколко секунди по-късно проехтя плътен силен глас.

— Холи, момиче, къде са те скрили?

— Тук съм, дядо.

Коул стана и се отдръпна встрани. Вместо да се отправи към внучката си обаче, Хоръс Мърдок се насочи към Коул. Няколко секунди не свали изучаващия си поглед от младия човек.

— Ти трябва да си този, който забърка Холи в тази каша.

Това изявление свари Коул неподготвен. Не знаеше дали да остане твърдо на мястото си и да признае вината си, или да се махне. След това му хрумна, че Хоръс може би имаше предвид бременността на Холи. Тя го бе информирала за това по телефона, но да я види бременна бе очевидно шок за стария човек.

— Знам колко лошо изглежда всичко това отстрани, но искам да знаете…

— Не ми дължиш никакви обяснения, синко. Само повторих това, което ми казаха. Ако Холи смята, че си добър за нея, това означава, че си добър и за мен — той протегна към Коул двете си ръце и го стисна в здрава, мечешка прегръдка.

— Аз обичам внучката ви, мистър Мърдок — харесваше му, когато изговаряше гласно тези думи.

— Но разбира се! — старецът погледна Холи и се усмихна. — Нима момиче като нея може да не бъде обичано?

— Изглеждаш чудесно, дядо — обърна се към него тя. — Това място ти се отразява много добре.

— А пък ти изглеждаш като някоя от онези червени рози, които баба ти отглеждаше и които не можеха да се намерят в цял Меривил — той сърдечно прегърна внучката си.

Някакво движение при вратата отвлече вниманието на Коул. Жената в тъмносиния костюм бе влязла и стоеше на дискретно разстояние от тримата. Коул се извини и се приближи до нея.

— Донесох парите и чека, за които помоли — тя му връчи един запечатан плик.

— Благодаря.

Коул отвори плика и погледна вътре, за да се увери, че всичко, което бе поискал, е там. Жената кимна леко.

— Беше удоволствие за нас да ви услужим. Ако няма нищо друго…

— Не, това беше всичко.

— Тогава ще ви пожелая приятно пътуване. Трябва да тръгвам.

Коул се върна при Холи и дядо й и връчи плика на Хоръс.

— Ако аз дам това на Холи, цялата останала част от нощта ще отиде да я убеждавам да го приеме.

Хоръс не погледна в плика, но почувства колко е тежък. Очите му се свиха подозрително.

— Мислиш ли, че тя ще се нуждае от толкова пари само за няколкото дни, които ще прекара при мен? Поне аз разбрах, че ще остане за два-три дни.

Чак сега на Коул му хрумна, че парите могат да бъдат изтълкувани като измиване на ръцете или като някаква отплата.

— В някои болници не приемат пациенти, ако те нямат медицинска застраховка или не могат да докажат, че имат парите в наличност, за да си платят сметката. Не очаквам да се случи нищо лошо, но докато ме няма, не искам да поемам никакви рискове.

— Той е прав, дядо, макар че хич не ми харесва да си го призная — след това Холи се обърна към Коул: — И повече не се опитвай да правиш нещо за мен, без да ме попиташ.

— Мислех си за бебето, а знам колко упорита можеш да бъдеш, когато те карам да приемеш пари.

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, Коул Уебстър. Ако потрябва, ще открадна и от купичката за подаяния на Армията на спасението^[1], за да защитя бебето си.

— И ще работиш, докато израниш и разкървавиш пръстите си, за да ги върнеш — възрази той.

Хоръс се разсмя, ставайки свидетел на словесната им схватка.

— Значи така стоят нещата между вас двамата. Винаги съм се чудил с какъв мъж ще се събере най-накрая Холи — погледът му се плъзна от нея към Коул, после обратно. — Това ваше бебе сигурно ще бъде страхотно, никак няма да ви бъде леко да се справяте с него.

Холи примигна изненадано, а Коул се усмихна.

— Особено ако малката прилича достатъчно на майка си.

— Малкият — поправи го Холи.

— По-добре да тръгваме, преди да е настъпил пиковият час — рече Хоръс на Холи и потупа Коул по рамото. — С нетърпение очаквам възможността да те опозная по-добре, синко.

— Благодаря ви, мистър Мърдок.

— Харесва ми, че не си забравил добрите маниери, на които те е научила майка ти, но тъй като вече сме едно семейство, Хоръс звучи доста добре — той направи движение към вратата. — Холи ми обясни, че не можеш да слезеш от самолета, защото се страхуваш, че някой може да те види, затова излизам навън, за да се сбогувате насаме.

