Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и редакция
NomaD (2011)

Издание:

Антология на немската поезия

 

Под редакцията на Димитър Стоевски

Съставили: Димитър Стоевски, Димитър Дублев, Ламар

 

Редактор на издателството: Блага Димитрова

Художник: Димитър Трендафилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Цветанка Апостолова

Дадена за печат на 30. XII 65

Печатни коли 20¾. Издат. коли 17–01.

Формат 59X84/16. Тираж 5090.

Издат. №41 (1989).

Поръчка на печатницата 1248. ЛГ IV

Цена 1,57 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Народна култура — София, 1966


Настъпи утрин — стъпките смутиха

съня спокоен, в който бях обвит,

и аз поех от хижата си тиха

по близък хълм, от ведрина опит.

Цветя отново радостно извиха

към мене своя лик с роса покрит,

сияен, млад и горд денят разсветна

и ширинето се разкри приветно.

 

Все по-нагоре крачех. От реката

на ивици раздипли се мъгла

и плъзнала отвред по планината

над мен разпери сивите крила;

не виждах вече долу красотата,

забули мрак далечните поля,

тук аз стоях сред облаци стълпени

самичък и на тъмнината пленник.

 

Внезапно ярък слънчев лъч проблесна,

мъглата почна бързо да искри,

под мен се свлече във клисури тесни,

над мен притисна хълми и гори.

Пръв исках слънцето да срещна с песни,

да видя здрача в огън да гори

и ето че не се забави края —

залян от блясък, аз се спрях замаян.

 

Открих очите заслепени скоро,

че сетих в мене порив да ечи,

но клепките боляха, моите взори

се плашеха от силните лъчи.

След миг съзряха в облаците горе

жена неземна моите очи —

не помнех образ толкова прекрасен;

тя спря и ме обгърна с поглед ясен.

 

„Не знаеш ли коя съм? — ме попита

с глас, в който трепна вярност и любов. —

Спомни си в колко твои рани скрити

аз влях балсам, живот разбудих нов!

Познаваш ме, душата упорита

намери в мен всевечния покров,

дете бе ти, чух воплите сърдечни,

позвали ме от светове далечни.“

 

„Да — викнах, паднал ничком на земята, —

тъй дълго аз те чувствувах до мен,

плътта ми ти смиряваше, когато

от страст безумна бивах запленен;

челото ми с крила от небесата

докосваше ти всеки зноен ден,

с благата земни щедро надари ме

и радости ми даде неброими.

 

Не те наричам с име и немаря,

че своя всички мислят те в света;

пред тебе всеки поглед се разгаря,

но гасне бързо в твойта яснота.

Безцелно скитах някога с другари,

сега, познал те, диря самота —

от радостта си сам да се опия,

за себе си лика ти скъп да скрия.“

 

„Постъпих мъдро, че трохи раздавах —

отвърна тя с усмивка лека. — Виж,

детинския си ум едвам оставил,

едвам в измами груби не грешиш,

ти бързо своя мъжки дълг забрави

и гордо като свръхчовек вървиш.

Нима от другите си по-различен?

Познай се, в сговор, в мир живей със всички!“

 

„Прости! — извиках. — За какво очите

ми даде бог? Аз гонех друга цел.

Съзнавах колко щедро ме дари ти

и чувствувах в кръвта си порив смел:

богатствата, дълбоко в мен зарити,

за ближните да трупам без предел.

Защо намерих пътя към зората,

по него щом не водя своите братя?“

 

Видението горестно отправи

към мене взор — взор, който не вини —

и в него плах прочетох аз тогава

делата си — злини и добрини…

Усмихна се — разбрах, че ми прощава,

духа ми нова радост осени:

към нея можех вече да пристъпя

с доверие във близостта й скъпа.

 

Видях ръка тя леко да простира

към облаците димни с кротка власт,

те в своя бяг започнаха да спират,

изчезна и мъглата тук край нас.

Сега отново долини съзирах,

лазура светъл гледах във захлас,

а бял воал държеше тя в ръката,

в безбройни гънки й обвил снагата.

 

„Познавам те със твоите заблуди,

но и с доброто, в тебе що гори

(словата й във мене ще пребъдат) —

вземи това, за теб го дълго крих!

Честит, комуто тоя дар присъдя,

душата си тревожна щом смири:

от лъх и зрак на утрин възсияла

сви Правдата на Песента воала.

 

Когато ти и твоите другари

сведете в зноя пламнало чело,

развей го и във душната омара

над вас ще спусне хладна нощ крило.

Ще секне всяка скръб и вопъл жарък,

ще стане гробът облачно легло,

ще стихне мигом всяка тръпка страстна,

денят ще грей, нощта ще бъде ясна!“

 

Елате, о приятели, при мене,

когато ви животът угнети,

тук пътя ви ръка благословена

с цветя и плодове ще позлати!

Грядущето да чакаме сплотени

и дните ни печал да не смути —

за нас когато внуци затъгуват,

в тях нашата любов да възликува.

Край