Мари Ферарела
Дъщерята на сенатора (1)

Глава 1

Нещо не беше наред. Отстрани животът й сигурно изглеждаше идеален. И все пак тя не се чувстваше добре, сякаш бе облякла блуза, която уж бе копринена, а всъщност драскаше. Непрекъснато я преследваше някакво усещане за пустота, сякаш съществуването и изобщо не бе реално. А може би самата тя не бе истинска, за разлика от всичко останало.

И защо не беше доволна? Какво не й достигаше? Защо не бе щастлива?

Защото нещо липсваше, нещо неясно и неопределимо не беше наред. Но тя го долавяше, чувствуваше вкуса му. Почти можеше да го докосне. Каквото и да бе, то бе съвсем наблизо.

Все още нямаше понятие какво е „то“. С тъжна усмивка си помисли, че не представлява нищо друго, освен един неуспял специализант по философия. И може би всички тези вълнения бяха само поредната буря в чаша вода.

И все пак имаше чувството, че не е така.

Шана Брейди Калхуун седеше неподвижно пред богато украсената старинна тоалетна масичка. Масичката бе подарък от баща й за шестнадесетия й рожден ден. Всичко в голямата, изящно обзаведена спалня, където спеше от двегодишна възраст, бе дар от съдбата, проявила странен каприз при самото й раждане. За да се сдобие с всичко това, не й се бе наложило да прави нищо друго, освен да се роди.

Тя знаеше, че милиони жени, милиони хора биха дали всичко да бъдат на нейно място. Но празнотата продължаваше да се натрупва, издебвайки съзнанието й, когато най-малко я очакваше, барабанеше с нетърпеливи пръсти по душата й. Седнала на стола си, неподвижна, Шана нямаше друг избор, освен да потъне в нея.

Жената, известна на своята ентусиазирана и изключително многобройна клиентела като Александра, работеше върху лицето й, превръщайки я в нещо, което тя не беше. Александра, жената гном, гений на грима. Обикновеното лице тя успяваше да преобрази в красиво, а хубавото — във великолепно. Александра бе типичният гений — капризна, своенравна и крайно избухлива. Ако Шана случайно си позволеше да мигне два пъти последователно, Александра щеше да го изтълкува едва ли не като обида и щеше да произнесе цяла тирада за това, че е благоволила лично да дойде, а не да я остави в ръцете на някоя аматьорка. Александра винаги казваше точно онова, което мислеше. На някого другиго фактът, че Шана би могла да проследи родословието си чак до „Мейфлауър“, би направил впечатление, но за Александра той не означаваше нищо.

Ето защо Шана я харесваше. В мислите си тази жена не я свързваше нито с наследството й, нито с властта. Александра виждаше само нея.

И тъй, Шана седеше неподвижно, потънала в мисли. Мълчаливо си пожелаваше да бъде някъде другаде, самата тя да бъде някой друг. Някой, чиято самоличност ще принадлежи единствено на него, а не на някакъв известен баща или известна фамилия.

Времето минаваше, а Шана местеше единствено погледа си, проследявайки танца на прашинките в светлината на слънчевия лъч, проникващ в стаята през широкия еркерен прозорец.

Ако в момента Александра не се занимаваше именно с устните й, тя би се усмихнала. Учудваше се дали прашинките знаят, че не им е позволено да влизат тук. Майка й не можеше да търпи подобни плебейски неща като прах в дома си. Като че ли имението Брейди изобщо би могло да заслужи едно толкова благо наименование като „дом“. „Мавзолей“ би му подхождало много повече — студен, бездушен мавзолей. Беше й напълно непонятно защо братовчедка й Сидни иска да се омъжи именно тук.

„Напоследък толкова много неща ми се струват непонятни“ — помисли си тя с леко раздразнение, като ученик, затруднен от сложна алгебрична задача.

Господи, чувствуваше се толкова смазана, толкова объркана. И толкова лишена от цели. Идния януари щеше да навърши двадесет и четири. Двадесет и четири, а сякаш наближаваше деветдесет. Или поне така се чувстваше. Като деветдесетгодишна безформена буца.

Хвърляйки поглед назад, Шана си даде сметка, че винаги се е усещала по този начин. Обградена от лукс, вечно център на общественото внимание, още от деня, в който родителите й, Рийна Фитцхъг и Роджър Брейди, единствен син на финансиста Алфред Брейди, бяха обявили зачеването й пред цял ескадрон жадни за сензации репортери и нетърпеливи фотографи. Шана открай време се опитваше да открие своето място в живота. В душата си тя бе класическият случай на бедното малко богато момиче, винаги нащрек, изпълнено с лоши предчувствия.

Защото искаше да бъде приета в един свят, който винаги безсърдечно я сравняваше с майка й. И виждаше нейните недостатъци.

