Ерих Вайнерт
Една германска майка

Във петък грабнаха едничкия й син;

той стисна й ръка: „Недей се вайка!“

Не плака. Бледа, жълта като смин

мълчеше — онемяла в ужас майка.

 

И на прозореца до полунощен час

вися, след туй в участъка почука:

„От къщи взеха го в среднощен час…

Ханс Фишер, Якобщрасе…“ — „Не е тука.“

 

В дирекцията мрачна дотърча —

„Ханс Фишер в книгата не е записан…“ —

„Не е записан? — Дълго тя мълча. —

Где да го диря?“ — питаше ги слисана.

 

Изсмяха се: „Туй смешен е въпрос.

Във сградата «Колумбия» търсете…

на Темпелхоф…“ Пак тича. Стража. Пост.

„Ханс Фишер пуснаха ли, извинете?“

 

„Не знам, не знам. Десетки са, не знам.“ —

„Той син ми е!“ Тя хвана му ръката.

„В участъка… най-много има там…“ —

„Там ходих вече“ — промълви горката.

 

„Махни се!“ — часовоят изруга.

В участъка изтича, пак почука.

Изгрял бе вече ден, пропит с тъга.

„Ханс Фишер, Якобщрасе? Той е тука.“

 

Сълзи текат по нейното лице:

„Кога ще бъде пуснат? Да го зърна…“

И рече й човекът без сърце:

„Умрял е вече, няма да се върне.“

 

Безсилна бе да каже дума тя.

Изведоха я бавно през вратата —

съсухрена стоеше в утринта

и падна подкосена на земята.

 

. . . . . . . . . . . . . .

 

Умират много майки по земята,

но ще завее вихър над света,

ще отнесе завинаги скръбта

и нежно ще зарумени лицата…

И ще се вдигнат майките на бой

в ръка със знамето на мъртвите герои.