Фридрих Готлиб Клопщок
Моята горичка

Вашата сянка е хладна отдавна,

дъбове мои! Аз не зарових

корени ваши в земята, защото

късно роден съм.

 

Юноши още, с глави отвисоко

хвърляте сенки във дните. Шумете,

даже след мен да останете вие,

аз не завиждам.

 

Нека върбата край вас да порасне.

Вечер, щом слънцето кротко залезе,

в сянката ваша сред въздух прохладен

нейните листи

 

тихо да шушнат, а влюбен да каже,

свойто момиче прегърнал: не плаче,

шепне тя, тъй ми разказваха нявга

прадеди наши.

 

Бурята може дъба да прекърши,

може да млъкне върбата, тогава

песните само, дошли от сърцето,

в сърцата остават.