Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Runway Zero-Eight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
beertobeer (2011)

Издание:

Джон Касъл, Артър Хейли. Полет в опасност

ИК „Ролис Прес“, 1992

Редактор: Анелия Андонова-Самсиева

История

  1. — Добавяне

Първа глава
2205–0045

Дъждът не преставаше да сече косо пронизващите лъчи на фаровете, когато таксито сви под навеса пред входа на летище Уинипег. Гумите му изсвистяха възмутено по извивката на асфалта и след рязко натискане на спирачките то спря с пружиниращо разклащане под яркото неоново осветление на централната сграда. Единственият пътник слезе почти със скок, подаде няколко банкноти на шофьора, грабна чантата си и се втурна към въртящите се врати.

Топлината и светлината на голямата зала го спря за миг, когато влезе вътре. С една ръка той свали яката на мокрия си шлифер и погледна към стенния часовник над главата си. После, подтичвайки, се отправи към гишето за регистрация на авиокомпания „Крос-Канада“, което разположено в ъгъл, наподобяваше бар и вече бе опустяло, ако се изключи служителят, проверяващ някакъв списък. Когато мъжът стигна до гишето, служителят на авиокомпанията взе малък настолен микрофон, призова с повдигане на вежди мъжа към мълчание и изрече с добре премерени думи:

— Полет 98. Полет 98, редовен директен полет до Ванкувър с връзки за Виктория, Сиатъл и Хонолулу. Отвеждане до самолета от изход 4. Моля всички пътници за полет 98 да се отправят към изход 4. Моля, не пушете по време на излитането.

Група пътници се надигнаха от креслата в чакалнята, други зарязаха отегченото разглеждане на щанда за вестници и пресякоха с облекчение залата. Мъжът в шлифера отвори уста да заговори, но направо бе избутан с лакти встрани от възрастна жена, заекваща от безпокойство.

— Млади човече — запита тя, — кацна ли вече полет 63 от Монреал?

— Не, госпожо — отвърна меко служителят. — Закъснява — той провери разписанието — с около тридесет и седем минути.

— О, боже. Уредих на племенницата ми да вземе…

— Извинете — каза припряно мъжът в шлифера, — имате ли места за полет 98 до Ванкувър?

Служителят на авиокомпанията поклати глава.

— Съжалявам, господине, нямам нито едно. Проверихте ли в Бюрото за резервации?

— Нямах време. Дойдох направо на летището, в случай, че някой се откаже… Знам, че понякога ви остават места.

— Съвсем правилно, господине. Но заради големия мач във Ванкувър утре всички до едно са заети. Полетите ни са напълно разпродадени и се съмнявам, че ще можете да излетите оттук по-рано от утре следобед.

Мъжът изрече тихо проклятие, пусна чантата си на пода и бутна капещата си шапка назад върху главата:

— Ама че идиотска работа. Трябва да съм във Ванкувър най-късно до утре на обяд.

— Не бъдете толкова груб — сряза го възрастната дама раздразнено. — Аз говорех. А сега, млади човече, чуйте ме внимателно. Племенницата ми носи със себе си…

— Само за секунда, госпожо — прекъсна я служителят. Наведе се през гишето и чукна с молива си мъжа по ръкава. — Слушайте, макар да не би трябвало да ви казвам такова нещо…

— Да, какво?

— И таз хубава! — избухна възрастната дама.

— От Торонто пристигна чартърен самолет. Лети към западното крайбрежие за този мач. Мисля, че имаха няколко свободни места, когато кацнаха. Навярно бихте могли да се възползвате от някое от тях.

— Това е чудесно — възкликна мъжът в шлифера, като вдигна отново чантата си. — Мислите ли, че имам шанс?

— Нищо не пречи да опитате.

— Къде да попитам тогава? С кого трябва да говоря?

Служителят се усмихна и махна с ръка към другата страна на залата.

— Точно там отсреща. Чартърни полети „Кленов лист“. Но не забравяйте, че аз не съм ви казал нищо.

