Хал Клемент
Критична точка (1)

Пролог

От разстояние шестнадесет светлинни години Слънцето изглежда по-малко ярко от звездата на върха на меча на Орион. И искрицата, която пробяга по диамантените лещи на странната машина, едва ли би предизвикала някаква реакция. Доста хора на кораба си помислиха, че така роботът се сбогува с планетната система, където го бяха направили, и това бе така естествено за едно чувствително и сантиментално създание. Човешкото творение започна да пада на огромното тъмно тяло, от което го отделяха само няколко хиляди мили.

Погледната от това разстояние, дори обикновена планета изглежда ослепително ярка, особено ако е на орбита около ярка звезда като Алтаир.

Внезапно формите на спускаемия апарат се промениха. Досега напомняше на ракета с необикновена конструкция, която каца с помощта на закрепени допълнително външни двигатели. Реактивните струи танцуваха ослепително, което бе съвсем естествено — колкото по-ниско бе, толкова по-плътна ставаше атмосферата. Но самите двигатели не трябваше да греят. А те направо светеха. И струите им ставаха все по-ярки и по-ярки, сякаш когато се стремяха да забавят падането, то се ускоряваше въпреки усилията им. Намесиха се далечните оператори. Ослепително блеснаха избухвания, но не в дюзите, а на местата на металическите скоби, на които двигателите бяха окачени. Апаратът се освободи от излишната вече тежест и започна свободно да пада.

Но това бе само за миг. Не мина и половин секунда след изхвърлянето на двигателите и над падащия като камък обект се разтвори голям парашут. При тази огромна сила на тежестта би могло да се предположи, че въжетата няма да издържат и веднага ще се скъсат, но конструкторите си познаваха добре работата и нищо непредвидено не се случи. Невероятно гъстата атмосфера дори тук, на тази височина, бе няколко пъти по-плътна от земната и надеждно издуваше заобления купол на парашута. Без никакви приключения роботът се спусна на повърхността на планетата.

Почти веднага приличащото на яйце тяло, което лежеше с широката си и по-тежка част на почвата, разтвори окачалките, които го съединяваха с парашута, и се придвижи на елегантните си вериги встрани от хаотичното преплитане на въжета и пъстроцветна материя. И веднага спря, сякаш да се огледа.

Но това бе само привидно. Зрението не беше се възстановило. Толкова зорките във вакуума очи трябваше да се настроят за новата обстановка. Коефициентите на пречупване на диаманта и на новата среда не биваше да предизвикват изкривявания на изображението. Но процедурата продължи кратко — самата атмосфера извърши промяната, като бе допусната вътре в оптическото устройство.

На повърхността на планетата цареше почти пълен мрак, но той вече не беше страшен за очите на робота. Усилвателите улавяха и размножаваха всеки квант светлина. А доста далеч от това място хората не се откъсваха от телевизионните екрани.

Пресеченият терен на пръв поглед не се отличаваше много от земния. В далечината се виждаха очертанията на високи хълмове, достатъчно размити, че да подсказват наличието на гора. Наблизо почвата бе покрита с плътен килим растителност, приличаща на обикновена трева, но ако се съди по следите, оставени от робота, тя бе къде-къде по-чуплива от нея. На различни места се виждаха струпвания на високи дървета. Този свят изглеждаше напълно неподвижен и само шумовете, идващи от микрофоните, подсказваха, че не е така. Но засега никъде не се забелязваха признаци на животинско присъствие.

Следващите десет часа изтекоха в напрегната работа. Роботът изследваше мястото на кацането. Спираше пред някое растение, осветяваше го или без видима причина дълго замираше и разглеждаше местността. Понякога издаваше продължителни звуци — правеше го в падините между хълмовете и така сякаш изучаваше ехото.

Често се връщаше при изоставените предмети и отново ги разглеждаше, изглежда очакваше нещо да се случи с тях. И тази среда — с такива необикновени условия не закъсня — да си покаже рогата. Корозията започна бързо да поглъща металите и скоро на това място нямаше и най-малкото доказателство, че е кацало ръкотворно съоръжение.

* * *

Скоро стана ясно, че на планетата съществуват животни. Те в голямата си част бяха дребни и пъргави, но от това тяхната привлекателност за робота не намаля. Той се интересуваше от всичко, което се мяркаше пред изкуствените му очи, и се стараеше да се приближи колкото се може повече. Тези създания на природата имаха люспеста кожа и осем крайника. Едни явно бяха тревопасни, други — от рода на хищниците и лешоядите. И операторите изцяло им се отдадоха.

Разумното същество се появи съвсем случайно. На височина бе повече от девет фута и следователно, в условията на тази планета, тежеше повече от тон. И като всичко живо и подвижно в този свят бе покрито с люспи и притежаваше пълния набор от осемте канонични крайника. Но то принадлежеше към правоходещите и стоеше изправено на два крака, следващите два крайника изглежда не служеха за нищо, а горните четири изпълняваха ролята на ръце.

