Гюнтер Кунерт
Аз нося една вест

1

Аз нося една вест,

наречена: несигурност. Който смята

мира като тихо застояване на времето,

той е глупак. Наистина, оръжията лежат

за малко и мъртвите от последната битка

лежат за малко, но

живите не лежат.

2

Който във стаите, тапицирани със стомана,

придвижва ракетите

към гърдите на своя приятел оттатък,

към майка му и града, към полето и земята, той

трябва да знае, че

оттатък същите цели

ще бъдат прицелени. Сигурност

няма никъде. Неулучени

от всеунищожителните изстрели

ще останат единствено потомствата, които предварително

са преминали в Нищото.

3

Почти побледнели

гражданите прелистват припряно

във летящите утринни влакове вестника:

що става с войната

във горящите лаоски джунгли

на другата страна на кълбото?

Мъчително сричайки, те четат имената

на чужди места и генерали,

които не биха чели, ако не усещаха:

над тях

надвисна опасност.

4

Върху стихналите лесове начертават

противотанкови окопи —

най-напред на картата, но който през горите

върви, чувства

едно дихание.

5

Подобно отровен газ

поглъща ни навикът: който е свикнал

да стои

с един крак във гроба,

той скоро ще влезе със двата.

6

Върху вулкан може да се живее, обещава

един надпис в разрушения Помпей.

7

И гражданите на потъналата в морето

местност Винета

строеха църкви със своите пари — чиито камбани

и днеска на някои се струва, че чуват — вместо

предпазваща дига.

8

Аз, който като много други

не чувствам никаква склонност

да продължавам своето битие

като подземно звънене, а още по-малко

като класическия надпис,

нося само една кратка вест — несигурност

се казва тя.

9

Докато разрушението е по-доходно

от строенето и

докато не са отстранени

тези, за които е доходно, дотогава

ще има от време на време малко

спокойствие. Сигурност

няма.