— Това е скандално! — развика се възмутено възрастната дама. — Трябва да знаете, че племенницата ми…

— Благодаря ви много — отговори мъжът.

Закрачи към по-малко гише, върху което стоеше табела с името на чартърната авиокомпания. Зад гишето седеше друг служител, облечен в тъмен обикновен костюм вместо в елегантната униформа на „Крос-Канада“, и пишеше усърдно. Когато мъжът се приближи, той повдигна глава, като задържа молива във въздуха и насочи цялото си внимание към клиента.

— Да, господине?

— Питам се дали не можете да ми помогнете. Случайно да имате останало свободно място за полет до Ванкувър?

— Ванкувър. Ще проверя. — Моливът бързо се плъзна надолу по списъка на пътниците. После: — А-ха, само едно. Излита обаче веднага. Вече и така е закъснял.

— Добре, добре. Може ли да ми дадете това място?

Служителят се пресегна и взе един празен билет.

— Името ви, господине?

— Джордж Спенсър.

Името бе записано бързо, заедно с данните за полета.

— Шейсет и пет долара за билет в едната посока, господине. Благодаря ви. Радвам се да ви помогна. Имате ли някакъв багаж?

— Само една чанта. Ще я задържа в себе си.

След миг чантата бе претеглена и й бе закачен етикет.

— Всичко е готово, господине. Билетът ви е в бордната карта. Отидете на изход 3 и попитайте за полет 714. Моля побързайте — самолетът е готов за излитане.

Спенсър кимна, обърна се да даде знак с палец нагоре, че всичко е наред, в посока на гишето на „Крос-Канада“, където служителят отвърна с кимване през рамото на възрастната дама, и забърза към изход 3. Навън студеният нощен въздух трептеше с виенето на самолетните двигатели. Както на всяко натоварено летище по тъмно наоколо цареше сякаш объркване, но в действителност нещата и движенията бяха част от строго регулиран, неизменен ритъм. Един униформен служител на летището го отведе през заляната от светлината на прожектори и блестяща от дъжда бетонна площадка до чакащия самолет, чиито четири витла приличаха на бляскави сребърни дискове под лъчите на дъговите лампи върху покрива на сградата. Хора от обслужващия персонал вече се готвеха да откачат стълбата за качване на пътниците. Прескачайки локвите по пътя си, Спенсър стигна до тях, подаде им половинката за откъсване от билета си и бързо се качи по стъпалата, докато по шапката му се сипеха пръски от витлата. Влезе наведен в самолета и се спря да си поеме дъх. До него веднага се приближи стюардеса, загърната в мушама, която му се усмихна и залости вратата.

— Позакъснял съм, предполагам — каза той, извинявайки се.

— Добър вечер, господине. Добре дошли на борда.

— Радвам се, че успях.

— Има едно място отпред — отвърна момичето.

Спенсър свали шлифера и шапката си и се придвижи напред по пътеката, докато не стигна до свободната седалка. С известна трудност натъпка шлифера си в останалото малко празно пространство на багажника под тавана.

— Изглежда никога не ги правят достатъчно големи — забеляза той, обръщайки се към пътника от съседното място, който гледаше нагоре към него, после пъхна чантата си под седалката и накрая с благодарност се отпусна върху меките възглавници.

— Добър вечер — долетя веселият глас на стюардесата от високоговорителя. — Чартърната авиокомпания „Кленов лист“ приветства с добре дошли на борда новите пътници на полет 714. Надяваме се пътуването да ви хареса. Моля затегнете предпазните колани. Излитаме след няколко минути.

Докато Спенсър се бореше с катарамата, мъжът до него промърмори:

— Това е доста отрезвяващо напътствие. Рядко срещам такова — и посочи с кимване малък надпис върху гърба на облегалката пред него, гласящ Спасителният ви пояс е под седалката.

Спенсър се засмя.

— Аз наистина щях да се удавя, ако не бях хванал този полет — рече той.

— О-о? Толкова ревностен запалянко ли сте, а?