Операторите веднага се убедиха, че съществото е разумно: в ръцете си носеше две дълги и две къси копия с каменни накрайници и всичките държеше готови за удар.

Каменни оръдия! Какво разочарование за земните наблюдатели. Впрочем те скоро си спомниха какво стана с техните метални изделия на тази планета и решиха да не прибързват с оценките си за нивото на култура на туземците по използвания от тях материал. И веднага започнаха внимателно да изучават съществото.

То се придвижваше бавно и явно се стараеше да не оставя следи. Но изглежда добре знаеше, че съвсем без следи не може да мине, и понякога се спираше и изграждаше хитроумни устройства от гъвкави клонки на рядко срещащите се тук растения и заострени пластинки, които носеше в голяма кожена торба, преметната на люспестата му гърбина.

Предназначението на тези съоръжения стана ясно, след като туземецът се отдалечи и можаха да ги разгледат чрез робота. Те представляваха хитроумни капани, направени така, че да забият в тялото на всеки преследвач по един остър камък и най-вероятно бяха предназначени за животни, а не за туземци — разумното същество лесно би открило и избягнало заплахата, като се движи паралелно на оставената следа.

Но фактът, че се вземаха такива предпазни мерки, бе достатъчно интересен и възбуждаше въображението. На робота заповядаха да следва туземеца и да проявява максимум внимание. Съществото измина поне шест мили и постави около четиридесет капана. Машината лесно ги заобиколи, но няколко пъти попадна на заложени преди това капани. Острите пластинки не причиниха вреда на апарата и повечето се изпочупиха при удара. Изглежда цялата местност наоколо бе „минирана“

Следата заведе робота до хълм със закръглен връх. Туземецът се изкачи на него и спря до тясна цепнатина, огледа се (досега операторите не бяха открили органите на зрението) и като не видя никой да го преследва, извади от торбата си кълбовиден предмет, голям колкото портокал, опипа го нежно с тънките си палци и изчезна от погледа.

И само след две-три минути се появи отново, но без предмета. Заспуска се по склона, като внимателно заобикаляше поставените капани — свои и чужди, — и тръгна в съвсем друга посока.

Известно време операторите се съвещаваха какво да правят: да следват ли туземеца, или първо да проверят какво има на хълма. Първото изглеждаше по-разумно — съществото се движеше, а хълмът щеше да си стои на мястото още стотици години. И те прецениха, че по следите ще открият аборигена, освен това наближаваше нощ и той като всички същества на Тенебра щеше да изпадне в състояние на анабиоза.

Роботът изчака гърба на туземеца да изчезне от погледа и започна да се изкачва нагоре по склона. Цепнатината водеше към плитък кратер, на дъното на който се намираха стотици топки, напълно прилични на току-що оставената. Те бяха грижливо подредени в една редица. Истинската им природа бе така ясна, че на робота не бе заповядано да разсече нито едно от тях. Това бяха яйца!

На борда на кораба възникна продължителна и оживена дискусия. През това време роботът бездействаше. После напусна кратера, спусна се обратно по склона, с още по-голямо внимание премина „минното поле“ и тръгна по следите на туземеца.

Това не бе така лесно, както през деня — заваля дъжд и видимостта се влоши. Хората още не бяха решили как роботът най-добре да се движи през нощта: да се прикрива в долчинки и зад възвишения, при което да вижда малко, или да кара по върховете и билата и да има широк обзор. Впрочем в дадения случай този проблем не беше на дневен ред. Туземецът бе вървял направо, като не бе обръщал внимание на релефа.

След като извървя десет мили, роботът се оказа на поляна, разположена пред стръмен склон, в който се виждаха множество отвори на пещери.

Туземците не реагираха на светлината на прожектора. Те или спяха по подобие на хората, или прекарваха нощното вцепенение, така типично за животните на тази планета. Никакви признаци на цивилизация, по-развита от каменната, не се забелязваха.

Роботът изключи голяма част от светлините си и тръгна обратно. Той се насочи към хълма с кратера и запълзя настойчиво и целенасочено. Когато се изкачи на върха, в хълбоците му се отвориха люкове и от тях се подадоха манипулатори, прилични на човешки ръце. Те внимателно взеха десет яйца от единия край на редицата, без да оставят промеждутъци, и ги прибраха в корпуса.

Като свърши тази работа, роботът се спусна по склона и се зае да изучава капаните. Изваждаше от тях каменните остриета и прибираше най-запазените в гнездата на пластмасовия си корпус.

След това с максимална скорост се изтегли. Алтаир бе изгрял, когато роботът с образците местно оръжие и похитените яйца бе далеч от кратера и още по далеч от пещерното селище.