Чу, че Александра започна да подсвирква през неравните си зъби, ръцете й бяха безкрайно меки и нежни, докато я докосваше, полагаше и съчетаваше цветовете.

— Вдигни си брадичката, детето ми — нареди гримьорката с дрезгав носов глас, все още пазещ ехото на нейната родна Полша, макар тя да бе емигрирала в Щатите преди цели четиридесет години. — Не мога да си върша работата, като си се прегърбила така.

Шана послушно вдигна глава и се размърда на стола. Болката затанцува в нея, зачука с остри, пронизващи пръсти. С огромно усилие на волята се постара да не трепне. Още я болеше рамото от удара в касата на вратата вчера. Вината си беше само нейна. Винаги се движеше бързо, без да се оглежда.

„Ти все се втурваш нанякъде, без изобщо да помислиш накъде точно, Шана. Как можах да родя такова непохватно дете!“

Думите още звучаха в съзнанието й. През детството си хиляди пъти бе ставала обект на критиките на майка си. И всеки път разочарованието се бе прокрадвало във всяка сричка. Кажи-речи това бе първото нещо, което Шана изобщо бе осъзнала; майка й бе разочарована от нея. Бракът не промени нещата, макар и в края на краищата майка й да бе проявила разбиране към избора й.

И как можеше да е другояче? Шана се унесе, очаквайки да я прониже познатото усещане за щастие, както винаги, когато мислеше за Джордан. Да, то наистина се появи, но не толкова силно като друг път.

„Нещо с мен не е наред“ — помисли си тя тревожно. Имаше добър живот, хубава къща, красив съпруг, който я бе избрал сред цяла тълпа великолепни, богати жени. Какво повече искаше?

Нещо друго, прошепна някакъв глас в нея.

Шана прехапа долната си устна и чу как Александра измърмори под носа си. Тъй като не искаше да я дразни, тя веднага възстанови обичайния израз на лицето си.

И въпреки всичко сегашният й живот й се струваше някак изкуствен, като прекрасни рози, изработени от пластмаса. Не можеше да се освободи от чувството, че не живее истински, че битието й прилича на картонена кула, без основи и без същност.

А може би просто още не се бе оправила от грипа. Отчаяно търсеше рационално обяснение за измъчващата я пустота. Заболяването, което прекара в началото на месеца, я караше да се чувства толкова нещастна и отпаднала, че просто й се искаше да умре. Депресията не бе рядко явление през периодите на възстановяване. Сигурно и нейният случай не бе по-различен.

— Облегни се, Шана. Няма нужда да стоиш така сковано.

Тя се подчини.

„Като програмиран робот“ — помисли си Александра, докато вадеше нова туба от измачканата кожена чанта, която винаги носеше със себе си. Чантата й бе нещо като талисман и непрекъснато трябваше да е някъде наблизо. Сега натъпкана с приготвените лично от нея специални гримове, преди четиридесет години, когато бе слязла от един военен кораб, натоварен с бегълци от Европа, чантата бе съдържала един-единствен чифт дрехи. Полските роднини й я бяха изпратили контрабандно в Германия след войната. Съдбата я бе довела в Новия свят, където вродените способности и пъргавият ум превърнаха Белла Перковски в Александра, любимката на висшето общество.

Александра гледаше Шана. Познаваше я от дете, повече от двадесет години, още откакто я викаха за някои от първите балове на Рийна. Александра на два пъти бе овдовявала, нямаше собствени деца и никога не ги бе искала. Децата бяха противен малък проблем, който с времето се превръщаше в още по-противен голям проблем. Но у Шана имаше нещо, напомнящо изоставено бездомно коте, което я бе спечелило от самото начало.

Шана въздъхна дълбоко и изведнъж съзна колко скована е била. Мускулите на тялото й бяха изопнати, сякаш очакваше всеки миг да се случи нещо. Напоследък непрекъснато бе някак напрегната, чакаща, предчувстваща. Без да знае какво.

Притвори очи, едва усещайки докосванията, предназначени да прикрият малките несъвършенства на лицето й, които майка й винаги намираше начин да преувеличи. Опита се да мисли за Джордан. Милият, хубав Джордан. Не бе трудно да си спомни как изглеждаше той, когато за първи път буквално влезе с валсова стъпка в живота и. Това също стана на една сватба.

На Йоланда. Една далечна леля. Да си свързан с фамилиите Брейди и Фитцхъг означаваше да имаш повече братовчеди, отколкото всеки разумен човек би си пожелал. Брейди, чието родословие включваше и Дайъмънд Джим Брейди, притежаваха известен блясък, който импонираше на публиката и им служеше доста добре в областта на политиката. Рийна Фитцхъг бе донесла старо богатство и съответна репутация. Един съвършен брак. Поне отстрани.

