Йохан Волфганг Гьоте
Прометей

С дим облачен забулвай, Зевс,

небето си!

Като хлапак, бодили що сече,

изпитвай свойта мощ

на дъбове и върхове планински!

Все пак не ще разбиеш

земята ми

и хижата, що ти не си градил,

и моето огнище,

жарта в което

със завист те изпълва.

 

Не знам под слънцето да има

от вас по-жалки твари, богове.

Та вие своето величие

подкърмяте тъй скъдно

със жертвен дар

и дъх молитвен,

и глад ви би измъчвал, да не бяха

децата, с тях и просеците нищи,

глупци, изпълнени с надежда.

 

Когато бях дете,

изправено сред тоя свят неуко,

обърнах взор тревожен

към слънцето, като че там

ухо слухти да чуе мойта жалба

и бди сърце, каквото беше мойто,

да се смили над мене, угнетения.

 

Помогна ли ми някой

в борбата с дръзките титани?

Избави ли ме някой

от смърт, от робство?

Не се ли справи ти самичко,

ти мое свято, пламенно сърце?

А в свойта младост, в свойта доброта,

измамено, признателност мълвеше

на спящия там горе!

 

Да те почитам? За какво?

Смекчи ли нявга болките

на притеснения?

Изтри ли нявга сълзите

на изтерзания?

Не сториха ли мъж от мене

всесилното време,

съдбата всевечна,

що имат власт над мене и над тебе

 

Нима си помисли, че трябва

да мразя живота,

да бягам в пустини

затуй, че не узряха всички

разцъфнали мечти?

 

Да, ето ме, създавам люде

по образ мой —

човешки род на мен подобен:

да страда, да плаче,

да тръпне в блаженство и радост

и да нехае за тебе,

както аз!