Вера Мутафчиева
Случаят Джем (31)

Показания на Никола от Никозия, без определено занятие, за случилото се през месец януари 1495 година в Анталия

Неопределеното ми занятие се състоеше в служба на големи и главно — добре плащащи господари, това мога да кажа за себе си. Роден съм на Кипър, но не него броя за родина — родина ми беше целият Левант, познавах го като джоба си. В това свое качество бях много търсен; мисля, че е ясно. Макар да умрях богат, мога да твърдя, че рядко някой е отработвал платата си с повече труд и опасности от мен.

Веднъж вече срещнахте името ми в случая Джем — през 1482 аз бях заловен във Венеция с писмо от Каитбай до Джем султан. Навярно ви е направило впечатление, че не ме убиха, навярно сте си го и обяснили. Все пак ще потвърдя предположенията ви — бях освободен срещу клетва да премина на служба у Венеция, продължавайки да служа на Каитбай. Във връзка с това трябваше да се отнасям често до османската власт в Леванта — Венеция поддържаше отношенията си с Баязид чрез такива като мене, настояваше за пълна тайна по работи, които бяха добре известни на християнството — предателските й действия не само по случая Джем, а по борбата на християните срещу Турция изобщо.

Спестявам ви описанието на всички трудности, в които живее един двоен слуга — десетки пъти тоя живот е висял на косъм, но и опасността, както всичко, си има цена: плащаха ми добре.

През декември 1494, пребивавайки в Анталия — то е пристанище на азиатския бряг, срещу Кипър, — приех таен пратеник. Забравих да спомена, че всеки март, юли, септември и декември прекарвах в Анталия, където получавах поръчения от Венеция, иначе трудно биха ме намерили, моята работа ме отнасяше из всевъзможни краища.

Непознатият ме намери у Абу Бекир, моя анталийски хазаин. Беше франк, в това поне съм сигурен, въпреки премяната му на левантинец. Щом го въведох в стаята, той ми предложи да оставя върху масата всичкото си оръжие. Знаех, че веднага след туй ще ме претърси, затова изпълних заповедта.

— Този месец не ще дочакате поръчения от Републиката — започна непознатият напряко. — Баязид е пред вратите й. Затова пък ви се дава възможност да услужите на сила, по-могъща от Венеция.

Дори не попитах коя, такива въпроси няма. Изобразих въздържано колебание — ще си помисля, намеквах.

— Цената ще уговорим после — разбра ме непознатият. — Предупреждавам ви, не е висока, защото вашата задача не съдържа опасност.

— Вие ще кажете! — процедих. На тоя, дето плаща, работите винаги изглеждат безопасни.

— Преди пет седмици е избягал из Ватикана някой Саади, приближен на Джем султан. В смута, който владееше през ония дни в Рим, никому не е било до Саади, макар неговото бягство да е отбелязано още същата вечер. Сега, когато положението на Александър VI е затвърдено от договора му с французите, казаният Саади следва да бъде издирен. Близо до ума е, че той пътува с поръка. Последните години Джем султан упорито е отказвал съглашение с християнските сили, на няколко пъти е изразявал радостта си от победите на Баязид. С една дума, настъпила е промяна в отношенията между братята, така предполагаме ние. Дали това е само настроение у Джем? Дали — въпреки усиления надзор — той не е успял да се свърже с Баязид хан? Това са въпроси, които стоят открити.

— Но ето — продължи непознатият, — Саади бяга тайно от Рим; Саади е в пълно съзнание, за разлика от Джем. Подозираме, че поръчението, което има до Баязид, може да усложни и без това тежките за Италия обстоятелства. На никоя цена не трябва да допуснем Саади да стигне до Баязид, дори не и да се свърже с османската власт в Леванта.

— Лесно е да се каже! Кога и къде ще слезе на брега Саади? Какви са белезите му? Искате от мен да намеря игла в купа сено.

— Ако можех да отговоря точно, защо ще ви търся, Никола? Вие минавате за познавач на левантинските пристанища, на най-тъмните им ъгли. С възможната бързина намерете въпросния Саади!

— Да намеря Саади и да го очистя — кол просто! А как ще бъда едновременно на двайсет места?

— Не усложнявайте задачата си, Никола? Зима е, рядко кораби пътуват по това време. Имаме основание да счетем, че Саади е използвал корсарски — не ще намери смелост за турски, родоски или италиански. Корсарите предпочитат Анталия, знаете го по-добре от мен — Анталия живее почти без власт. Затова ви възлагаме именно Анталия. Из другите пристанища ще разпратите свои хора. С описанието, което получите от мен.