„Не като моя“ — помисли си Шана с горчива усмивка, пренебрегвайки неодобрителното мърморене на Александра, задето бе посмяла да промени израза си. Заля я чувство на вина заради предишната й раздразнителност. Би трябвало да падне на колене и да благодари на бога, задето й бе дарил нещо толкова рядко като стабилен брак в този преситен свят на политика и фалш, който обитаваше. Стабилен, здрав брак. От първия миг, в който забеляза, че Джордан я гледа, светът напълно се промени за нея. Тя стоеше притихнала като в онези стари романтични филми, където двама влюбени се откриват с очи, и гледаше как той се приближава към нея. Сърцето й биеше неудържимо и й се струваше, че всички в стаята го чуват.

Усмихвайки се само с очи, той взе ръката й и я помоли да потанцуват с глас, от който под кожата й пробягаха тръпки. Тя само неясно кимна. После Джордан не позволи на никой друг да се доближи до нея през цялата вечер. Всичко бе като във великолепен сън. Той бе толкова внимателен, толкова нетърпелив да отгатва желанията и… Шест месеца по-късно самата Шана вдигна сватба.

Мислите й се върнаха към оня ден.

— Сигурна ли си, Шана? Наистина ли, наистина ли си сигурна? — я бе запитала остро майка й, дори когато акордите на сватбения марш вече звучаха в огромната църква, входовете на която бяха завардени от снажни бодигардове, задържащи репортерите.

Да, мислеше си тогава Шана, бе сигурна. И влюбена. Диво, щастливо, сляпо влюбена. Шест месеца с Джордан бяха почти неразделни. И той се държеше тъй, сякаш тя означаваше много, наистина много. Сякаш бе красива богиня.

Никой не се бе отнасял така с нея, особено в присъствието на майка й. Заети винаги да се докарват пред Рийна, хората обикновено не я забелязваха. Рийна Фитцхъг Брейди, красавицата на всеки бал, председателката на пет големи благотворителни общества. Идеалната партньорка за един обаятелен политик, устремил се към най-високите постове в страната. С непобедима усмивка, със светкавични реакции, в младостта си майка й бе красавица с гарвановочерни коси, а на близо петдесет и една все още бе считана за зашеметяваща. Шана действително бе чувала, че майка й е въплъщението на вечната жена. Рийна имаше пищна фигура и блестяща кожа, която сякаш изобщо не остаряваше благодарение на кремовете и на умелия скалпел на един сръчен доктор, доволен от своята анонимност й от огромните си хонорари.

Шана бавно бе погладила искрящите орнаменти по полата на венчалната си рокля, съзнавайки виновно, че стойността й е достатъчна да изхрани някоя малка страна в продължение на цял месец. Майка й я беше избрала. И майка й бе настояла да я облече.

С цяла глава по-висока, Шана може би за пръв път се бе усмихнала уверено на майка си. Рийна бе видение в лилаво. „Облякла се е в тъмнолилаво, за да не би случайно да не я забележат“ — помисли си Шана раздразнено. Сякаш изобщо бе възможно подобно нещо да се случи. И все пак, докато я гледаше, Шана бе донякъде изненадана от израза на загриженост в прочутите сини като метличина очи.

— Разбира се, че съм сигурна, мамо. И защо да не бъда?

Рийна поклати глава, като внимаваше да не размести грижливо подредената си прическа.

— Не знам. Просто някакво предчувствие.

Тя сви рамене, докато един от шаферите внимателно разгръщаше дългия близо десет фута шлейф на булчинската рокля. После отправи на дъщеря си малко скована усмивка, прикриваща цял водовъртеж от смесени чувства.

— Искам само да си щастлива, нищо друго.

„Наистина ли, мамо? Наистина ли го искаш?“ — питаше се Шана. Или просто майка й ревнуваше, че не беше звездата на това събитие?

Не, не бе съвсем честно да мисли така. Майка й не бе способна да изпита класическата „майчина любов“, за която толкова бе копняла през детството си, но Шана знаеше, че Рийна държи на нея по единствения начин, на който бе способна. И вероятно не можеше да се отрече, че майка й винаги щеше да бъде в центъра на вниманието, където и да отидеше. Рийна Брейди привличаше интереса на хората по същия начин, както нектарът привлича пчелите. За нея това бе естествено както дишането. Тя разцъфваше в този интерес и го очакваше, всичко друго й бе напълно чуждо.

Шана не биваше да обвинява майка си за нещо, което всъщност не зависеше от нея. Но просто й бе трудно да повярва на изразената загриженост за нейното щастие, тъй като тя идваше от жената, която само от време на време бе надниквала в живота й като пробягващ лъч слънчева светлина. Това се случваше периодично, но с твърде малък ефект извън най-основните и най-очевидни неща.