— Запалянко ли? — Спенсър си спомни, че това е чартърен полет за някакъв мач. — Ъ-ъ… не — побърза да отговори. — Не съм се и замислял за мача. Неудобно ми е, но се налага да призная, че бързам за Ванкувър заради една делова среща. Много бих искал да видя мача, обаче се страхувам, че и дума не може да става.

Спътникът му понижи глас съучастнически дотолкова, доколкото позволяваше нарастващото бучене на двигателите.

— Ако бях на ваше място, не бих разправял това на всеослушание. Този самолет е тъпкан с луди глави, които отиват до Ванкувър само с една цел, а тя е да насърчават момчетата си и да реват проклятия и предизвикателства към противниците. Доста вероятно е да пострадате, ако ви чуят да говорите с такъв пренебрежителен тон по въпроса.

Спенсър изхихика и се наведе встрани от седалката си, за да огледа пълния салон. Съвсем очевидно бе присъствието на типична, шумна, гюрултаджийска, но благо настроена тълпа от спортни запалянковци, които пътуват с единствената цел да сразят противниковия отбор и да превъзнасят победата на техния собствен. Непосредствено до дясната страна на Спенсър седеше мъж със съпругата си, като носовете и на двамата бяха забити в ярките страници на спортни списания. Зад тях четирима запалянковци разливаха уиски в хартиени чаши и се готвеха да изкарат така нощта, спорейки за съответните качества на различни играчи. Част от разговора им долетя до него като полъх от самото игрище.

— Хагърти ли? Хагърти? Не ми ги разправяйте такива. Той не е от същата лига като Светкавицата. А ето тук има човек за вас, ако ви харесва…

По-назад от леко алкохолизираната четворка седяха други очевидни запалянковци, които носеха значки с цветовете на своя отбор — главно едри, червендалести мъже, които възнамеряваха да разиграят мача, който предстоеше във Ванкувър, още преди да се е състоял.

Спенсър се обърна към мъжа до него. Приучен да се вглежда в подробностите, той забеляза, че костюмът му бе приличен, първоначално добре ушит, но сега доста поизмачкан, че вратовръзката му бе неподходяща, лицето му набръчкано, а косата посивяла — въобще неопределимия израз на уважаван човек, на когото се доверяват. Лице с характер, помисли си Спенсър. Зад него червените светлини по края на пистата започнаха да се плъзгат назад, докато самолетът рулираше.

— Навярно ще ви прозвучи еретично — поде разговор Спенсър, — но трябва да призная, че отивам на западния бряг заради една сделка, която е от изключително значение.

Спътникът му прояви интерес от учтивост:

— Какво продавате? — запита той.

— Камиони. Голям брой камиони.

— Камиони, значи? Мислех, че те се продават от посредници.

— Така е. Мен ме викат, когато се готви сделка, включваща от трийсет до стотина камиони. Местните търговци не ме обичат особено, защото казват, че съм стрелец от главното управление, който се появява със специално намалени цени и им отмъква сделка, подготвяна може би от седмици. Все пак това е прилична работа. — Спенсър започна да се бърка за цигари, после се спря. — Уф, не сме излетели още, нали?

— Ако сме, летим твърде ниско. И то с нулева скорост.

— Както и да е. — Спенсър изпъна крака пред себе си. — Ама че съм уморен. Денят беше от онези, които ми провалиха с глупости. Разбирате ли какво имам предвид?

— Мисля, че да.

— Най-напред онзи тип решава, че в крайна сметка харесва повече камионите на конкуренцията. После, след като съм му продал стоката и смятам, че мога да приключа със сделката по време на вечерята и най-късно на другия ден вечерта да съм при жена си и децата, получавам телеграма, с която ми се казва да зарежа всичко и да пристигна във Ванкувър утре по обяд. Там някакъв голям договор им се изплъзва от ръцете и то доста бързо. Така че момчето за всичко трябва да отиде и да го спаси. — Спенсър въздъхна, после се изправи с шеговита сериозност: — Ей, ако желаете да ви продам четирийсет или петдесет още днес, мога да ви направя добра отстъпка. Ще се почувствате така, сякаш командвате флотилия.

