Дорис Мортман
Кръгове (1)

Глава първа

Кабинетът на Дженифър Креншо приличаше на салон за репетиции в Бродуей. Навсякъде имаше дългокраки модели: облегнати на стените, седнали с кръстосани крака на пода, изпълняващи упражнения в ъгъла, или разтакаващи се до входа, с кафе в пластмасови чашки. Цялото внимание бе насочено към Дженифър, която търпеливо инструктираше едно високо червенокосо момиче в широки памучни панталони и тенис фланелка.

Дженифър свали червената си жилетка от мохер и я пусна на най-близкия стол. Като постави лявата си ръка на нежната извивка на хълбока, тя промени тежестта на тялото си, наведе дясното си рамо, прие театрална поза и отметна глава назад. След това, с грациозността на танцьорка се плъзна по пода, а стройните й крака се показаха през една цепка на полата й. Елегантното й тяло се полюляваше предизвикателно в такт с въображаемата музика, а бледовиолетовата й копринена блуза шумолеше, докато се движеше. Когато стигна до бюрото си и зае отново нормалната си стойка, тя бе поздравена с изблик от ентусиазирани аплодисменти.

До партито на „Жоли“ оставаха три дни — това щеше да бъде грандиозно празненство по случай четиридесетата годишнина на списанието и Дженифър правеше окончателния си подбор за модното шоу, което поставяше като част от програмата на вечерята. Настоящата й грижа бе Коръл Трент. Младото момиче модел бе очевидно нервно. След като обясни още веднъж движението, което току-що бе демонстрирала, Дженифър остави Коръл на грижите на редактора на Жоли, за да може да съсредоточи вниманието си върху другите. Тя пусна една касета с диско музика и като насочваше всяко от момичетата с ръце, отбелязваше спиранията, обръщанията и повторенията с дългите си, изящни пръсти.

След няколко дни хиляда и двеста души щяха да влязат в „Клауд 9“ — известната дискотека на Ню Йорк, за да почетат юбилея на списанието, за да видят и да бъдат видени. Като търговски директор, Дженифър отговаряше за представянето на всеки детайл от грандиозното шоу — ретроспектива на модата, съгласуваше списъка на гостите, наемаше развлекателните състави, одобряваше менюта и осигуряваше обширното отразяване на събитието в пресата. Тъй като на бюрото й лежаха натрупани други проекти, които временно бе изоставила, тя се опитваше да балансира между безпокойството си и истинското предчувствие за тържеството. Дженифър се гордееше с факта, че никога не бе пропускала някакъв срок. Твърдо бе решила да запази този рекорд.

Три дългокраки блондинки се разхождаха из стаята в такт с музиката и се надяваха да привлекат вниманието й с кръгови движения на бедрата и друсащи танцови стъпки от петдесетте години. Дженифър ги насърчи да продължават и направи справка в бележника си за последните задачи.

Среща с кулинара: три часа следобед. Тя записа набързо ордьоври до името му, като си припомни да провери сегашната цена на черния хайвер. Брад Хелмс, издателят на Жоли, бе настоял за черен хайвер и шампанско, но с прекалено раздутия вече бюджет за реклама и с тревожния спад на приходите от нея, Дженифър бе решила да прояви първо предпазливост, а после да се тревожи за Брад.

— Извикайте цветаря! — Дженифър даде знак на трите многообещаващи момичета да си починат, а на една брюнетка с кръгло лице на име Юта, да се настани на голямото кресло зад бюрото, докато самата тя набираше номера на Винсънт Матео, цветаря любимец на Парк авеню, и мъжа, когото бе упълномощила с известна боязън да направи аранжировката на цветята за партито.

Мими Холдън, секретарката на Дженифър, пристигна като носеше един плетен поднос, пълен с набор от изкуствени мигли и черни моливи за очи. Като постави слушалката на извивката на шията си, Дженифър взе пинсети и стисна между металните щипци един комплект мигли. Като добре обучена медицинска сестра, Мими постави малка тубичка лепило в свободната ръка на Дженифър и внимателно занаблюдава как тя очертава вълнообразна бяла линия по ръба на миглите, а после как ги плъзга върху клепачите на модела, намествайки ги точно по средата, и как нежно притиска миглите към меката кожа и ги слива с естествените.

Докато чакаше Винсънт, тя се предпазваше от нетърпението си. Първоначалната й среща с цветаря бе просто заяждане. Тя предлагаше, а той изискваше. Тя спомена цена. Той я отхвърли. Тя искаше договор. Той предпочиташе да работи, без да бъде надзираван. Дженифър успя да се наложи, но се изискваха доста усилия, за да се получи едновременно приятелство.

Тъкмо бе хванала втория комплект мигли с пинсетата, когато високият му глас проглуши ухото й.

— Дженифър Креншо?

