Фридрих Шилер
Идеали

Нима без жал ме изоставяш

със всеки блян и порив скъп,

за да потъне във забрава

и всяка радост, всяка скръб?

О време минало прекрасно,

какво могло би да те спре?

Напусто! Вечността всевластна

те грабва в своето море.

 

Угасна слънцето, изгряло

над моя юношески път,

изтляха всички идеали

в тъй гордата ми нявга гръд.

Изчезна вярата дълбока

във рожбите на моя блян,

разля реалността жестока

божествения ми стакан.

 

И както мрамора с ръцете

Пигмалион във жад обви

и после радостен усети,

че в него топла кръв струи —

така природата смълчана

и аз прегърнах упоен,

докле усетих, че захвана

да диша заедно със мен.

 

Тя, нямата, намери слово

и в порива ми бе сестра,

целуна ме с възторг любовен,

сърдечния ми зов разбра.

И оживяха мигновено

дървета, храсти и цветя,

запя поточето за мене,

зашепна ми дори твърдта.

 

В гръдта ми с жажда ненаситна

нов свят разперяше крила —

в живота волно да излитне

със слово, образи, дела.

Безкраен бе светът ми бъден,

докле бе в пъпката си скрит,

но, ах, така невзрачен, скъден

бе после във разцъфнал вид.

 

Окрилян от младежка дързост,

мечти и воля за успех,

от дребни грижи необвързан

в живота своя път поех.

Дори селенията звездни

достигах в полета си смел,

не виждах връх, не знаех бездна

да спре великата ми цел.

 

Понесен леко от мечтите,

вървях неспирно устремен

и веселата моя свита

игриво припкаше край мен:

любов със мигове благати

и слава с лавровия лист,

и щастие с венеца златен,

и истина с лика лъчист.

 

Но тези спътници случайни

вървяха до средата — тук

изчезнаха от мен потайно,

побягнаха един след друг.

Ах, мойто щастие безценно

след кратко време отлетя,

не истина, а рой съмнения

заоблачиха мисълта.

 

Видях чела на долни хора

венецът лавров да краси,

любовния ми пламък скоро

нечакан вихър угаси.

Все по-самотен, безутешен

вървях в притихналия мрак,

а и надеждата зареше

едва-едва със бледен зрак.

 

С кого от шумните другари

да свържа жребия си строг?

И кой ще ме последва с вяра

и обич в тъмния чертог?

Едничка _дружбата_ остана

и знам, че тя ще изцели

дълбоките житейски рани

и всяко бреме ще дели.

 

Намерих след това опора

и бряг за бурните души —

трудът, що мирно, без умора

твори и нивга не руши.

За сграда вечна, величава

той носи пясъчни зърна

и по минута погасява

дългът на всички времена.