Мъжът до него се разсмя.

— Съжалявам, но мисля, че нямам нужда от толкова много. Това излиза малко извън периметъра на работата ми.

— А какво обхваща той? — попита Спенсър.

— Медицината.

— Лекар сте, така ли?

— Да, лекар. И затова не мога да ви помогна да се отървете от камионите, за съжаление. Не мога да си позволя да купя нито един, камо ли четирийсет. Футболът е единствената екстравагантност, която мога да си позволя и за която бих отишъл навсякъде, стига да разполагам с време. Ето защо пътувам тази нощ.

Като опря глава назад върху облегалката, Спенсър каза:

— Радвам се, че сте до мен, докторе. Ако не мога да заспя, ще ми предпишете приспивателно.

Докато изричаше това, двигателите зареваха с пълна мощност и целият самолет затрепери, напрягайки се срещу спирачките на колелата.

Докторът долепи устата си до ухото на Спенсър и извика:

— Никакво приспивателно не би ви помогнало при тази шумотевица. Така и не разбрах досега защо трябва да вдигат толкова силен шум преди излитане.

Спенсър кимна. После, когато след няколко секунди бученето спадна достатъчно, за да се чува без особено напрягане, отвърна:

— Това е обикновена проба при пускане на двигателите. Винаги се прави, преди самолетът настина да е готов да излети. Във всеки двигател има по два магнита, в случай, че единият откаже по време на полет, а при изпробването се отварят напълно дроселите на двигателите един по един и всеки от магнитите се тества поотделно. Едва когато пилотът се увери, че работят добре, тръгва да излита, но не и преди това. Самолетите трябва да вдигат такъв шум за добро.

— Изглежда разбирате доста от това.

— Не съвсем. Едно време, през войната, съм летял на изтребител, но доста съм ръждясал сега, след десет години. Предполагам, че съм забравил повечето неща.

— Ето, че тръгнахме — изкоментира лекарят, когато ревът на двигателите слезе на по-нисък тон.

Мощен тласък откъм гърба на седалките им даде да разберат, че самолетът набираше скорост по пистата, а скоро след това лекото накланяне назад им подсказа, че вече са във въздуха и шумът на двигателите спадна до равномерно бръмчене. Продължавайки да се изкачва, самолетът се наклони рязко за вираж и Спенсър забеляза как отдалечаващите се светлини на летището постепенно се издигат над края на крилото.

— Можете да разкопчаете предпазните колани — съобщи високоговорителят, — и да пушите, ако желаете.

— Никога не съжалявам, когато това свърши — изръмжа докторът, като освободи катарамата и прие цигара. — Благодаря. Между другото името ми е Бейрд, Бруно Бейрд.

— Радвам се да се запознаем, докторе. Казвам се Спенсър, просто Джордж Спенсър от „Фулбрайт Мотор Къмпани“.

Известно време двамата мъже мълчаха, наблюдавайки разсеяно как димът от цигарите им се издига бавно във въздуха на кабината, докато не попадне в потока на климатичната инсталация и не бъде изсмукан. Мислите на Спенсър бяха мрачни. Щеше да има нужда от някакво разясняване на случая, когато се върне в главното управление, реши той. Въпреки че по телефона бе обяснил позицията си на местния агент в Уинипег, преди да извика такси за летището, налагаше се да се задържи този договор за момента. Случаят във Ванкувър трябваше да е наистина сериозен, за да се оправдае такъв хаос. Може би е добра идея да се използва цялата тази работа като лост за повдигане на заплатата, когато се прибере. Или — още по-добре — за повишение. Ръководител в отдела по посредническите продажби, за какъвто шефът често бе споменавал, но никога не го бе направил на практика. Мери, той, Бобси и малкия Кит щяха да се махнат от тази паянтова къща и да се преместят на Паркуей Хейтс. Или щяха да платят сметките — новият бойлер, училищните такси, ремонта на шевролета и новия хладилник, сметката в болницата за последното раждане на Мери. Но не и двете, размишляваше Спенсър мрачно, не и двете, дори със заплата на ръководител.

