Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и редакция
NomaD (2011)

Издание:

Антология на немската поезия

 

Под редакцията на Димитър Стоевски

Съставили: Димитър Стоевски, Димитър Дублев, Ламар

 

Редактор на издателството: Блага Димитрова

Художник: Димитър Трендафилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Цветанка Апостолова

Дадена за печат на 30. XII 65

Печатни коли 20¾. Издат. коли 17–01.

Формат 59X84/16. Тираж 5090.

Издат. №41 (1989).

Поръчка на печатницата 1248. ЛГ IV

Цена 1,57 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Народна култура — София, 1966


        Скръцна ли портата леко,

        ключът ли звънна едва?

                Не, ветрецът тих полека

                във тополите повя.

 

Ти, покрив от листа, красив бъди,

срещни най-прелестната от жените!

Вий, клони, под спокойните звезди

за нея стая пригответе скрито!

Ти, милващ вятър, тук я доведи,

шегувай се, целувай й страните!

Недей да спиш, когато дойде тя

във тоя светъл кът на любовта!

 

        Някой, я чуй, отдалече

        дебне във глухия мрак!

                Не, страхът във тая вечер

                птичките събуди пак.

 

О, угаси ти своя факел, ден!

Пресвята нощ, спусни се мълчалива!

Покрий ни кротко ти със цвят червен,

обвий ни с нежни клони предпазливо!

От множество свидетели смутен,

любовният възторг се плахо скрива.

Вечерницата само във нощта

ще гледа и ще бди над любовта.

 

        Глас ли до мен долетява,

        вест ли е той за добро?

                Не, това е лебед — плава

                в езерото от сребро.

 

Една река от музика звънти.

Ухото плясък на фонтан долавя.

Цвят, милван от зефирите, цъфти.

Над всичко живо свят възторг повява.

Нима не виждаш прасковата ти?

Набъбнала, знак за наслада дава…

А въздухът, уханен от цветя,

краде жарта от моите уста.

 

        Сякаш в алеята вече

        стъпки се носят насам.

                Не, във падащата вечер

                плод узрял е паднал там.

 

Горящото око на тоя ден

умира гордо, багрите бледнеят.

Цветята в здрача с порив дръзновен

разтварят чашки, с трепет се люлеят.

Луната вдига грейнал лик над мен,

разтапя се светът, зефири веят.

И снела пояс, всяка красота

ми се разкрива в свойта голота.

 

        В дреха от бяла коприна

        тя ли се мярка насам?

                Не, край крепостта старинна

                някой стълб проблясва там.

 

Копнеещо сърце, о престани,

не си играй с любимите картини!

Ръцете ми са празни много дни

и призрачния блян ще ме отмине.

Живеещата тука ми върни,

ръката й на мойта да почине!

И сянката на дрехата й вън

би оживила моя празен сън.

 

        Но сякаш из облаци грейна

        и пак приближи радостта.

                С целувка след миг ненадейно

                събуди любимия тя.

Край