Ерих Аренд
Поглеждайки назад, аз пея…

„Далеч е родината…“ — пееха буйно сърцата.

Блестяха реките сред бялата, сякаш покрита със вар равнина.

А нощем безброй смъртоносни комети се пръскаха с гръм в небесата.

Със мрачни акорди далече отекваше злата война;

но пак със надежда за радостен плод Марсилеза ехтеше край мене

и в здрава прегръдка войници и селяни бяха сплотени

        в теб, пламнала, буйна испанска страна!

 

Тогава във отлив горещата кръв се разля из полетата,

над гробно мълчание мократа нощ знамената развя,

лъкът на куража, изпънат докрай, се строши във ръцете ни,

със траурен креп над горите зората наведе глава.

Безмилостна хватка пристегна брега. Празнота и предателство черно

нахлуха във буците пръст и във въздуха. Жажда безмерна

        за нова разплата сърцата ни в миг прикова.

 

Но ние, бойците, от всичките земни посоки събрани,

се бихме в Хуеска, в Белчита, Мадрид защищавахме чак…

И тя, светлината на твоите реки и дървета, със нас ще остане,

ще помним очите ахатови — тъмни, и светли все пак!

И твоите песни при нас над широки морета летяха,

и чувахме винаги тихия шепот на Ебро и Тахо.

        Далечното бъдеще мина над нас като облак във бяг.

 

„Далеч е родината…“ — спореха с нас континенти, морета,

вулканът на Андите вля в индианската кръв топлина,

шанхайският кули сънуваше сън за Мадрид и със трепет

бе вперил очи в андалуския бой; пред надупчена с много куршуми стена

заставаше грък и в мига пред разстрела се пееше песен за слава

и огънят, въздухът, водната шир продължиха да носят тогава

        навсякъде ехо от смелата в боя испанска страна.

 

На изток стена от бойци се сплоти за отпор всенароден,

пред Сталинград бойният тътен отекна в степта

и гладни мъже атакуваха смело врага многоброен;

на своята гръд Свободата постави една петолъчна звезда,

а ехо от Донската битка започна в Астурия чак да се чува

със вест за съветски победи. Откликна Мадрид развълнуван,

        разтърси се цяла Испания, бодро сърцето й пак затуптя.

 

Вестта за смелчаците, сбрани отново в Сиера, в Кастилия,

бе вест за безстрашие — с нея за нас светлината изгря.

Ний виждаме как из полето покълва усмивка, живеем със ваште усилия,

ний чуваме изстрели — там, над колиби, засипани с ужас и страх,

усещаме пламък на мълния, ярко блестящ над лозя и над ниви,

и виждаме всички палачи, които се крият страхливо,

        докато народната твърдост израства високо пред, тях.

 

„Далеч е родината…“ — спомени пеят у нас; ала ние се върнахме в скъпите родни предели.

Денят се променя; и хвърляме семе в браздите и чакаме плод.

Небето е синьо, ръцете размахват букети от люляци бели,

децата вървят с песента на борбата за светъл живот

и същата песен по-твърдо звучи във сърцата ви днес, партизани!

Привет от народите, утро кастилско! Вдигни знамената развяни,

        изстрадал, но пламнал от ярост народ!