Доктор Бейрд, опитвайки се да реши дали да заспи или да се възползва от великолепната възможност да почете от новия брой на „Медицински преглед“, на практика не правеше нито едното, нито другото и установи, че вместо това мисли за хирургията в малкия град, която бе зарязал за ден-два. Чудеше се как Евънс ще се справи — многообещаващ колега, но прекалено млад. Да се надяваме да си спомни, че г-жа Лоури прави обикновено изхрачване на белите дробове, а не разни тинтири-минтири, за каквито винаги претендира. Все пак Дорис ще държи младия Евънс в правия път — жените на лекарите са истинско чудо в това отношение. Трябва и да бъдат, дявол да ги вземе. Това е нещо, което Люис трябва да научи скоро — да си намери подходяща съпруга. Лекарят бе задрямал леко, но когато цигарата му изгори пръстите, веднага се разсъни.

Двойката от другата страна на пътеката бе все така потънала в спортните си списания. Да се опише Джо Грийр бе все едно да се опише Хейзъл Грийр — човек едва ли можеше да си представи по-приличаща си двойка. И двамата имаха розова кожа и ясните будни очи от живот на открито, и двамата бяха така наведени над гъсто отпечатаните страници, сякаш там се разкриваха тайните на вселената.

— Небетшекер? — попита Джо, когато мина стюардесата с подноса.

— Ъ-хъ — отвърна Хейзъл.

После, дъвчейки равномерно, и двете глави с кафяви коси се наведоха отново надолу.

Четиримата на седалките зад тях започваха третия кръг с уиски в хартиени чашки. Трима от тях бяха от познатия тип: възсилни, спорещи, нападателни, излезли да се порадват на живота, отхвърлили всички обичайни задръжки за два незабравими дни. Четвъртия беше нисък, слаб мъж със сухи черти, печално изражение и неопределима възраст, който говореше със силен ланкашърски диалект.

— Да в’дим Лъвовете ’тре — рече той, като вдигна чашката си за пореден тост за героите им.

Приятелите му уважиха тоста тържествено. Единият от тях, на чийто ревер имаше емблема, изобразяваща като че ли мършава улична котка, настроена да подскочи, но вероятно олицетворяваше самия цар на животните, предложи на всички цигари от своята кутийка и забеляза, явно не за пръв път:

— Въобще не мислех, че ще успеем. Когато се наложи да чакаме в Торонто сред онази мъгла наоколо, казах си: „Анди, какъв страхотен мач ще изпуснеш!“ И все пак в крайна сметка закъсняхме само няколко часа, а винаги можем да спим и в самолета.

— Не преди да вечеряме обаче, надявам се — обади се един от другите. — Умирам от глад. Кога ще донесат манджата?

— Предполагам скоро. Обикновено сервират вечерята в осем, но всичко се отложи заради онова задържане.

— Няма значение. Пийни си, докато чакаш — предложи ланкашърският мъж с прякор Жежкия, като подаде бутилката.

— По-полека, момче. Нямаме чак толкова много.

— О, там, откъдето е дошла тази бутилка, има още много. Хайде, това ще ти помогне да заспиш.

Останалата част от петдесет и шестте пътници, измежду които имаше три или четири жени, четяха или разговаряха в очакване на големия мач и възбуда от това, че бяха на последната отсечка от транс континенталното си пътуване. През прозорците можеха да се забележат мигащите сини и жълти светлинки на последните предградия на Уинипег, преди да ги погълнат облаците при изкачването на самолета.