— Нали имаш телефонния ми номер в къщата? — попита Коул, след като Хоръс излезе. — И на телефона в колата?

— Мислех, че спомена, че брат ти няма телефон в пикапа си.

— Няма, но…

— Само се пошегувах.

— Е, добре, недей. Това е сериозно, Холи. Искам да съм сигурен, че можеш да ме намериш, независимо къде съм и какво правя.

— Но нали е само за няколко дни? — запротестира тя.

— Наистина ли?

— Обичам те, Нийл… Коул.

— Но дали това е достатъчно?

Знаеше, че това бе грешка, но не можеше да не я попита.

Холи дълго време мълча. Накрая отговори съвсем честно и искрено:

— Не знам.

Не това искаше да чуе от нея. Целуна я дълго и страстно. В целувката му имаше отчаяние, искаше му се тя да не може никога да я забрави, никога да няма сили да си тръгне от него. Защото не можеше да я загуби.

 

 

Когато два часа по-късно Коул слезе от самолета, първото нещо, което чу, бяха шумните приветствия на Ранди, който тичаше радостно насреща му.

— Дяволски хубаво е да те видя отново! — каза той, като го грабна в мечешка прегръдка.

Коул се засмя, очевидно доволен от възторженото посрещане.

— И аз много се радвам да те видя отново, братле.

Беше чудесно, защото ги свързваха толкова неща. Коул бе разбрал, че домът не е просто мястото, където живееш. По-важни бяха хората, които живеят там.

— Как е Холи? Как прие истината за теб? — преди Коул да успее да му отговори, Ранди продължи с въпросите: — Това, че е разстроена, няма да навреди на бебето, нали? Познава ли някой лекар във Феникс? Не че смятам, че ще има нужда от такъв, но все пак нищо няма да навреди, ако сме подготвени.

Коул отстъпи една крачка назад и му хвърли изпитателен поглед.

— Какво си намислил?

— Нищо, по дяволите — разсмя се Ранди. — Само съм дяволски щастлив, че отново се върна вкъщи. Сега ще ми отговориш ли, или да те поотупам малко, за да го направиш?

— Холи е добре.

Коул побутна очилата си по-високо, нагласи ги по-удобно на носа си и се замисли. Щеше да бъде хубаво да поднови контактите си. Всъщност, докато самолетът наближаваше Лос Анжелис, Коул с изненада бе открил, че има толкова неща, които с нетърпение очакваше да свърши.

— Поне беше добре, когато я оставих във Феникс. Прие новината за това, кой съм, по-спокойно, отколкото очаквах, и много по-добре, отколкото аз бих го направил на нейно място. Но тя си е такава. Оставила е онзи кучи син Трой Мартин да се измъкне просто така, без… — Коул спря, осъзнавайки, че сега не бе нито мястото, нито времето да говори за това с Ранди. — Направо ми призлява, като си помисля, че той напредва бързо и прави кариера, без изобщо да му пука за Холи.

Ранди прегърна брат си през раменете и двамата се отправиха към хангара.

— И сигурно ще се прочуе, ако не направи преди това нещо, с което да се самоунищожи.

Точно тогава на пистата се приземи и друг самолет и Коул трябваше да крещи, когато задаваше следващия си въпрос.

— Маршъл обаждал ли се е?

— Той проследил човека, който е ходил при Ерик и Майк и открил, че става дума за частен детектив от Лос Анжелис. Оказа се, че тоя приятел е работил в миналото за Маршъл. Предполагам, че е наистина добър, тъй като го открихме дяволски трудно и похарчихме маса пари.

— Нещо ми подсказва, че който е изпратил детектива, той е изпратил и онази рисунка в „Дъ Уърлд Рипортър“. Това, което не мога да разбера, е, защо го е направил.

— Не можеш да си представиш в каква лудост са изпаднали всички твои почитатели от този район, когато статията и рисунката излязоха на първа страница тази сутрин. Около къщата има толкова репортери, че на Франк му трябваха петнадесет минути, докато се провре през тълпата.

— Ами как така никой не те е последвал?

— Франк ме изпрати да те посрещна веднага щом ти се обади тази сутрин. С Белинда отседнахме в един мотел в Ел Монте, като очаквахме той да се обади къде и кога да те вземем.

— Сега Франк къде е?

— Двамата с Джанет подмамиха цяла тълпа журналисти извън Лос Анжелис, за да отклонят вниманието им от мен.

Ранди насочи Коул зад сградата.

Достигнаха паркинга и вече приближаваха към пикапа на Ранди, когато Коул вдигна поглед и забеляза Белинда. Тя предизвикателно се бе облегнала на вратата. Бе облечена в плътно прилепнала рокля от ликра, която изглеждаше почти прозрачна под светлините на лампите.