— Добре, аз поемам Анталия. А после?

— Тъкмо защото тук се работи сложно — предполагаме, че Саади е избягал със значителни пари, а вероятно разчита и на още, следователно ще бъде охраняван — не ще поминете сам. Явете се пред османската власт и й разкрийте своите сведения. Всеки тукашен ага би желал да се отличи, залавяйки Джемов пратеник. Дайте им тази възможност!

— Та нали сам твърдите, че е допустим сговор между братята, че Саади иде тук като лице, угодно на султан Баязид?

— Това подозираме ние, казваме го на вас. А откъде ще знае за подобен поврат в отношенията между братята управителят на Анталия? Цял свят предполага смъртна ненавист между Баязид и Джем — заложете на това!

— Уважаеми — реших да сложа край на разговора, — нека престанем с надлъгването! Вие ми възлагате работа, която ще ми струва главата. Ще обикалям седмици, придружен от османска стража, всяка кръчма и бордей в града. Това означава, че всеки корсар с ума си ще ме вземе за маша на властта — знаете, османците не са особено любими в Анталия. Впрочем дори да намеря въпросния Саади, три дни по-късно някой корсар ще ми види сметката — един османски съгледвач по-малко в Анталия. А ако не намеря въпросния Саади (което е най-вероятно), ще трябва да отговарям пред властта: знаял съм, че Саади е тук, знаял съм и какво го носи в Анталия. Дръжте Никола от Никозия, ударете му триста тояги и той ще си каже останалото! (Нали ще подозират, че зная и нещо останало.) На това ли викате задача без опасност? Та аз имам една жена на Кипър и три деца от нея, една жена в Анталия — с още две. Да мрат сираци, така ли?

— Всеки ще осиротее в крайна сметка — утеши ме непознатият. — Но въпросът е: с какво наследство?

— Нека поговорим разумно за наследството на сираците ми, уважаеми!

Поговорихме. Признавам, не се надявах и на половината от онова, което изкопчих. Като се вземе предвид, че аз нямах не две, а дори една жена (в моя занаят не се полага), а децата ми — ако ги има — са разсеяни под чужди имена из целия Левант, то печалбата ми ще възлезе на сто от стоте. Стига да оживея. „Ще оживея — рекох си, — виждали сме и по-лошо!“ Смятах след това да напусна завинаги Анталия.

Мен. ако питате, мисля, че тия пари плати Папството.

До вечерта се явих пред османския управител на пристанището. Той много не се показваше, турците бяха отскоро в Анталия и се чувствуваха несигурни — съвсем уместно. С хиляди уверения в преданост му обадих своята новина и желанието си да доведа работите докрай. Оня за миг не се усъмни. Едно, че много му се щеше да се отличи пред султана и второ — турците изобщо леко вярват, прост народ. Управителят ми придаде шест войници, а аз ги поисках преоблечени, защо да личи отдалеко, че иде стража.

Първо разучих дали тия дни е пристигнал кораб в Анталия или близките наоколо лимани. Нетака излезе. Декемврийските бури плашеха моряците с крайбрежни скали и високи вълни, та корабите изчакваха затишие в морето.

Това беше добре. По мои сметки, Саади още не бе стъпил в Азия.

Единственото, от което се боях през ония дни, беше растящото нетърпение на войниците. Бяха ги изкарали от къшлите им, където си караха зимата на топло, та озверяваха с всеки ден, загдето ги разпращам по лиманите. Страх ме беше, че някоя вечер ще ме пречукат, за да се свърши, а после нещо ще слъжат.

И ето че на 26 декември, навярно два или три дни преди моите подчинени да ме очистят, един от тях донесе вест, че северно от Анталия е хвърлил котва кораб без знаци. Напуснали го само осем души, другите останали да го пазят от такива като тях. Поели към града, разбира се. Моят човек ги изтървал, разбира се — за войнишка глава ли е нашата работа!

Нищо. Не ще потънат в земята. Привечер заобикаляхме кръчмите, пушалните за хашиш. Като ви го казвам така просто, да не си помислите, че беше просто. Трябва да си се прежалил, за да нахълташ нощем в някой бордей, дето пушат живи разбойници; те и трезви не са за срещане.

Онази първа вечер не открих никого, дето би минал за Саади. Всъщност описанието, което получих, беше никакво: среден н а ръст, не едър, белолик, с черни очи и коса, бръснат. Всеки трети мъж по нас изглежда така, дали да ги изловя всички! И на какво разчитах, моля ви? Че въпросният Саади не ще бъде предрешен в моряк, войник или просяк; че не ще се превзема, ами ще издаде с нещо кой е?