В тясното, но добре подредено сервизно помещение стюардесата Джанет Бенсън приготвяше вечерята — закъснялата храна, която трябваше да е сервирала преди повече от два часа. В огледалото на стъклената кабинка се отразяваше възбудата, която винаги чувстваше в началото на полет, избликът на чувства, който бе благодарна, че може да скрие при усамотението в своето кътче на борда. Джанет си тананикаше доволно, докато вадеше необходимите салфетки и прибори от вградените шкафове. Сервирането бе най-непривлекателната страна от задълженията на една стюардеса и Джанет знаеше, че я очаква един доста изморителен час, през който трябваше да се погрижи за всички стомаси в самолет, пълен с изгладнели хора, но въпреки това тя се чувстваше уверена и щастлива. Ако можеха да наблюдават мятането на русата й коса изпод униформената шапчица и движенията на стройното й тяло, докато работеше пъргаво, много от колегите й биха ахнали и споделили увереността й. На двайсет и една години Джанет тепърва вкусваше от живота и го намираше за чудесен.

Отпред в пилотската кабина единственият звук бе непрестанното бръмчене и потръпване на двигателите. Двамата пилоти седяха съвсем неподвижно, като се изключат някои автоматични движения от време на време, а лицата им бяха слабо осветени от блясъка на безчетните циферблати върху таблата за управление. От слушалките, покриващи наполовина ушите им, долитаха откъси от разговор между друг самолет и земята. Около вратовете им бяха закачени малки микрофони с подвижни рамена.

Капитан Дънинг се протегна в креслото си, стегна мускулите си и духна през буйно порасналите си мустаци по несъзнателна привичка, която екипажът му познаваше добре. Изглеждаше по-възрастен от своите трийсет и една години.

— Каква е температурата на цилиндровата глава в двигател номер три, Пит? — запита той, отправяйки поглед към първия офицер.

Пит трепна и погледна към таблото.

— Сега е нормална, капитане. Накарах ги да я проверят в Уинипег, но не можаха да открият нищо нередно. Изглежда се е оправила от само себе си. Вече не загрява.

— Добре.

Дън погледна нагоре към нощното небе. Тънкият полумесец на луната осветяваше слабо купищата облаци отдолу. Раздърпани кичури като от памучни коси се приближаваха мързеливо, за да профучат изведнъж покрай тях. Или от време на време самолетът се гмуркаше във вихъра на сиво-бели облаци, за да се освободи след секунда-две като шпаньол, изскочил от водата и изтръскващ полепналите по тялото си капки.

— С малко късмет ще пътуваме при ясно небе — забеляза той. — Метеоролозите имаха право, времето ще се промени. Не се случва често да успееш да се придържаш към първоначалния план на полета при такива дълги разходки.

— Щом го казваш — съгласи се първият офицер. — Само след около месец нещата ще са съвсем различни.

Самолетът започна да подскача и да се отклонява леко, когато налетя последователно на няколко топлинни течения и в продължение на няколко минути капитанът се бе концентрирал върху връщането му в курса.

— Смяташ ли да ходиш на онзи мач във Ванкувър — попита той, — ако изобщо имаме време за почивка?

Първият офицер се поколеба, преди да отговори.

— Не знам още — отвърна той. — Да видим как ще се подредят нещата.

Капитанът го изгледа сурово.

— Какво имаш предвид? Какви неща да видим как ще се подредят? Ако си хвърлил око на Джанет, можеш да си го прибереш. Тя е твърде млада, за да попадне под развратното влияние на Казанова като теб.

Малко хора биха били по-неподходящи за подобно описание от първия офицер със свежо лице и сериозни очи, който все още караше двайсетте.

— По-полека, капитане — възрази той, като се изчерви. — Никога никого не съм развращавал през живота си.

— По-вероятно е да успееш с Джипърс. Както и да е, не мисли да започваш с Джанет. — Капитанът се усмихна. — Половината персонал на авиокомпаниите в Канада приема опитите си да й определи среща като своя постоянна задача. Не си усложнявай живота, будала такъв.

На четири метра от тях, от другата страна на плъзгащата се врата, обектът на разговора им събираше поръчки за вечеря.

— Ще желаете ли да вечеряте сега, господине? — попита тя тихо, като се наведе напред с усмивка.

— А? Какво? О, да, благодаря. — Бейрд се върна в настоящето и сръга Спенсър, който на практика бе заспал. — Събудете се. Искате ли нещо за вечеря?