— Франк й каза да се облече съвсем семпло — каза Ранди, след като проследи погледа му.

— Положението е малко неудобно. Съжалявам, че трябваше да бъдеш въвлечен в това, Ранди. Разбирам, Франк се е опитал да я убеди да ме чака вкъщи.

— А тя се опита да убеди мен аз да остана, а тя да дойде да те посрещне сама.

Белинда се запъти към тях с бавна предизвикателна походка, като съблазнително полюляваше бедра. Когато приближи достатъчно, на устните й заигра широка, победоносна усмивка.

— Изглеждаш фантастично — каза тя с леко дрезгав глас. — Направо човек да те изхруска. И точно това смятам да направя в мига, в който останем сами.

Коул погледна смутено към Ранди. Не бе просто изненадан, бе вцепенен от учудване. Не познаваше тази страна от характера й. Жената, която бе оставил преди шест месеца, никога не бе интимничила с него в присъствието на някой друг. Тя си говореше по същия начин, само че запазваше това за спалнята.

Белинда веднага усети неудобството му.

— Ранди разбира, че от дълго време бяхме разделени и… Той няма нищо против.

Тя се промуши между двамата, обви ръце около врата на Коул и го целуна дълго, със стаена страст. Но отвращението, което го заля при тази целувка, го накара да се сепне. Бе очаквал да изпита съчувствие, дори вина, но не и враждебност. Веднага се откъсна от прегръдките й.

— Не забравяй, че се опитваме да не привличаме внимание — изрече рязко той.

— Но Ранди няма нищо против, ако… — Белинда се опомни навреме. — Прав си. Съжалявам. По-късно ще имаме достатъчно време.

Тя хвана ръката му и интимно се притисна към него, докато крачеха към пикапа.

От няколкото кратки разговора, които бяха водили, откакто той й бе дал да разбере, че всичко между тях трябва да приключи, можеше да си направи заключение, че тя нямаше да отстъпи без борба. Но това надхвърляше всичко, което си бе представял. В действията на Белинда се долавяше отчаяние.

Достигнаха пикапа и Коул разсеяно подаде ръка на Белинда да се качи, като в същото време се опитваше да си отговори на множеството въпроси, които се въртяха в главата му. В един миг, с кристална яснота, Коул разбра какво го тревожеше. Това бе усмивката й, когато го посрещна на летището.

Белинда не изглеждаше доволна, радостна, дори не изпитваше облекчение от завръщането му. Напротив, имаше вид на победителка.

Коул сложи крак на стъпалото и я прикова със студения си поглед.

— Колко ти платиха за рисунката, Белинда?

Лицето й изведнъж пребледня като платно.

— Не разбирам за какво говориш — заекна тя.

— По-добре се моли сумата, която са ти платили, да е достатъчна, за да можеш да се издържаш, докато си намериш някой друг глупак да те поеме, защото аз съм дотук.

— Как можеш да ме обвиняваш в такова нещо? — тя постави ръката си върху неговата. — Пътувал си твърде дълго — отбеляза разумно. — Изморен си. След като се приберем вкъщи и си починеш, ще виждаш нещата по-различно.

— Защо го направи, Белинда? — гневът му бе примесен с искрено любопитство. — Заради парите ли?

Тя зашари нервно с очи и прокара език по устните си.

— Аз не… — силно стисна ръката му. — Коул, моля те, помисли какво означаваме един за друг.

В отговор той само се изсмя.

— Винаги ли е било толкова лесно да ме манипулираш?

— Трябва да ме разбереш… — Белинда усети, че се бе издала, казвайки твърде много, затова опита друга тактика. — Отчаяно исках да се върнеш вкъщи. Бях уплашена. Да, така е, ужасно се страхувах. И бях самотна. Не можеш да си представиш какво беше тук без теб — хвърли отчаян поглед към Ранди. — Кажи му през какъв ад преминах, Ранди! Ти ми беше свидетел. Кажи му!

— Не намесвай брат ми! — сряза я Коул.

— Погледни ме, Коул! — извика тя. — Спомни си всички нощи, които прекарахме заедно. Аз съм всичко, което можеш да поискаш от една жена, аз съм олицетворение на твоите еротични сънища. Може да продължим така, Коул.

— Запази си приказките за някой друг, Белинда — той преднамерено бавно хвана и отмести ръката й. — Кой знае, заради това, което направи за тях, онези от „Дъ Уърлд Рипортър“ могат да ти посветят някоя кратка статийка.