Започвах да се чувствувам истински ахмак, дето се улових на въдицата. Освен това: защо Саади ще върви в кръчма или пушалня? Най-умно за него би било да се крие под земята, докато намери кон или кораб към Истанбул. Да претръскам всяка къща из Анталия, така ли?

Естествено не споделих мъките си с управителя, само му разправях, че съм попаднал на следа. Ама каква следа, боже мой! Продължавах всяка вечер да обикалям анталийските бардаци, дано някак… Нищо. Добре, че поне времето беше отвратително, та не вярвах оня да се реши на път — ще чака. По това време нов кораб не дойде, значи — или с този, дето го намерихме, или никак.

Като всеки сам човек, обядвах навън, из разни ахчийници и прочие. После си пиех кафето другаде — в къщи нямах оджак, та студувах и изчаквах мрака по кафенетата.

И един ден — господ да благослови тоя ден! — тъкмо в някакво кафене, където се грееха около мангала двайсетина от кол и въже, чух шаир. В доста износени и не като за зимата леки дрехи, белолик и черноок. Шаирът изпя там, каквото му бяха платили — пя дълго. Онези от кол и въже го слушаха така благоговейно, както става само из Леванта мюсюлманите страшно почитат всяко слово, говорено или изпято.

Слушах аз — тоест не слушах, ами съобразявах: възможно ли е! Ако някой използва поет за тайна работа, то никога той не ще се държи като поет. Това — първо. Второ: защо ще избере за песента си толкова открито място — кафене на мегдана пред Голямата джамия. Не, навярно вече ми се привиждаха таласъми. В нашата работа, потайната, най-важното е да изглеждаш не като себе си, а ако не вярваш твърде на своето изкуство да се претвориш — да се криеш в миша дупка.

Бях започнал да се стягам. Свечеряваше се и трябваше да потърся моите хора, да започна тазвечерното тършуване. Не бързах твърде, защото навън валеше студена лапавица, валеше водоравно от морския вятър. „И туй ако е занаят!“ — мислех си аз, завидял на тия двайсетмина, дето цяла вечер ще слушат измислици и ще се греят на мангала.

Тъкмо стоях до вратата и правех сметка накъде, шаирът заговори.

— Не за Рустем ще пея тази вечер, приятели. Доста слушахте за Рустем. Бихте ли дали ухо на една недовършена песен?

— За недовършени не плащат — пошегува се някой.

— Тя вече е платена — тихо каза шаирът.

— Карай! Докато пееш, ще я доизмислиш.

— Не. Трудно я намирам, приятели. Не сте ли забелязали — когато говориш откровено, без измислица и украса, винаги е трудно. Сякаш думите са ни дадени не за да разкрием сърцето си, а да го скрием… И все пак — чуйте!

Да ви кажа право, песента беше лоша. Шаирът повтаряше на всички гласове, че се радвал, дето е тук, че най-сетне бил у дома си, защото най-страшното нещо на света било изгнанието и който веднъж бил изгнан, вече не ставал човек, нещо такова.

Подразбрах, че не хареса и на другите от кафенето. Кому какво влиза нечия там сърдечна тъга, пишманлъци едни и прочие. Хората обичат в песента да има повече случки. Ама нали беше без пари, че и шаирът честно си призна, дето не я е довършил и има тепърва да се работи — слушаха хората. А аз отново заразсъждавах.

Вече бях съвсем уверен, че туй не е въпросният Саади — чак пък толкова открити съвпадения ме правеха подозрителен. Не стига, че шаирът си признава, дето е шаир, ами и ще пее песен за изгнанието. С една дума: ето, вижте, аз си ида от изгнание и цял горя по-скоро да споделя колко страшно е то.

„Ха! — дойде ми наум: — тук има нещо нагласено.“ Навярно мен са ме подвели, че щял да пристигне някакъв поет с поръка от Джем, за да се престарая пред османската власт и сам да й покажа, че съм на чужда служба. Властта ще си ме убие; по този начин някой ще се отърве от мен, защото твърде много зная, пък и, каквото си е вярно — служех едновременно на двама и повече господари.

„На мен ли!“ — рекох си с яд и уплаха. Работата ставаше наистина опасна. И вече пресмятах как ще избягам още веднага, за да не я доведат докрай ония, които бяха я намислили.