И тъй, тя се омъжи за Джордан въпреки съмненията на майка си, и дори и сега се опитваше на всяка цена „да продължава да живее щастливо“.

Шана усети, че вратът й се схваща, и съвсем леко се раздвижи, тъй като Александра продължаваше да работи в своя бавен, методичен маниер. С поизгубилата цвета си червеникава коса гримьорката наподобяваше статистка в някоя смахната комедия от тридесетте години, а не високоплатен професионалист, какъвто всъщност беше. За Шана това бе още една причина да я харесва. Александра не се интересуваше какво мислят другите за нея.

Тя докосна рамото на момичето, за да привлече вниманието му.

— Ето как трябва да го правиш, дете мое — нанесе нещо меко и полупрозрачно върху скулите й, после го размаза нагоре. — Скрива доста неща, които не би искала никой да види.

Александра говореше тъй, сякаш единственият английски, който бе чувала, бе жаргонът на долната част на Ийст сайд. Но Шана знаеше, че при добро желание е способна и на съвсем аристократични акценти.

Жената видя непокорството, надигнало се в очите на момичето. Разпознаваше съпротивата веднага, щом тя се появеше.

— Знаеш, че трябва да направиш известно усилие. Няма нищо лошо да използваш малко грим, за да изглеждаш по-добре.

Шана сви рамене. Никога не си бе поставяла за цел да създава илюзии за себе си. Искаше да бъде такава, каквато е.

— Нямам намерение да се състезавам с нея.

И двете знаеха за кого говори.

— И защо не? — тонът на Александра бе някак изкуствено приповдигнат. — Състезанието е онова, което ни държи във форма.

„Теб може би, но не и мен“ — помисли си Шана. — Смешно, баща ми казваше същото за победителите.

Александра мъдро кимна и вече не изглеждаше така комично.

— Умен човек е баща ти.

— Да, вярно е.

Гримьорката го прие като капитулация.

— Слушай тогава — нареди тя и се впусна в кратък, но прецизен инструктаж за приложението на козметичните средства.

Шана се опита да запомни казаното. Джордан без съмнение би оценил подобно усилие от нейна страна. Той толкова желаеше тя да изглежда по най-добрия начин. Извънредно много държеше на имиджа, дори малко прекаляваше. Като че ли най-важното за него бе да е винаги на най-подходящото място, с най-подходящите хора, в най-подходящото време. Напоследък като че ли това бе житейското му кредо. Той я бе накарал да приеме тази покана. Той я караше да приема поканите и за всички онези галавечери, докато единственото, което тя искаше, бе да си стои у дома с него. Ако ставаше дума за обществени изяви, Шана предпочиташе най-вече политическите събрания на баща си. Там се разменяха остри реплики и конструктивни идеи, а не само безсъдържателни дрънканици за притежания и моди. Когато бе принудена да слуша подобни разговори, съзнанието й сякаш се изключваше и се понасяше като отбрулен лист от есенен вятър.

Александра се намръщи, докато нанасяше още грим около очите. С внимателно движение на ръката оформи последните линии. Знаеше, че това е възможно най-доброто. Момичето имаше хубави черти, но не бе класическа красавица.

— Ти нямаш лицето на майка си — рече тя гласно, без да съзнава, че върши същия грях като повечето от познатите им.

Изненадана и уязвена, Шана едва успя да овладее изражението си. Не очакваше подобно нещо от Александра.

Гримьорката сви рамене, отгатвайки обидата в очите й. Щеше й се да си прехапе езика. Не искаше да нарани чувствата на момичето.

— Ей, пък и кой ли ги има — подхвърли тя. — Та нали това я прави Рийна Брейди, а всички нас — селяни.

Александра прибра с въздишка снаряжението си от туби, четки и тампони памук в черната чанта и с щракване я затвори. Изправи се, за да погледне работата си. Не беше лошо.

— Най-доброто, на което съм способна, Шана — тя изтри ръцете си в една салфетка и я хвърли в джоба на чантата.

После тръгна към вратата, стиснала я здраво под мишница. Помощничката й се занимаваше с булката и с двете шаферки, но Рийна очакваше нея. А никой не караше Рийна да чака. Или поне никой, който не искаше да изгуби работата си. Макар и списъкът на клиентите й да бе достатъчно дълъг, Александра не бе толкова глупава, че да засегне всемогъща жена като Рийна. Докато излизаше, се извърна към Шана и я погледна многозначително.

— На твое място бих си помислила за състезанието.

На вратата се появи един мъж, който препречи пътя й. Тя веднага го разпозна.

— Пусни ме да мина, красавецо — слагайки кокалестата си ръка на гърдите му, Александра леко го бутна настрана. — Чакат ме отчаяни жени.

„Както вероятно и теб“ — добави мислено, пропускайки Джордан в стаята на Шана.