— Да, самата тя — тя разсипа лепкавата бяла течност по ръба и избърса излишъка с пръста си. — От списанието „Жоли“. Имате ли поръчка от нас за този четвъртък?

— Дженифър. Разбира се. Извини ме. Радвам се, че се обади. Не зная как да ти кажа, но големите стъклени съдове за лилиите отпадат.

И другите мигли отидоха на мястото си. Дженифър се отдръпна, присви очи, за да прецени дали са еднакви и преброи до десет.

— Отпадат ли? Защо?

— Защото са старомодни.

— Старомодни? Преди месец те бяха най-страхотните неща, които бе виждал.

— Имах видение.

— Имаше какво! — Дженифър спря за секунда, за да възприеме това, което бе казал, и продължи да чертае дебели черни линии в полукръг под клепачите на Юта.

— Видение, скъпа. Видях лилии в кошници. Те просто плуваха пред мен. Букети от разкошни лилии в чудесни кошници. Цветовете бяха направо божествени, а ефектът, скъпа, бе поразителен. И тогава разбрах, че стъклените съдове са кофти, кофти, кофти.

— Така ли? — гласът й отекна със сдържан гняв.

— Е, стъклото е твърде очевидно. Кошниците излъчват топлина. Изтънченост. Някакво удобство, не мислиш ли?

— Винсънт, това не е пикник. Това е една изящна вечеря, домакин, на която е водещо модно списание.

Тя го чу да хленчи.

— Винсънт, слушаш ли ме?

— Ти се отнасяш с мен като с дете, Дженифър…

— Ти хленчиш като дете — каза тя, като се опитваше да задържи телефона стабилен и същевременно слагаше долните мигли. — Ние се договорихме за огромни стъклени съдове, обсипани с превъзходни лилии, и това е, което искам.

— Но на мен вече не ми харесва.

— А на мен ми харесва! — Дженифър си пое дълбоко дъх, отстъпи назад, за да се полюбува на творението си и се въздържа да извика на мъжа на другия край на телефона.

— Зная, че се опитваш да ни предложиш възможно най-доброто и оценявам факта, че си разработил други варианти, но първото ти хрумване бе за лилии под стъкло. То беше блестящо! Защо да подправяме гениалното?

След няколко минутно обмисляне Винсънт се съгласи.

— Нека бъдат стъклени съдове.

Мими отвърна на разстроения поглед на Дженифър със съчувствен смях.

— Този човек ще ми извади душата. Ако работите му не бяха толкова изключителни, щях да го сритам по ухото с диамантената му обеца!

— Вие плаща парите и вие избира — кимна Мими, като затвори капачето на лепилото за мигли.

Дженифър също кимна и продължи да експериментира с една къса, асиметрична перука, която бе поставила на главата на Юта.

— Voila^[1] — тя помогна на модела да се изправи на крака и ентусиазирано я показа на всеки в стаята.

По вълшебен начин момичето се бе превърнало в точно копие на Пеги Мофит, модела с кукленско лице и прическа тип „сасоон“, която бе извела до славата Руди Гернрайх в края на шестдесетте години. Докато наблюдаваше как Дженифър отвежда младата жена до прозореца, където Хилъри Уест, редактор по моделите, прослушваше новодошлите, Мими се възхищаваше на необузданата й енергия. Тя жестикулираше възбудено, размахваше широко ръцете си, като се спираше само да нагласи перуката. Слънцето ставаше все по-силно и Мими забеляза как светлината си играе с Дженифър, като подчертаваше собственото й излъчване. Косата на Дженифър бе феерия от златисточервени вълни, докосвани от медни кичури, които блестяха на слънцето с червеникав оттенък на къна.

Дори сега, мислеше си Мими, в цялата тази суматоха, Дженифър превъзхожда всички. Като динамо в малка кутия, Дженифър притежаваше разпалеността на треньор на водещ отбор. Там, където склонността й към съвършенство плашеше другите, в същото време окуражаваше Мими. Бяха работили заедно само две години, но Мими смяташе Дженифър за своя приятелка и за идол. Ако някой можеше да се справи успешно с този цирк в четвъртък вечер, това бе само Дженифър Шелдън Креншо. Нещо повече, Мими знаеше, че тя ще го направи със страхотен стил!

Дженифър се върна до бюрото си и се отпусна в широкото кресло, като се опита да не обръща внимание на парещата болка в долната част на гърба си. Мими й подаде чаша кафе заедно с няколко рекламни текста. Дженифър разгледа рекламите и направи корекциите си по полетата отстрани.

— Когато ги оставиш в отдела по изкуство — каза тя, като направи отново справка в бележника си, — би ли помолила Патрик Греъм да дойде. Струва ми се, че имам нужда от помощ.

Докато Мими се отправяше към вратата, един фотограф заедно с помощника си си проправи път към Дженифър.