Открехвах внимателно вратата, за да се измъкна незабелязан, когато шаирът ми подвикна:

— Защо ни напускаш, приятелю? Толкова ли не ти хареса песента ми?

— А, сакън! — смутих се ужасно. (Ще рече, оня беше въведен кой съм и какво търся, та се готвеше да ме задържи уж с любезности.) — Много чудесна песен, ама си имам работа.

— Всички си имат работа на тоя свят. — (Шаирът беше станал и дойде до мен, а аз примрях: сега ще затисне вратата и ще извика някого!) — Всички, само не и поетът Саади…

— Кой е той? — рекох глупаво. Явно пипнаха ме.

— Кой? Аз. Защо само мен никой не търси, защо само аз не бързам за някъде? Ето, това е изгнанието, приятелю! Аз несръчно го изпях, знам си: изгнанието скъсва всички връзки между тебе и хората…

А аз стоях като ударен. Саади!… Невъзможно би било да си го признае без бой, да тича срещу смъртта с изповед. Ама какво, по дяволите, искаха от мен!

— Ти ли си Саади? — опитах безполезна уловка, просто защото бях зашеметен. — Чувал съм някъде… Не помня.

— Чувал си го в разказите за Джем султан, нали? Да, аз съм Саади, който прекара тринайсет години изгнан с господаря си. Аз изстрадах колкото не може да понесе жив човек, но пак съм между свои. Най-сетне!

Как да го разбирам, а? Оглеждах се като уловен звяр. Ниска, окадена, гола стая с голи миндери; мангал, който разсипва червенина в тъмносивото на зимната вечер; двайсетина хлътнали, брадясали лица на от кол и въже, а тоя тук!… Как да го разбирам? Стоеше си срещу мен с всички описани белези, съобщаваше ми името си, своето занятие, доверяваше ми, че си идел от тринайсет години заточение…

— Е — рекох, потен от страх, — с какво ще докажеш, че си оня Саади?

— Защо да доказвам, приятелю? Не искам нито награда, нито слава за преживяното. Прощавай, че те спрях. Знаеш — то е от мъката ми, — боя се, че някой може така, както тебе, да обърне гръб на моето голямо предупреждение…

Стоеше замислен. Мислех и аз в тоя кратък миг, който трябваше да реши всичко: ами ако е наистина Саади? Та какво, поетите са блъснати, той като нищо ще вземе да се хвали и се вайка, щом намери кой да го слуша. Така, де.

Нима ще ми падне и тоя късмет! И после какво, ако съм сбъркал? Сам си признава, че е Саади, а аз имам заповед да очистя тъкмо Саади — ето ви го, заповядайте! Да не се е минавал за Саади, ако не е.

За този кратък миг реших нещо много смело:

— Твоя милост, нека чуят песента ти и други, а? Наблизо сме, през две улици. Ще дойдеш ли?

Както беше се отнесъл, току ме погледна. Очите му светнаха, светна цялото с описаните белези лице. Този, който наричаше себе си Саади (честна дума! — аз не само нея вечер, ами изобщо не повярвах, че шаирът е бил Саади), отиде към мангала, прости се със сбирщината и взе саза си.

— Няма ли да премръзнеш, лека ти е дрехата — казах. И в нашия занаят има човещина.

— Не — отговори. — Да вървим!

Беше нетърпелив. А аз пък не носех оръжие, нали не бях по служба. Затова, щом свихме из пустата уличка, трябваше да го халосам с юмрук набрах всичка сила (шаирът вървеше крачка пред мен) и го ударих в тила. Вече паднал, продължих да го бия, където знам, че не ще дойде дълго в свяст. Преметнах го през рамо, не беше едър (и в това потвърди описанието си).

Из Анталия такива гледки не са рядкост, та не се криех много. Отнесох го на пристанището, там винаги има стража — трябваха ми двамина свидетели. Заедно с тях го изтикахме в един чувал, като прибавихме и камък вътре.

Друго време да е — топло или утрин, — щяхме да го изхвърлим по реда, с каик и навътре в морето, макар това да няма значение, стигат ти два аршина вода. А през зимните вечери, забелязал съм, вършиш всичко без охота. Така ние просто дотъркаляхме чувала до ръба на скелята и го преметнахме.

Защо първо не го отнесох пред управителя, та да го опознае, да го свести и разпита ли? Ами аз бях почти уверен — доколкото в такива дела има увереност, — че шаирът само се преструва на Саади.

Да, прави сте: така завърши твърде дългото завръщане на поета Саади.