Курт Тухолски
Над покривите

Над покривите

се вие дим

и кротък звън

ехти от каменните кули.

Копнежът ми отлита в небесата вън.

Прозореца ми злобен вятър брули.

Защо да работиш,

защо ли да твориш

и по събрания да скиташ уморен?

Ръцете ми са само мои, зная.

Какво очаквам аз накрая?

Баща ми пример е за мен.

Прозореца ми злобен вятър брули.

Старикът има само тая стаичка таванска —

за нея петдесет и пет години цели

е работил без отпуск нито ден —

косите му от грижите са побелели.

Отлитат мислите ми чак до хоризонта свечерен.

Честити мигове защо не ме обгръщат?

Внезапно мислите ми пак се връщат.

От студ краката ми са вкочанени,

аз скоквам и снагата си прегръщам,

защото зъзна…

Но сам не съм — и други има като мене.

 

Ще бъдем силни, ако се сплотим,

ако задружно млад и стар вървим,

ако остане твърда волята и всеки цял

със партията ни се слее —

аз ще остана също с нея.

 

Още веднъж се взирам над града замрял

и покривите…

Друг преди мене също е живял с коричка суха

в такава стаичка таванска, дето духа,

а след това империя е завладял.