Спенсър се прозя и се съвзе.

— Вечеря ли? Разбира се. Закъснели сте, госпожице, нали? Смятах, че отдавна съм я изпуснал.

— Задържаха ни в Торонто, господине, и още не сме сервирали вечерята — отвърна Джанет Бенсън. — Какво предпочитате? Имаме агнешка пържола и печена сьомга.

— Ъ… да, моля.

Усмивката на Джанет се напрегна леко.

— Кое, господине? — запита тя търпеливо.

Спенсър се разбуди напълно.

— О, да… Съжалявам, госпожице. Ще вечерям агнешко.

— Аз също — рече Бейрд.

Като се върна в сервизното помещение, Джанет бе заета изцяло през следващия половин час да приготвя и сервира храната. Накрая на всеки, на който му се ядеше, му бе сервирана вечеря и Джанет успя да вдигне телефона и да натисне бутона на интеркома.

— Пилотската кабина — чу се гласът на Пит.

— Най-накрая сервирам вечерята — каза Джанет. — По-добре късно, отколкото никога. Какво ще желаете — агнешка пържола или печена сьомга?

— Задръж така. — Можеше да го чуе как пита капитана. — Джанет, капитанът казва, че иска агнешко… не, само за секунда, промени решението си. Рибата хубава ли е?

— Изглежда — отговори Джанет весело. — Никой не се е оплакал.

— Тогава капитанът ще вземе риба. По-добре я сервирай и на двама ни. Големи порции, не забравяй. Не сме малки момчета.

— Хубаво — двойни порции, както обикновено. Рибите пристигат ей сега.

Тя бързо приготви два подноса и ги отнесе отпред, като с тренирана лекота ги пазеше в равновесие спрямо почти неосезаемите движения на самолета. Пит бе станал да й отвори плъзгащата се врата и я освободи от единия поднос. Капитанът бе превключил на автоматично пилотиране и вече бе преполовил стандартното си съобщение по радиото до диспечерския център за контрол на полетите в Уинипег.

— Височина 16 000 — продължи той да говори в малкия микрофон, поставен пред него на гъвкава пластмасова стойка. — Курсът 285 се спазва. Въздушна скорост 210 възли. Скорост спрямо земята 174 възли. Предполагаем час на пристигане във Ванкувър 0505, тихоокеанско време. Приемам.

Превключи от предаване на приемане и от слушалките му долетя съвсем ясно пращене, когато пристигна потвърждението.

— Полет 714. Тук е диспечерският център в Уинипег. Разбрано. Приемам.

Дън се пресегна за дневника на полета, вписа бележка в него, после се отпусна обратно в креслото си, така че уредите да не го притесняват, но все пак да са лесно достижими, ако трябваше отново да поеме управлението. Пит започна да яде от подноса, поставен на една възглавница върху коленете му.

— Ей-сега свършвам, капитане — рече той.

— Няма закъде да бързаш — отвърна Дън, като протегна ръце над главата си, докъдето позволяваше схлупената пилотска кабина. — Мога да почакам. Наслаждавай се на храната. Вкусна ли е рибата, между другото?

— Не е лоша — измънка първият офицер с пълна уста. — Ако имаше още три или четири, щеше да стигне.

Капитанът прихна.

— Внимавай за талията, Пит. — После се обърна към стюардесата, която чакаше в сянката зад креслото. — Отзад всичко наред ли е, Джанет? Как са футболните запалянковци?

Джанет вдигна рамене.

— Сега са доста спокойни. Дългото чакане в Торонто трябва да ги е изморило. Четирима добре се наливат с уиски, но с тях не се е налагало да се говори за това. Ще им помогне да се успокоят. Изглежда ще е мирна, спокойна нощ.

— Да стискаме палци.

Пит вдигна въпросително вежди.

— А-ха, момиче. Това е нощ, през която само гледай, когато неприятностите се заквасят. Обзалагам се, че дори сега някой вече е готов да ги започне.

