Луис Фюрнберг
Вечерна разходка

Вървя. Край мен здрачават се долини,

а в мен душата, чувствам — пак живей.

И виждам пак — за пръв път след години —

как скрит в небесната черупка синя

сърп лунен грей.

 

Лек вятър вее, дървесата свежда.

И Юда пак е с векове зад нас.

За нов ден здрачът пълни ме с копнежи

и виждам в първата звезда надежда

за утро аз.

 

Как тихо е! Светът как хубав пак е,

откак над моя сън смъртта не бди.

Страхът разтегна времето на мрака,

но ето, от мнозина недочакан,

ден, идеш ти.

 

Аз бродя и усещам тези в мене,

над чийто сън зовът ми няма мощ.

Но, слънце, ще те срещнат те строени

и живи в скута си не ще ги вземеш

ти, звездна нощ.

 

И все пак, все пак! Нов живот днес плисва.

За прошка моли мъртвите светът.

И тази мирна вечер виждам в мисли:

казаци млади на брега на Висла

коне поят…