— Албърт, ти толкова закъсня, че вече бях сигурна, че си намерил по-добра работа — в гласа й имаше повече закачка, отколкото раздразнение.

— Какво може да бъде по-добро от работата за теб? — Албърт подаде чантите с фотоапаратите на помощника си. — Но стига сме бърборили. Какво ще кажеш за няколко снимки на забележителната госпожа Креншо по време на работа?

— Снимал си ме достатъчно — отказа Дженифър. — Съсредоточи усилията си върху персонала, моделите и всякакви редактори, каквито можеш да откриеш. Освен това не забравяй да направиш няколко пози на секретарката ми. Бедното момиче съвсем се изтощи и бих искала тя да получи известно признание.

Албърт грабна своя „Никон“, каза нещо на италиански на помощника си и се залови за работа. Дженифър погледна как двамата мъже се разхождаха дебнешком в стаята и щракаха с апаратите си. Само единият от тях бе зареден, и дори Дженифър не знаеше у кого е. От време на време сменяха местата си и избягваха позирането, като запечатваха образите на хората в естественото им положение. Именно в това, мислеше си тя, вероятно, се крие вълшебството на неговата работа.

— С какво мога да помогна? — Патрик Греъм, художественият директор на „Жоли“, бе заел място до Дженифър. Цигарата висеше от устата му.

— Можеш да бъдеш Бърт Паркс. Затруднявам се да избера последните няколко модела и реших да се възползвам от твоята компетентна преценка.

Пат изкриви момчешкото си лице в скептична гримаса.

— Колко модела ти трябват още, и какво точно търсиш?

— Седем, и голяма изразителност. Никакви празни лица или неустойчиви тела. Преди месеци ангажирах всички големи имена. Ясмин, Бринкли, Чин, Кливлънд, Иман и дори не си спомням кого още. Но имам нужда от тридесет модела заедно. Тези момичета са от агенции за модни ревюта. Само за шоу, без опит от списания или телевизия. Те са добри, но аз искам най-добрите от тях.

— Не се ли занимава Хилъри с това?

— Така е, но това е огромна работа, времето изтича, и ще се чувствам по-добре, ако помогнеш.

— Всяко твое желание е заповед за мен — Пат изкара цигарата от устата си и се отправи към другия край на стаята, където стоеше Хилъри, заобиколена от нетърпеливи манекенки.

— Дженифър? — фотографът се приближаваше до нея. — Твоята секретарка изглежда малко стеснителна пред обектива. Отказва да я снимаме. Не мога да разбера, тъй като тя е дама с хитър поглед, но Джанкарло и аз вече изхабихме две ленти, за да снимаме тила й. Как да постъпим?

Дженифър се огледа за Мими, но не можа да я открие никъде.

— Не зная. Казах й, че можем да използваме някои от тези снимки на видно място в следващите броеве на „Жоли“. Мислех, че ще подскочи от радост, ако родителите й я видят в списанието. Ако е напрегната, обаче, оставете я. Ще я хванете на партито.

Албърт махна за поздрав и се залови отново за работа.

Дженифър взе сутрешните вестници и започна да проверява отразяването на предстоящото парти. Откри един малък отзив в „Уименс уеър дейли“, огради го с червен молив и разлисти „Фешън рипорт“.

„Ф.Р.“ бе барометърът на дамската мода, вестник от първа необходимост за четвъртата по големина индустрия в страната. Производителите на всичко — от конците до кожите, се консултираха с това издание и търсеха модни тенденции, промяна на пазара, технически нововъведения и вътрешна информация от конкурентите си. Търговците на дребно прелистваха страниците да търсят производители на стоки, които подхождаха на тяхната клиентела. Дизайнерите търсеха както вдъхновение, така и признание за модните си линии. Художествени директори търсеха уникални начини за подреждането на витрините и вътрешните пространства. И всички четяха финансовите новини. Никой, независимо дали работи във верига от магазини или в специализиран магазин, дали е дизайнер на готово облекло или прекупвач, не можеше да си позволи да не го чете.

Обикновено Дженифър преглеждаше вестника внимателно, но днес го разгърна направо на страницата с клюките. Хвърли поглед на няколко статии с надеждата да открие някоя натрапчива реклама за партито. Обезпокои се, че не намери нищо. Точно когато си отбелязваше да се обади на връзката си в „Рипорт“ и да помоли да поместят нещо в следващия брой, телефонът й иззвъня.

— Госпожа Креншо? Обажда се секретарката на господин Хелмс. Той ви моли да дойдете веднага в кабинета му.

Гласът на жената звучеше мрачно и настоятелно. Нещо се бе объркало сериозно. Брад рядко свикваше извънредни сбирки, а и не бе такъв тип, който създава кризи.

— Идвам незабавно!

Дженифър буквално изхвърча от офиса.