Йохан Готфрид Зойме
Съдия и селянин

Селяк пред съдията се яви

и почна плахо, гузно да мълви:

„Случайността скрои шега нелепа:

синът ми вашето теле претрепа.“

 

„Добри човече, не е страшно. Виж,

каквото ти поискам, ще платиш;

и без да ти се хваля, ще ти кажа,

че бих могъл по-зле да те накажа.“

 

„Прощавайте, но изразих се зле

селякът рече, — моето теле

убито бе одеве от сина ви

и аз дойдох да диря свойто право.“

 

Не е тъй глупав този прост селяк —

си рече съдията. — „Тъй ли? Как

е станало това, кога и прочие…

подробно трябва тук да се посочи!“

„В гората той добичето видял

и го пребил с кривака си без жал.“

 

„Защо това не каза отначало,

а дрънкаш ми за щяло и не щяло?

Оплакваш се, но как да разбера,

че скитало е в тъмната гора?

Та мигар може да го види някой

без хлопатар, загубено в шумака?

А щом това така е, даже бой

и глоба заслужаваш, драги мой.

Сега обаче бърже се измитай

и други път отваряй си очите!“

 

Темида във ръка държи везни,

но все към господарите клони…