— Не още — отвърна весело Джанет. — Но ме предупреди, когато ти поемеш управлението на самолета, и аз ще приготвя парашутите.

— Едно на нула за теб — обяви капитанът.

— Радвам се, че му намери цаката.

— Как е времето? — поинтересува се Джанет.

— О, чакай да видим. Мъгла навсякъде на изток от планините, простираща се почти до Манитоба. Но няма защо да се безпокоим. Пътуването до крайбрежието би трябвало да мине гладко.

— Хубаво. Е, ще пазиш Младши да не пипа управлението, докато сервирам кафето, нали?

Тя се измъкна, преди Пит да успее да отговори, мина през салона да вземе поръчките за кафе и не след дълго донесе поднос отпред при пилотите. Дотогава Дън бе изял вечерята си и сега пресуши кафето със задоволство. Пит бе поел управлението и бе насочил вниманието си към циферблатите, когато капитанът се изправи на крака.

— Дръж парата под налягане, Пит. Само ще пожелая лека нощ на гостите.

Пит кимна, без да се обърне.

— Слушам, капитане.

Капитанът последва Джанет в ярко осветения пътнически салон, където замижа и спря най-напред пред местата, заемани от Спенсър и Бейрд, които подадоха подносите си на стюардесата.

— Добър вечер — поздрави Дън. — Всичко наред ли е?

Бейрд погледна нагоре.

— Да, естествено. Благодаря. Вечерята беше много хубава. Имахме нужда от нея.

— Съжалявам, че се забави толкова много.

Лекарят не пожела да слуша извинението му.

— Няма смисъл да търсите вината в себе си. Тя едва ли може да е ваша, ако Торонто реши да се скрие малко в мъгла. Е, — рече той, като се облегна назад, — смятам да подремна малко.

— Това важи и за мен също — каза Спенсър с прозявка.

— Надявам се да прекарате нощта добре — пожела им Дън, като им изключи лампичките за четене. — Стюардесата ще ви донесе одеяла.

Той продължи надолу по пътеката, като с приглушен глас разменяше по няколко думи с всеки от пътниците, обяснявайки на едни как могат да се наклонят назад облегалките, описвайки на други етапите на полета и прогнозата за времето.

— Е, потеглям за страната на мечтите — обяви Спенсър. — Само още нещо, докторе: най-малкото тази нощ няма да имате повиквания.

— Колко ли ще е дълга? — сънливо промърмори Бейрд със затворени очи. — Във всеки случай поне седем часа. Добре ще е да поспя през повечето от тях. Лека нощ.

— Лека нощ, докторе — изсумтя Спенсър, като подпря тила си на върха на облегалката. — Наистина имам нужда от малко сън.

Покрит с дебел облак в своя студен и далечен свят, самолетът летеше с постоянна скорост по курса си. На шестнадесет хиляди фута под него се простираха прериите на Съскачеуан, мълчаливи и спящи.

Дън бе стигнал до карето, пиещо уиски, и учтиво им забрани да пият повече алкохол тази нощ.

— Знаете ли — каза им той с укорителна усмивка, — това тъй или иначе не е разрешено. Нека просто да не виждам повече бутилки или ще трябва да излезете навън да се поразходите.

— А срещу играта на карти имате ли нещо против? — запита един от групата, като вдигна една бутилка срещу най-близката лампа и отваряйки уста, изля малкото количество течност, останала в нея.

— Ни най-малко — отвърна Дън, — стига да не пречите на другите пътници.

— Съжалете горкия капитан — рече мъжът от Ланкшир. — Лесно ли е да се работи толкова много през нощта?

— Рутинна работа — каза Дън. — Просто обикновена, рутинна работа.

— Ако тъй погледнем нещата, всеки полет е просто рутинна работа, предполагам?

— Е, да. Допускам, че е така.

— Докато нещо не се случи, а?

Всички избухнаха в смях, към който Дънинг се присъедини, преди да продължи нататък. Само ланкашърският мъж, макар и замаян от пиенето през нощта, се замисли временно върху собствените си думи.