Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и редакция
NomaD (2011)

Издание:

Антология на немската поезия

 

Под редакцията на Димитър Стоевски

Съставили: Димитър Стоевски, Димитър Дублев, Ламар

 

Редактор на издателството: Блага Димитрова

Художник: Димитър Трендафилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Цветанка Апостолова

Дадена за печат на 30. XII 65

Печатни коли 20¾. Издат. коли 17–01.

Формат 59X84/16. Тираж 5090.

Издат. №41 (1989).

Поръчка на печатницата 1248. ЛГ IV

Цена 1,57 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Народна култура — София, 1966

История

  1. — Добавяне

Като камбана песента

за доблестния мъж звучи —

не златото, едничка тя

достойно ще го отличи.

За песен щом създаден съм веднъж,

с възторг възпявам доблестния мъж,

 

Откъм морето с бесен вой

задуха влажният южняк

и — като вълк овцете — той

подгони облаци рояк,

измете равнината и навред

разпука с трясък езерния лед.

 

Снегът планински разтопен

в потоци буйни се изля.

Пороят с устрем, разярен,

покри смълчаните поля

и по вълните кипнали и зли

понесоха се ледени скали.

 

Иззидан здраво от гранит,

стоеше още мостът стар,

живееше във дом честит

там по средата митничар

с жена и със дете: „Човече, с бяг

спаси се тук на каменния бряг!“

 

Над моста бурята отвред

размята хищните вълни;

на прага митничарят клет

от ужас цял се вцепени.

„Простри над нас десница, боже, ти

и милостта си свише ни прати!“

 

Покрит със кал и мътиляк,

ледът налиташе със злост

и къртеше гранита як

на стария изпитан мост.

По-страшен и от вятъра завчас

изви за помощ митничарят глас.

 

Напусто! Рухнаха без ред

на моста здравите стени

под тежката грамада лед;

отнесъл двете му страни,

заплашваше средата вече той.

„Ах, кой ще ни спаси от гибел, кой?“

 

Далече на брега висок

народът бе се насъбрал —

пред края близък и жесток

страхът бе всички там сковал.

Напразно митничарят всеки миг

надаваше за помощ жален вик.

 

За доблестния мъж кога

ти, песен, тук ще проечиш?

Кажи му името сега —

не бива, песен, да мълчиш!

Докрай ще рухне каменният мост —

мъж доблестен, излез на своя пост!

 

Край побеснялата река

на кон и графът се яви.

Какво държеше той в ръка?

Пари — и виком обяви:

„Кой тези люде ще спаси? От мен

ще бъде най-богато награден!“

 

Кой беше доблестният тук?

Без друго графът, ала аз

по-доблестен познавам, друг.

Възпей го, песен, с пълен глас!

Излез, излез, човек на доблестта,

че близка е на тримата смъртта.

 

Напираше отвред ледът,

ревеше вятърът проклет —

ах, кой ще ги спаси от смърт?

Мъж доблестен, излез напред!

Последната подпора се разби,

след миг домът ще рухне може

 

„Та няма ли тук някой смел?“

Парите графът пак откри,

но всеки бе глава навел —

не вдигна поглед той дори.

Без полза митничарят всеки миг

надаваше за помощ жален вик.

 

Но ей отнейде прост селяк

дойде с тояга във ръце —

на вид той беше смел и як

и сигурно с добро сърце.

Той думите на графа чу и сам

видя дома с нещастниците там.

 

В рибарска лодка скочи той,

веслата грабна, сили сбра

и влязъл със въртопа в бой,

пред къщичката скоро спря.

Но лодката бе малка наведнъж

да побере жена, дете и мъж.

 

Три пъти с лодката снова

до къщата селякът прост

и само миг подир това

потъна каменният мост.

Но тримата спасени на брега

признателно го гледаха сега.

 

О моя песен, говори!

Кой беше този прост герой?

Дали за графските пари

на явна смърт отиде той?

Дали без тях той дръзнал би така

да се пребори с бясната река?

 

„Вземи наградата от мен!“ —

му рече доблестният граф —

той благородник бе роден.

Но на селяка снажен, здрав

през дрехата окъсана и в прах

едно сърце по-доблестно видях.

 

„Макар и беден, за пари

не бих заложил аз живот —

ти тоя клетник надари,

че той остана без имот!“

Издума го, тоягата си взе,

обърна се и своя път пое.

 

Като камбана песента

за доблестния мъж звучи —

не златото, едничка тя

достойно ще го отличи.

За песен щом създаден съм веднъж,

с възторг възпявам доблестния мъж.

Край